Ако сега беше 1976-а, аз щях да лежа в някой хубав парк, да слушам Perfect Day на Lou Reed и да пиша в бележник с твърди корици на цветя. По същото време някъде в Англия щяха да се формират 3 от бъдещите ми най-любими групи – The Cure, The Clash и Joy Division. Щеше да е хубаво да съм на 16, защото 16 е подходяща за всякакви времена възраст и обезателно щях да съм безумно влюбена. Понеделниците все още щяха да имат малко до никакво значение за ритъма на живота ми и същият този живот щеше да е необезпокоявано щастлив, какъвто може да бъде само като си на 16. В розовия си бележник с твърди корици на цветя щях да обещавам на всички не-толкова-щастливи хора, че всичко ще бъде наред рано или късно и после прилежно да завържа връзките на този бележник така, че никой освен мен да не поглежда в него.

Сега обаче потенциално най-любимите ми групи са история, въображаемият ми бележник е широко отворен и там все още пише, че нещата се нареждат. На 16 или не.  Ще ти се случват гадни, че понякога и ужасни неща. Ще си нещастно влюбен. Ще си сам. Ще живееш в дупки. Ще ти липсват пари, дрехи и играчки. Ще ти липсва увереност. Ще ти липсват години и моменти. Ще имаш въпроси, на които никой не може или не иска да отговори. Винаги ще има хора, които да те разочароват, да ти липсват, да те нараняват, да ти купуват гаден сладолед, да ти се бъркат в живота и какво ли още не. Ще ти се случват all kinds of shits. И никога повече няма да си на 16.

Припомни си обаче, докато ти се случват всички тези гадости, че те ще свършат и се опитай да не се държиш като пълен идиот. Моля те.