To Rome With Love (2012)

Като вземем предвид високата продуктивност на Уди Алън през цялата му кариера, съвсем нормално е да очакваме ниска успеваемост. Самият той си е поставил целта да изпълнява по проект на година и понякога ни се иска да не беше. Въпреки това можем да идентифицираме причината за провала на последния му такъв по-скоро като провален експеримент, отколкото като някакво времево ограничение. Погледнато обективно две или три качествени заглавия за последните десет години не е постижение, заслужаващо порицание, но проблемът се състои в това, че днес авторът е твърде предвидим. Закономерността диктува, че след силна година и критическо признание, каквото Midnight In Paris несъмнено получи, може да последва само поредната черна точка в творчеството на Алън. И точно в този дух To Rome With Love е некохерентен и самоцелен. Съвсем иронично той много прилича по своята насоченост на всяка от качествените ленти от създателя на Annie Hall и Manhattan за последното десетилетие. През тази година Алън отправя творческата си енергия към града, който е бил най-близък до неговия кинематографичен идол Фелини, към когото американският режисьор и преди е отправял екранни реверанси (Stardust Memories, Radio Days). Той подпечатва и изпраща любовното си писмо до Рим, но то е обречено или да сбърка посланието си, или изобщо да не пристигне.

To Rome With Love е антологичен филм, който лесно може да бъде разпознат като такъв от феновете на този стил. В лентата са събрани няколко различни истории, нямащи какъвто и да било спояващ елемент помежду си. Този стил е характерен за филмите от петото и шестото десетилетие на миналия век, а в лентата на Алън зрителят лесно би могъл да предположи, че иде реч именно за такъв филм още от началната сцена. В нея виждаме регулировчик на движението по улиците на Рим (Пиерлуиджи Марчионе), който се отклонява от дейността си, за да разкаже на зрителите, че благодарение на работата си е имал възможността да наблюдава безброй лица от пристигащи и заминаващи, всеки криещ в битието си вълнуваща и интересна история. Всичко в To Rome With Love е запазена марка на Уди Алън, като се започне от присъщото за неговите творби настроение и се завърши с присъщия начин да бъде поднесена историята, развиваща се във филма. Хармонията на Алъновия почерк бива нарушена единствени от страна на операторското майсторство, дело на Дариус Конджи, което допринася за по-поетичния облик на лентата.

Филмът разказва четири различни истории, които са пространствено (поне на теория), но не и смислово свързани. Те са поднесени на аудиторията по недоизпипан, повърхностен начин. Уди Алън не се стреми към последователност в наратива си, а преминава от една история към друга напълно хаотично, без каквато и да е зависимост. Въпреки че действието във всеки сегмент на пръв поглед се развива в един и същ град, то понякога сякаш се прехвърля в Рим от паралелна реалност. Основната причина за това е магическият реализъм, който движи сюжета и в Midnight in Paris.

Този магически реализъм е най-силно вплетен в сегмента, разказващ за младия архитект Джак (Джеси Айзенберг), който е разкъсан между момичето, с което живее заедно в Рим (Грета Геруиг), и нейната приятелка – егоцентрична и надута актриса, която обаче е сексуално неустоима (Елън Пейдж). Тази част включва Алек Болдуин като безплътен/невидим/видим/истински/въображаем образ на име Джон, чиито съвети съпътстват, но не променят действията на Джак. Какво е той? Имагинерен съветник, който се появява , когато пожелае? Гласът на съвестта на Джак? Или самият той на средна възраст? За разлика от много други случаи в киното, сега този въпрос трябва да получи отговор, защото само един от възможните варианти би притежавал пълна логическа цялост. А именно двамата да са една и съща личност в различен период от живота ѝ. Всъщност би трябвало да се питаме какво е Джак, защото сме въведени в историята от героя на Болдуин, който, разхождайки се из уличките на Рим, среща младеж, с когото го свързва не само общата професия. Единствено в този смисъл можем да заключим какво цели да ни покаже сегментът. Дори и напътстван от мъдрото си Аз и със знание за бъдещето Джак би избрал същия път. Лентата е препълнена с алтер егота на самия Алън, но най-близък до персонажа, който авторът би изиграл в младостта си, определено е този на Джеси Айзенберг.

В друг сюжет виждаме младоженците Антонио и Мили (Алесандро Тибери и Алесандра Мастронарди), които пристигат в Рим, за да може Антонио да приеме привлекателна оферта за работа от старомодните си чичовци. Историята се превръща в осъзнат фарс, когато Мили се губи в големия град и попада на снимачната площадка на филм с неин екранен идол, а героят на Тибери е принуден да представи случайно попаднала при него проститутка (Пенелопе Круз) за своя съпруга пред роднините си. Това е най-слабо комуникиращата със зрителя част. Най-добрите ѝ моменти са поносимо забавни, но и тя, белязана с безвкусен хумор и тривиален сексуален заряд, не води наникъде, точно както всеки друг от отделните сегменти.

В третата сюжетна линия главно действащо лице е самият седемдесет и седем годишен Уди Алън. В тази история светлината е хвърлена върху персонажа, изигран от твореца. Героят му Джери е пенсиониран режисьор на опери и продуцент на класическа музика. Тук съвсем лесно можем да открием, че Алън всъщност прави препратка към собствения си живот. Въпреки че в интервюта винаги отрича творчеството му да е свързано с битието му по какъвто и да е начин, почти във всяка лента можем да открием един характер, сходен с този на филммейкъра. В To Rome With Love за Джери пенсионирането е равнозначно на смърт. Героят на Алън най-лесно се примирява от части с положението си благодарение на съпругата си (Джуди Дейвис), която, като професионален психоаналитик, успява да покаже на съпруга си, че възгледите му ако не зли, могат да бъдат интерпретирани като садистични. Поведението на персонажа му е представено като хумористично, но всъщност транспарентността помага на зрителя да открие, че зад образа на Джери стоят страховете на самия Уди Алън. Да спре да прави филми за режисьора би означавало край на живота му.

Самото ядро на този сюжет е формирано около връзката на младите бъдещи младоженци Хейли (Алисън Пил), чийто баща е Джери, и Микеланджело ( Флавио Паренти). Двамата влюбени решават да запознаят родителите си, като по този повод героят на Алън се озовава в Рим. Запознавайки се със семейството на бъдещия си зет, оперният режисьор научава за скрития талант у бащата на Микеланджело, а именно изключителния му глас, превъзходен за оперни пиеси. Единственият проблем е, че скритият талант на бъдещия му тъст се проявява, единствено когато той е под душа. Джери се наема със задачата да вкара бащата на Микеланджело (Фабио Армилиато) в оперния бранш, само и само да не седи бездеен. Когато постига целта си, като размотава тенора по различни концерти, където на сцената той се появява в душ кабина, тъй като талантът му не може да се прояви по друг начин, италианските медии критикуват работата на Джери, като му лепват етикета слабоумен. За първи път ясно от филм на Уди Алън зрителят може да си направи извод за актуалния начин на живот на режисьора и за мирогледа, който го съпътства.

Четвъртата история задълбава в смисъла или по-скоро безсмислието на известността. Засяга се популярността не като такава, която е придобита вследствие на качества или дела. В тази сюжетна линия става въпрос за обикновения, трудещ се човек- Леополдо Писанело (Роберто Бенини), който една сутрин осъмва като най-известния гражданин на Рим, предизвикващ небивал интерес у местните медии. Всяко негово напълно обикновено и тривиално действие бива разглеждано като небивал феномен. Сюрреализмът присъства осезателно точно в този сегмент. Персонажът на Роберто Бенини отначало не харесва факта, че е станал обект на интерес от страна на медиите, но впоследствие свиква със славата, превръща се в медиен герой и когато накрая отново слага маската на господин Никой, съзнанието, а и сърцето му са съкрушени.

За да бъде разбран хуморът в този филм, трябва да бъдат изгледани повечето от творбите на Уди Алън. Комедията тук присъства по един запазен за режисьора начин и същевременно с това невлизащ в общите рамки на стандартната комедия като жанр. To Rome With Love успява да пресъздаде една малка част от творчеството на автора, като обаче не успява да отговори положително на амбициозните очаквания, формирани от Алън. To Rome With Love не е развлекателен, забавен или смешен. Филмът е просто поредното удовлетворено желание на създателя си да остане на сцената, а не зад завесите.

 

Милена, Стоян

Оцени »  Трагедия...Не си заслужава.Средна работа.Добър е!Страхотен, препоръчвам!
Рейтинг 3.25/5 от 4 глас(а)
Loading...
Етикети:  
 

 
Прочети още...



Цели 6 коментара!  
Добави коментар?

  1. от Zoreto
    15.Nov.2012, 23:55

    Точно така! Браво.

  2. от yasen
    16.Nov.2012, 9:38

    „To Rome With Love не е развлекателен, забавен или смешен…“ А какъв е за бога? Само аз ли се смях от сърце? И колко много думи, целящи какво точно? Да ни опишат филма като слаб и посредствен? Ок. Уди Алън може да си позволи да се забавлява. Той не цели да прави филми, печелещи награди от фестивали (спомнете си, че до като го награждаваха с Оскар, той свиреше на тромпет в бар в Манхатан). Съгласен съм, че не е от ранга на Полунош в Париж, но е лек и забавен като Вики, Кристина… И да, тези навързани истории са удиалъновският почерк. Но нали заради тях го обичаме. Това не са лондонските му филми, още по малко нюйоркските, но са забавни :)

  3. от Милена
    16.Nov.2012, 11:52

    „To Rome With Love не е развлекателен, забавен или смешен…“ . Какъв е тогава? – Точно такъв за мен, какъвто е описан в ревюто, а именно посредствен и всичко останало, споменато в цитираното изречение.
    „И да, тези навързани истории са удиалъновският почерк. Но нали заради тях го обичаме.“ – Всъщност съвсем не мога да твърдя, че творчеството на Алън ми е на сърце, камо ли да твърдя, че го обичам, при положение че дори не му симпатизирам. Точно заради това не гледам на поредния му филм като на закачка с феновете, а чисто и просто като на филм, който иска да влезне в рамките на комедийния жанр, но хуморът в него си остава несъстоятелен и посредствен.

  4. от Стоян
    16.Nov.2012, 12:09

    yasen, сигурно си се смял и на момента в Сикстинската капела, когато питат проститутката, изиграна от Пенелопе Круз, дали може да си представи да работи цял ден легнала по гръб. Тя отговаря „Мога.“ въпреки че в този момент силно се надявах авторът да не стига до там. Толкова е очевидно и лесно, че не е смешно. Нещо повече – нечестно е да градиш хумора си по този начин, особено когато се казваш Уди Алън и не се интересуваш от каквито и да е награди.

  5. от Иво
    16.Nov.2012, 14:11

    Филмът е толкова лесен, колкото е лесно на Пенелопе Крус да изиграе проститутка. Уди ме дразни адски много напоследък. „Вики, Кристина, Барселона“ е последният му добър филм. :/

  6. от yasen
    16.Nov.2012, 15:08

    Ок, Милена, това вече е друг въпрос. Аз започнах с Уди Алън и неговия „Вземи парите и бягай“ през далечната 1982 г. и за 30 години съм изгледал 15 филма и може би за това имам такова отношение :) Приемем твоето мнение. За мен е важно да говорим за кино. Така, че продължавайте с ревютата, аз ви чета :)

Коментирай...