Днес беше кофти ден. Не съвсем, защото баща ми се прибра от Швейцария с всичките тези шоколади, яйца, бонбони и подаръчета. И все пак кофти ден. Като започнем от нестихващото ми от прекалено много време главоболие и свършим с ужасната каша, която забърках в магазина. Направих голяма грешка, която реших, че мога да оправя. По средата на софтуерното ми просветление, здравия ми разум се обади и реших, че освен да оправя всичко и никой нищо да не разбере, съществува и онази, макар и не толкова голяма възможност да прецакам всичко. Голямо всичко. Софтуера на 2 големи супермаркета с ужасно много артикули, архиви и прочие неинтересуващи ви неща. Затова се обадих. И помощта дойде (ура!) :) Оказа се, че решението ми е било правилно. Просто не съм си повярвала. Не ме подразни това. Разумно е да не си вярвам. Разумно е никой да не го прави. Просто не биваше да бъркам. Не ми отива, а продължавам.
Искрено се извинявам, че не оправдах очакванията ви и не изказах мнението си относно изборите. Последния път споровете ми дойдоха в повече и този път ще си мълча. Нали така правят жените?
Sony детектираха, че местонахождението ми е в България. Браво :)
Петък 13 мина що годе благополучно. Като изключим ужасната ми мигрена, която все още ме държи и цопването на Васи в една огромна локва. Васи е малкия ми племенник, чиито снимки все забравям да сложа ;). Та, след преодоляването на този фатален ден, мисля, че се очертава една много приятна Събота. Свалих си Eternal Sunshine of The Spotless Mind, станах преди 12, до 15:30 съм свободна да правя каквото поискам, Мария се обади, че часовника ми е оправен и в Понеделник се прибира заедно с него (за цели 2 седмици!!:)) и не на последно място, днес ще се видя с Пепита. При всички тези неща, ужасно многото работа в Събота и нестихващото ми главоболие, спокойно мога да не мисля. Какво по-хубаво?
Вчера бях на първата си родителска среща от другата страна. От страната на нечия майка. Майката на Алекс. Спомням си как протичаха родителските срещи в училище – с ужасно много лицемерие, фалшиви усмивки, лъжи, лъжи, пак лъжи и най-накрая такси. Таксите и тук ги имаше, но тези хора бяха някак по-мили. Не знам дали, защото всеки от тях осъзнава, че 3-годишното им дете няма как да бъде наранено от друго едва преминало бебешкия си период човече или защото все още не е осъзнал, че колкото по-големи стават децата, толкова по-груби и опасни стават. Това все още го помня. Но да не бъдем черногледи ;) Аз бях така добра и инициативна да се заема с покупките. Обичам да се занимавам с такива неща в интерес на истината – да организирам, да убеждавам, да карам хората да дават парите си за неща, за които аз самата не смятам, че трябва да плащат, да раздавам подаръците най-накрая. Нали не звуча прекалено отчаяно? Може би трябва да избера друг модел пастели. Или да подменя тебеширите с нещо друго? Или просто да престана да се правя, че не ми пука за неща, които обичам. За хора, които обичам. За теб. Ето пак – споменах те, kill me.
Преди 2 дни получих смс, който сигурно би ме накарал да полетя преди време. Който трябваше да ме накара да полетя и сега. Сигурно проблема е бил в изпращача:) Звуча като Нина ;)
Нинс, кафе?
последни коментари