Twelve Monkeys

THE FUTURE IS HISTORY

Затворник в мрачен и сив свят, той сънува един и същ сън – светъл и жизнен. Спомен от миналото? Привидение от бъдещето? Бъдеще, настояще, минало… времето е неясно, а понятията са размити. „Бъдещето е история“.

Светът е претърпял катаклизъм, хората са измрели вследствие на убийствен вирус. Малцината оцелели живеят под земята и години наред търсят антидот, благодарение на който да се върнат на повърхността. Затворникът James Cole е изпратен в миналото, за да изследва вируса в момента на появяването му. Времето обаче е сбъркано и героят се появява в грешна година, няколко преди предвидената. Той се опитва да обясни всичко, но хората го смятат за луд и го затварят в психиатрия. Типичен пример за „Комплексът на Касандра“.

Касандра – според гръцката легенда – била осъдена да знае бъдещето, но никой да не ѝ вярва, когато го предсказва. Оттам и агонията на това да предвиждаш, без да можеш да направиш нищо по въпроса… предварителното знание, което не можеш да кажеш никому.

Какво очакваш от филм с Bruce Willis? Героят да спасява света. Небрежно и ей така, измежду другото, млатейки ордите лоши. Една безапелазионна сеч с предизвестен край. Не, „12 Monkeys“ не е това. Тук Bruce бяга от амплоато си на типичен холивудски екшън актьор. Няма я познатата патаклама. Иначе нашия човек пак спасява света, макар че през целия филм си имаш едно наум дали пък наистина не е луд, а цялата тази история с бъдещето и заразата – плод на болната му психика.
За Jeffrey Goines обаче няма съмнение, че е луд. Ролята се изпълнява от Brad Pitt на млади години, който се справя доста добре. За това си превъплъщение на психичноболен Pitt печели Златен Глобус и е номиниран за Оскар, а изпълението и жестикулирането му са неща, които си заслужава да се видят.

Но всъщност какво е да си луд? Кой решава кой е луд и кой – не? Ами ако лудите сега кажат за нас, „нормалниte“, че сме луди… тогава кой е прав?

Което казваме, че е истина е това, което всички приемат за истина, нали? В смисъл, виж психологията: най-новата религия. Ние решаваме кое е правилно и грешно. Ние решаваме кой луд и или не е.

Още докато гледах Twelve Monkeys се досетих, че режисьор е Terry Gilliam. Макар и да не харесвам някои от творбите му, човекът си има свой почерк. Прекланям се пред някои от похватите, които този режисьор прилага. За много хора се използва клишето, че имат свой собствен и уникален стил, но Gilliam е един от малкото, за които това важи. Филмите му са с различни сюжети, различни истории и различни идеи, но имат нещо общо – атмосферата. Gilliam представя едно мрачно и подтискащо бъдеще, гротескни картини от една колкото далечна, толкова и близка реалност. Gilliam показва бъдеще, подвластно на приоми от недалечното минало. Показва бъдещето като утопия, бъдещето в тоталитарен режим. Напреднали технологии, изглеждащи като недодялани дрънкулки и остарели парчета ламарина. Персонажи, които биха могли да бъдат героите на своето време, но вместо това те кривват и се опълчват на Системата. И именно Gilliam съчетава нещата така, че се оформя неповторимия му, осезаем стил.

В крайна сметка Bruce Willis не спасява света, но поне опитва. А краят е наистина трогателен.

Tom Waits – The Earth Died Screaming