Мънички ръчички. Гледа ги и се усмихва. Обичам да си малка казва. Сещам се за първи клас. Не беше яко да си малка. Начумервам се, а той ми се усмихва. Малка. Малка. Малка.

Плача. Седя на пързалката, не помня как и кога съм се озовала там. Децата ги няма и всичко е противно сиво. Високи блокове, ниски дървета, ръждясали люлки. Децата ги няма. Аз съм там, но не успявам да остана малка. Казва ми да спра да се държа като дете. Голяма си вече. И вече те няма.

Вече съм голяма. Дупча билета си сама и гледам през прозореца не защото искам, а защото няма какво друго да гледам. Мисля си за големи неща – нова спалня, вноски за кола и курсове по японски. Нося пантофки и пола, имам график и ставам в 7. Голяма. Пък ръцете ми са малки.

Усмихвам се. Показва ми снимки от хотела. Скоро ще сме там казва. Ще бъде чудесно. Той не знае, че съм била малка. Не знае, че мога да плача. Не иска да знае. И аз не искам. Обаче се случва. Случва се, защото съм голяма. Голяма и ме няма.