The Master (2012)

От началото на кариерата си в киното до сега Пол Томас Андерсън предизвиква парадигмите и дефрагментира структурите на седмото изкуство и го прави неоспоримо ефективно и магнетично. Днес той е завършен майстор с шест изключителни произведения, които е невъзможно да бъдат пренебрегнати в какъвто и да е контекст, независимо какво мислим за тях. За да стигне до тук обаче, американският режисьор направи рязък завой някъде между Punch Drunk Love и There Will Be Blood и пое постоянен курс към суховатия деромантизиран реализъм на сериозните психодрами за възрастни. Hard Eight и Boogie Nights са вълнуващата, оригинална фенска фикция, която Тарантино никога няма да изостави, но тази решителна промяна в курса се оказа най-доброто решение в кариера на добри решения, защото от тогава Андерсън прави шедьоври като отвързан. През 2007-ма от техническото съвършенство на ранния Андерсън и най-зрелия му сценарий се роди аудиовизуалният звяр There Will be Blood, който на всичкото отгоре включва и едно от най-мощните актьорски изпълнения like ever. The Master, от своя страна, изобщо не се интересува от това, колко високо е поставена летвата и отговаря с размах на огромните очаквания. The Master е естествено продължение на ПТА – митологията, най-добрият филм на 2012-та и съкровище, което чака да бъде преоткривано отново и отново. Ако патосът на въведението не ви е достатъчен, изчакайте да видите какво става нататък и си пригответе инсулин, защото това вероятно е най-положителното ревю, което някога съм писал.

the_master

The Master е филм на контрастите и това личи още от отварящата сцена. В един от кадрите, които гарантирано ще ви посещават неканени дълго след финалните надписи, морякът Фреди Куел наблюдава морето, порено от военния кораб, на който е разпределен. Епохата е гранична между ужаса на войната и неизвестността на мира. Поетизмът на момента, за който със сериозен принос са и операторът Михай Милаймаре и композиторът Джони Гринууд, се сблъсква с изродеността на военната реалност, която наблюдаваме чрез поведението на войниците на сушата. Тяхната психика е трайно увредена и за тях мирът носи много повече несигурност, отколкото спокойствие. Един от диваците на сушата е героят на Хоакин Финикс Фреди Куел. Той е изключително първично същество, притежаващо единствено сетивност и поначало в конфликт с разума. Неговата свръхсексуалност откриваме докато му правят тест на Роршах след края на войната и преди да бъде разпуснат. Буквално всеки негов стимул за активност произхожда от нея.

След като напуска флота Фреди работи като фотограф, докато един от симптомите на психичното разстройство, което той или отрича или няма никакъв интерес да адресира до края на лентата, – непредизвиканата агресия – не го вкарва в беля. Следващият опит за нормален живот също се оказва неуспешен и след просто поредната блестяща сцена на контраст, този път визуален, в която група работници го преследва, задето е отровил несъзнателно един от тях с долнопробния си домашен алкохол, той се връща във водите, които чувства свои – морските. Случайността на го изпраща в кораба на „учителя“ Ланкастър Дод и неговото семейство и последователи.

the-master-image-2

Образът на Дод, изигран с апломб от Филип Сиймър Хофман, е прототип на Л. Рон Хъбард, създателят на новата легитимна религия – сциентологията. „Учителят“ е писател, доктор, ядрен физик, теоретичен философ… егоцентрик, манипулатор, шарлатанин. Той е от онези хора с богат речник и бедна култура, на които е толкова лесно да повярваш, но които сами се съмняват в думите си. Като практически лидер на култ той е постоянен обект на атаки отвън, които могат да бъдат ограничени само чрез физическа изолация. Но и малкото достигнали до него гласове, поставящи учението му под въпрос, дразнят егото и пропукват увереността му, затова героят на Хофман не търпи никаква критика. Блестящият сценарий на Пол Томас Андерсън остава напълно неутрален към всичко това, въпреки че сарказмът и критиката са очевидният и популярен подход. Ланкастър Дод и Фреди Куел са дефектни, генетично сбъркани, болни персонажи, в духа на предишните творби на Андерсън и точно в същия дух той няма никакво намерение да ги съди. Отговорностите на автора се изчерпват със семпло документиране на историята на някои от най-реалните, живи персонажи, които сме вижда ли във филмите изобщо.

Вече споменах контрастите в The Master, но най-важният и този, който ще се превърне в метафизичен лайтмотив на лентата, е сблъсъкът между Ланкастър Дод и Фреди Куел. Символично това е конфликтът на сетивността с разума. Да, философията на „Каузата“ дори не се доближава до това, което наричаме здрав разум, но тази амалгама между (псевдо)наука и религия теоретично се базира на овладяването на животинското у човека и разума като основен аргумент за издигането му над всичко останало. Когато пристига на кораба Alithia („истина“ на гръцки), Фреди търси препитание и там намира не само това, но и сигурност, приемственост и вода, върху която се чувства у дома си. Той никога не се е интересувал и никога няма да се интересува от идеологическата обосновка на обществото, а дали е способен да го разбере, приеме или отхвърли на базата на някакъв когнитивен процес е една от мистериите на персонажа. Фреди постоянно демонстрира поведение, противоположно на проповядването на „учителя“. Точно поради тези причини Дод го държи по-близо до себе си от всеки друг – в лицето на Фреди той вижда отсъствие на критична мисъл и един ученик/пациент, който винаги ще има нужда от (неговата) помощ. Всяха сцена между Хоакин Финикс и Филип Сиймър Хофман притежава смразяващ заряд, но две от тях са особен пример за психологическа детайлност, дълбоки персонажи и космическа актьорска игра. В първия случай става въпрос за тринайсетминутен разпит, в който Фреди и Ланкастър, Хоакин и Филип, изтръгват потресаващи неща един от друг (ще се върна към това след секунда). Другият пример е финалната сцена между двамата, коятo наистина не заслужава да бъде спойлвана.

joaquin-phoenix-the-master

Фреди Куел е спиритуално същество, животно, жертва на войната, алкохолик, нихилист и един от най-сложните персонажи, които някога съм виждал на големия екран. А Хоакин Финикс го изиграва така, че да накара всички, които твърдят, че той не е най-добрият актьор от своето поколение, да изглеждат смешни. Сцената на разпит е само един от примерите за майсторското изпълнение на Финикс, но и само тя е достатъчна за Оскар, например. Защото ако непрекъснатият шот на Ан Хатауей, изживяваща „I Dreamed a Dream“, наричаме впечатляващ, как би следвало да оценим този, в който камерата е забита в лицето на Хоакин Финикс за близо 10 минути, а на лицето му като с длето е издълбан експлозивният микс от чувства на Куел, докато си признава, че е спал с леля си, че е убивал хора във войната и че не съжалява за това. Всеки спазъм на всеки лицев мускул има милион значения и нито едно. Физическото изпълнение на Финикс е перфектно калкулирана проекция на психиката на героя. До последния шибан детайл. Виждали сме много травмирани войници в киното, но при Фреди абсолютно нищо не е едноизмерно и причинно-следствените връзки са трудни за сглобяване. Той е непоправимо счупен, но не можем да кажем със сигурност каква част от вредата е нанесена от войната. Той е израснал в разбит дом – с баща алкохолик и майка в лудница – и това изглеждат двете възможни развръзки за него самия. И върпеки че е непоправимо счупен, Фреди умее да разпознава красивото в своя живот, събрано в образа на малолетната, невинна Дорис.

През цялото време героят на Хоакин Финикс се стреми да създава за себе си един изцяло опростен свят. Той реагира на собственото си объркване с агресия; критиците на „Каузата“ го правят несигурен. Колебанието достига връхната си точка, когато Дод е арестуван за финансови злоупотреби, и експлодира в една гениална сцена между двамата в ареста. Яростта на Фреди го държи буден.

the-master-philip-seymour-hoffman-joaquin-phoenix-filmbild-128~_v-image512_-6a0b0d9618fb94fd9ee05a84a1099a13ec9d3321

Третият ъгъл на триъгълника, вдъхващ живот на филма, е Пеги, съпругата на „учителя“, изиграна (да, отново) блестящо от Ейми Адамс. И докато Ланкастър Дод е харизматичният лидер с позиция, основана предимно на егото му, Пеги е истинският идеалист и идеолог на групата. Тя е тази, която не се съмнява и за момент в правотата на „Каузата“. И въпреки че учението, на което е отдала живота си няма никаква рационална основа, тя гради и поддържа едно здраво и единно общество с правилните си преценки. Напълно права е, когато казва, че Фреди е „непоправим“ и вреди на „Каузата“.

Операторът Михай Милаймаре реди тюркоазената си поезия на System 65 на Panavision, която прави The Master първия филм от Hamlet (1996) насам, заснет в 65/70 мм лента. Това е и първият случай, в който Пол Томас Андерсън използва DP, различен от Робърт Елсуит. Музиката на Джони Гринууд е другият основен фактор за отчетливата атмосфера на филма. Композиторът прави смел коктейл от жанрове и ги прилага в точните моменти. Добър пример за сначението на музиката в случая е контрастът в началото, когато от безвремието на войната и авторската psychedelia преминаваме към мира, духа на 50-те и Ела Фицджералд.

The Master, както се случва неизбежно със съвременните шедьоври, предизвиква смесени реакции, а и стилът на Пол Томас Андерсън не предполага универсален acclaim. Той продължава да играе със структурните функции на киното, да експериментира на визуално и сценарийно ниво, да уважава интелигентния зрител. Отказът от следване на стандартна повествователна структура освобождава пространство за несравнимо развитие на персонажите и е единственият начин сложната диалектика на The Master да функционира правилно. И ако не сме подготвени за това, докато чакаме да се задействат традиционните сюжетни механизми на медиума, може да пропуснем невидимото с просто око у дишащите хора на екрана, които правят всякакво претегляне на морал непосилно.

Оцени »  Трагедия...Не си заслужава.Средна работа.Добър е!Страхотен, препоръчвам!
Рейтинг 5.00/5 от 10 глас(а)
Loading...
Етикети:  
 

 
Прочети още...



Цели 4 коментара!  
Добави коментар?

  1. от Pow R Toc H
    15.Mar.2013, 18:26

    Хубаво ревю. Съгласен съм почти с всичко в него, но филма не ми хареса. :)

  2. от Jen
    17.Mar.2013, 10:56

    Хубаво ревю, наистина. Браво за обхватния поглед и за усилията, предвид как тоя филм разглобява мислите.

  3. от Зорето
    24.Mar.2013, 21:07

    След като го гледах отново мога да кажа – „Тоя Хоакин е изрод!“ . Всичките му роли/филми са гениални. Прав си, че е най-добрият на своето време.
    А филма е чудесен, плътен – страхотни диалози. Изграждане на образи….Браво, браво, браво!

  4. от ясен
    14.Jun.2013, 23:15

    Може би най-добрата екранна двойка от последните 20 години (примерно). Хоакин е ГЕНИЙ, а Филип СХ е от актьорите, който става все по-добър със всяка, изиграна от него роля!

Коментирай...