The World’s End (2013)

Зеленият Корнето, този с вкус на мента и body snachers и последният за триото Райт/Пег/Фрост, символизира (според самия режисьор) научнопопулярната/извънземната тематика. Но тъй като символиката на сладоледената опаковка е достатъчно неуниверсална, зеленият Корнето съвсем спокойно можеше да означава „комплексност“. Така, както червеният можеше да бъде „сантимент“ вместо „кръв“, а оригиналният син – „смях“ вместо „ченгета“. Защото не извънземните, а комплексната, многопластова история, изискваща несравнимо повече концентрация в сравнение със средната съвременна комедия, е основното нещо, което прави The World’s End различен от предшествениците му.  Тази съществена разлика – част от естественото узряване на поредицата – е абсолютно необходима, за да придобие последната ѝ част причина за съществуване. За щастие, The World’s End е тук и амбицията му да оправдае епичните очаквания в резултат на огромния успех на Shaun of the Dead и Hot Fuzz е обилно подплатена с качество – в хумора, в енергията, в умението, с което е направен, със символиката, така неотделима от реториката на трилогията. Защото цялата Three Flavours Cornetto Trilogy, освен „убийствен фън“, „гийкски рай“ или „изкуството да не пораснеш“ , би могла също така да означава и донякъде горчивото „съдбата на средния англичанин в малкия английски град“.

Въпреки линейния характер на сюжета, случващото се в The World’s End трудно може да бъде разказано накратко, още по-малко събрано в един резюмиращ абзац. Някакъв непохватен опит за това би гласял: Гари Кинг (Саймън Пег), кралят на купоните от тийнейджърските години, решава да събере старата банда, за да повторят заедно легендарната си обиколка на пъбовете в родния си град от преди двайсет години, която тогава остава недовършена. Целта е този път да извървят цялата „златна миля“, преминаваща през алкохолна анихилация и намираща тъмното си (или светло, в зависимост от сезона и предпочитанията) заключение в митичния пъб „Краят на света“. В същото време инвазия от расово нетолерантни, но дипломатични извънземни се грижи за вдигането на залозите до епични размери.

the-worlds-end-simon-pegg-nick-frost-martin-freeman1

Как бихме могли да предположим, че за завършек на трилогията Едгар Райт и Саймън Пег ще предложат най-личния си съвместен проект досега. Поставен до Spaced и Shaun of the Dead и тяхната традиция на интензивно биографични персонажи, това наистина означава нещо. Тук техният общ проект, точно както техния общ персонаж, е на определена възраст и се стреми да достигне зрялост, която да ѝ подхожда. С The World’s End той (и те) се доближава до това повече от всякога. Мисля си, че именно в този изместен баланс откриваме един основен стимул, който вкарва зъбните колела на комбинираната интелектуална и хумористична сила на двамата англичани в движение. С последния си филм те красноречиво демонстрират, че са тук, за да се забавляват, но също така и че все още имат твърде много за казване. Повече от всякога впрочем. Това, в комбинация с желанието им да кажат всичко в успоредни равнини, прави The World’s End по-комплексен от всичко, което са правили досега. Вярно е също така, че филмът губи по чист брой откровено смешни моменти (или laughs, както бих го казал, ако не се притеснявах, че употребата на чуждици в това текст е на път да излезе от контрол) от Shaun of the Dead и Hot Fuzz. Но да твърдим, че лентата се проваля в опита си да бъде смешна, не би било напълно коректно, тъй като в голяма част от случаите тя дори не опитва. Във време, когато средната комедия е готова на всякакви компромиси със себе си (да не кажа унижения), за да ни принуди да се засмеем, ето една такава, която си позволява да бъде по-сериозна, отколкото би била, ако целеше нещо друго. И въпреки това The World’s End е най-забавният филм на годината и по всяка вероятност това ще остане така поне до нейния край.

Основна движеща сила за „Корнето“ трилогията е любовта на Едгар Райт и творческия екип около него към култовите жанрове и филми от миналото. Това е един специфичен тип фенбойщина, която, доста парадоксално с оглед на качествата на голямата част от филмите от този вид, подтиква към извънредна креативност. А тя (в напълно положителния смисъл на думата) е всичко друго, но не и рационално чувство. Фенбойщината не е въпрос на логика и очевидно всички, замесени в трилогията, осъзнават това, след като нито за момент не опитват да убеждават в каквото и да е. И трите филма обаче представляват толкова добър homage, че определено ме карат да спра да се питам защо една сериозна демографска група боготвори Джордж Ромеро или Майкъл Бей, например, поради простата причина, че току-що съм се изкефил на филм, който функционира донякъде като някои от техните (Shaun of the Dead като зомби филм и Hot Fuzz като buddy cop movie). Изключително важен е и фактът, че Райт не заема превъзходствена позиция спрямо жaнровете, режисьорите и филмите, към които препраща. Очевидно е, че трилогията е правена от хора, които знаят едновременно как да покажат дълбокия си афект към нискоразрядното жанрово кино с всичките му клишета и странности и в същото време да се пошегуват с него и съответно със себе си за това, че са такива ирационални дечковци.

Но това съвсем не е всичко. Наравно с факта, че са повече от добра бурлеска на определен поджанр с култов статус, всеки от филмите от трилогията е и отличен пример за представител на съответния поджанр. От позицията на артист с енциклопедични знания в областта на киното Едгар Райт демонстрира великолепен усет за това, какво работи в жанрово и стилистично отношение и какво не, и още по-важното – защо това е така. Shaun of the Dead е много добър хорър/романтична комедия, Hot Fuzz – полицейски екшън, а The World’s End – alien invasion movie.

За последния могат да бъдат повторени много от нещата, казвани милиони пъти досега за предшествениците му, тъй като те функционират по много сходен начин. Въпреки това, ако пред очите ни се случва някакъв квантов скок от първия до последния филм от поредицата, той е в сторителинга. Тук имаме по-сериозно развитие на персонажите, по-амбициозен концепт, по-мащабни пропорции. Райт и Пег са по-зрели разказвачи и въпреки това писането им е все така пропито с непобедим хлапашки ентусиазъм. Техните герои са все така подчертано британски, но с една идея по-тъжни от всички предишни, а и от средния британски комедиен персонаж.

the-worlds-end08

Удивителната механика на хумора на трилогията е сглобена от няколко ключови градивни елемента, които са в сила и при The World’s End. На първо място поставям блестящите изпълнения на наддаващия откъм класа с всеки следващ филм актьорски състав. Тук Саймън Пег се връща в известна степен към корените на взаимната си работа с Едгар Райт, пресъздавайки остроумничещ, понякога дразнещ, винаги предизвикващ емпатия и никога съжаление персонаж, в традициите на Spaced и Shaun of the Dead. При останалите членове на актьорския екип нещата стоят по-различно. Трилогията си извоюва място в историята най-вече с това, че поднася на модерния зрител нещо, което не е виждал никога досега. The Worlds End в частност ни предлага изживяването да видим няколко страхотни универсални актьори в роли, в каквито не сме ги виждали никога. И имам предвид буквално никога. Ник Фрост се изявява като праволинеен работохолик със загадъчна психологическа травма от миналото – роля, която му пасва изненадващо добре. Мартин Фрийман изхлузва за кратко хобитския костюм, за да се превъплъти в скучноват брокер на недвижими имоти, който е постоянно „окабелен“ и не спира да повтаря „WTF“ вместо „what the fuck“ (точно така, като истинска кифла). Розамунд Пайк пък прави сериозен опит за разчупване на тежкия стереотип, в който затъва през последните години, изигравайки един много несуетен и естествен персонаж. Еди Марсан и Пади Консидайн, също в две необичайни роли, са останалите членове на бандата, приклещена между собствените си невъзможности и наближаващия апокалипсис.

Както в цялото творчество на Едгар Райт, така и тук, ексцесивният, нечовешки монтаж, придава разпознаваема динамика на всяка сцена. Едно от най-мощните оръжия в инструментариума на Райт, той не просто създава среда, в която шегите да виреят – доста често той е самата шега. Тук режисьорът не работи с Крис Дикенс, монтажистът, който му помогна да изгради отличителния си стил през последните десет години, но в колаборация с Пол Мачлис (Scott Pilgrim vs. the World) ефектът е също толкова поразителен. При Райт визуалното винаги е било ключова част от физиката на хумора. И тук режисьорът използва един силно индивидуален микс от препратки към любими филми, пречупен през собствената представа за визуален стил.

the-worlds-end03

Още със Scott Pilgrim vs. the World Райт доказа, че за него техническото израстване е чисто финансов въпрос. Въпреки микробюджетността си (и леко непохватната си визия) Spaced приложи едни от най-впечатляващите практически ефекти в телевизията. В The World’s End специалните ефекти са толкова нерезонно добри, а хореографията на бойните сцени толкова невероятно яка, че филмът доста често изглежда като един по-добър блокбастър. Последователността на Scott Pilgrim vs. the World и The World’s End и тяхното техническо постоянство доказват, че Едгар Райт е способен на всичко в областта на режисурата и монтажа. Какво се получава, когато Райт разполага с марвелски бюджет, ще можем да разберем през 2015-та, когато излиза Ant-Man.

На сценарно ниво поне равен принос за това, че нещата се получават, има Саймън Пег. Шегите са все така оригинални и интелигентни (трилогията дори успя да патентова една напълно своя – шегата с прескачането на оградата в стила на абсурдния физически хумор на първия полусериозен опит в киното на Едгар Райт A Fistful of Fingers), а тематиките стават все по-дълбоки, за да достигнат максималното си ниво на комплексност в The World’s End. Филмът опитва да задълбае успоредно в няколко достатъчно сложни теми – балансирането между способността за поемане на отговорност, достигането на зрялост и запазването на свобода на духа; невъзможността да се откъснеш от миналото и да продължиш напред; за проблемите на малкото, хомогенно общество и, по един много британски начин, за загубеняка, който си остава загубеняк и това е окей. Лентата подхвърля и някои политически метафори, в които в крайна сметка решава да не задълбава прекалено. И тук, както и при Shaun of the Dead, свръхестественото е просто катализатор, който прави процеса на развитие на персонажите възможен. Всичко това звучи може би твърде сериозно за филм, който може да бъде възприеман и просто като 109 минути чисто забавление.

The-Worlds-End-2050284

Единствената ми забележка към филма е, че в заключителните си минути не успява напълно да канализира енергията на целия си систематизиран хаос и да я преобразува в пълноценен финал. Краят е достатъчно забавен и неочакван, но просто не отговаря на класата на кулминационните мигове преди него. Дотук някак устисках без спойлъри, затова няма да казвам нищо повече.

The World’s End смесва умело физически хумор, остроумни диалози и изобретателен монтаж, за да се наложи като най-качествената комедия на 2013-та. Сюжетът, една динамична метафора сам по себе си, е най-амбициозното нещо в жанра от дълго време насам и в същото време остава здраво стъпил на земята. За Едгар Райт и Саймън Пег несъвършенството, наивността и пороците са една много естествена и приятна страна на това да бъдеш човек. В крайна сметка този дяволски умен филм защитава фундаменталното ни право да бъдем глупави.

Оцени »  Трагедия...Не си заслужава.Средна работа.Добър е!Страхотен, препоръчвам!
Рейтинг 4.00/5 от 3 глас(а)
Loading...
Етикети:  
 

 
Прочети още...



Една реплика по темата.  
Добави коментар?

  1. от Zoreto
    18.Nov.2013, 10:08

    След средата става много тъп, съжалявам че го гледах

Коментирай...