Рано или късно човек остава без време (или хайде, с ограничено такова) за музика и филми. Настъпи ли това време, неизбежно е да започнеш да се чувстваш стар и скучен, за каквато се представям и аз напоследък. И един ден идва Влади (който има нов супадупа блог за японска музика бтв), казва ти, че има нов албум на Горилаз, ти го слушаш и воала - всичко си е пак по местата.
Току виж съм почнала и да пиша в тоя блог ;)
Та-да!
Весела Коледа!
По Коледа ставали чудеса, казват. Вие може и да не вярвате, обаче фактът, че виждате нещо написано тук си е чудо. И тъй като освен на чудеса, Коледа е време и на равносметки, моята кратка такава изглежда така:
Не знам как така не съм слушала (за) Елиът Смит преди, обаче тия дни наваксвам прогресивно. Казват, че нещата, с които прекаляваш ти омръзвали бързо. Аз все не вярвам и все така се случва - грабя с пълни шепи в началото и после гледам с досада. Хората не вярват, но досадата е могъща сила.
На единственото хубаво видео на Between The Bars авторът решил да забрани споделянето. Embedding disabled by request. Що за рикуест е този се чудя и продължавам да слушам една и съща песен за 100-тен път. Понеделник е и аз имам 2 часа до лънч (сервитьорите (и не само) ми се смеят като обява как обядвам в 10 вечерта) и ми е ужасно досадно. Разни хора отсъстват и липсват, други пък са наоколо малко повече, отколкото ми се иска да изтърпя и телефонът звъни. Ignore, reject, oops.
‘Would you be my trophy wife?’ е въпросът на деня и ‘To be or not to be’ - отговорът на всички времена. Ляляла. Someecards.com отново казват повече, отколкото показват.
Гледам разни глупави филми. Оправдавам се, че нямам време и още няма вкъщи като вкъщи и условия нямало и не знам ти какво си, но пък може и да затъпявам просто. Кой знае. Ми никой, факт.
Мънички ръчички. Гледа ги и се усмихва. Обичам да си малка казва. Сещам се за първи клас. Не беше яко да си малка. Начумервам се, а той ми се усмихва. Малка. Малка. Малка.
Плача. Седя на пързалката, не помня как и кога съм се озовала там. Децата ги няма и всичко е противно сиво. Високи блокове, ниски дървета, ръждясали люлки. Децата ги няма. Аз съм там, но не успявам да остана малка. Казва ми да спра да се държа като дете. Голяма си вече. И вече те няма.
Вече съм голяма. Дупча билета си сама и гледам през прозореца не защото искам, а защото няма какво друго да гледам. Мисля си за големи неща - нова спалня, вноски за кола и курсове по японски. Нося пантофки и пола, имам график и ставам в 7. Голяма. Пък ръцете ми са малки.
Усмихвам се. Показва ми снимки от хотела. Скоро ще сме там казва. Ще бъде чудесно. Той не знае, че съм била малка. Не знае, че мога да плача. Не иска да знае. И аз не искам. Обаче се случва. Случва се, защото съм голяма. Голяма и ме няма.
Жи-ва! Лятото наистина не става за блогване. Което е kinda weird, вземайки предвид, че именно тогава се случват най-много неща. “Най-многото неща”, случващи се напоследък:
последни коментари