This Must Be The Place (2011)

Преди да се оттегли от музикалния бизнес героят на Шон Пен в новия филм на италианския режисьор Паоло Сорентино най-вероятно е бил една от онези фигури, които са направлявали културните течения и са били символ на един различен начин на живот. Голямата ирония на съществуването им е в пълния асинхрон с реалността, непозволяващ им да функционират нормално в обикновеното ежедневие. Шайен, в когото можем да открием толкова много от това, което знаем за рок/поп иконите от 80-те, на петдесет годишна възраст трябва да се научи да живее, след като е прекарал десетилетия извън реалноста, движейки живота на другите в най-различни посоки чрез културното си влияние. “This Must Be The Place” е типичен road movie и като такъв използва мотива за пътя като най-доброто средство за себеоткриване. Лентата цели да ни покаже късния процес на съзряване на един мъж, който е отказал да порасне.

This Must Be The Place провокира с нестандартната си визия и разгледаната в него тема. Лентата е доста по-различна, всъщност без допирни точки, с излязлата през 2008 година политическа драма Il Divo на същия режисьор. This Must Be The Place не е от лентите, които биха се понравили на масовата аудитория, определено филмът е доста различен, ексцентричен и трудно би допаднал на хора, търсещи общорамкираните елементи в т.нар. блогбъстъри. Паоло Соренино прави попадение в десетката, каствайки в главната роля носителя на два Оскара Шон Пен, който пък от своя страна не спира да доказва смелостта си, когато иде реч за избор на странни и нестандартни роли. Този път Пен се справя перфектно със задачата да изиграе отегчена, отчаяна от живота бивша рок звезда, която по стечение на обстоятелствата тръгва на пътешествие, чиято крайна цел е да отмъсти на нацистки офицер.

Шайен, както стана ясно, бивша рок звезда, с визия нещо средно между Робърт Смит от The Cure и Едуард Ножиците води тих и спокоен начин на живот в ирландската столица Дъблин. В огромната си къща той пребивава заедно със съпругата си Джейн (Франсис Макдорманд), изключително разбираща и подкрепяща го. Всичко в ежедневието му протича еднообразно, докато не получава телефонно обаждане, от което става ясно, че баща му -евреин- е тежко болен. След смъртта на баща си Шайен научава за непостигната от родителя му цел, а именно да намери и накаже измъчвалия и унижавалия го в концлагера Аушвиц по времето на Холокоста нацистки офицер, по настоящем бежанец, живеещ в САЩ. Бившата рок звезда решава да довърши делото на баща си, от което започва и пътешествието му.

Шайен е типът герой, в когото или ще се влюбиш, или ще намразиш – средно положение няма. Съвсем нормална е загубата на интерес от страна на зрителя в началото на филма. Поведението на главния герой е недобре обосновано, попадащо под знаменателя на типичните психологически терзания, завладели тийнейджърите. С напредване на времето обаче се задълбочаваме в персонажа на Пен и откриваме, че зад детското му поведение стои една зряла личност, премисляща случващото се около нея и търсеща най-точните думи като изразно средство. Зад привидно трагичната и преклонена външност на Шайен се крие човек, който не само, че не се е отказал от живота си, но е и готов да приеме щастието с разтворени обятия.

Еднообразното ежедневие кара героят да се чувства депресиран. Той сам допринася за състоянието си като не просто отказва да се промени, но и рядко гледа на промяната като на възможност. Но според Джейн той бърка скуката с депресия. А според Сорентино скуката е неизбежна, когато изживееш голямата част от живота си като дете – без отговорности и реални заплахи, без цели, за изпълнението на които да си готов на всичко. Както Шайен сам казва, задачата на пътешествието му из запада не е да преоткрива същността си, но когато поемеш на път неизбежно научаваш по нещо за себе си и за живота като цяло. В този смисъл добре проличава желанието на режисьора да препрати към класиката Вим Вендерс „Paris, Texas“. Сцената, в която героят открива живеещия в усамотение, прастар офицер от Аушвиц пък е явна стилова референция към неговия сънародник – Серджо Леоне.

Именно заради некохерентното комбиниране на сюжетите обаче „This Must Be The Place“ изглежда в някои моменти незавършен и дори повърхностен. Пътуването на Шайен има своите силни и своите слаби моменти, но в никакъв случай не може да постави лентата до класическите заглавия на тема „път“. Различните мотиви живеят в различни светове и комбинирането им често изглежда неуместно. Един от силните елементи безспорно е музиката във филма, дело на Дейвид Бърн от ню уейв бандата Talking Heads. Тя в комбинация с колоритната игра на Шон Пен прави лентата на Сорентино ако не впечатляваща, то поне гледаема.

 

Милена, Стоян

Оцени »  Трагедия...Не си заслужава.Средна работа.Добър е!Страхотен, препоръчвам!
Рейтинг 5.00/5 от 1 глас(а)
Loading...
Етикети:  
 

 
Прочети още...



Коментирай...