The Iron Lady (2011)

Основаните на действителни политически и исторически събития или личности филми винаги са били едни от най-трудоемките и потенциални „минни полета” в сферата на киното. Онази тънка смесица от драматичност и историческа коректност, която да бъде запечатана на филмовата лента, без да достига и изпада в опасните за зрителя крайности на възприятие. Не са малко примерите за филми, които са успявали в своята задача да представят по ефективен и вдъхновяващ начин моменти от общочовешкото минало, засегнали и дали ход на човечеството, косвено или не, към посоката, която довежда до реалността, такава каквато я виждаме и изживяваме днес. Но не по-малък е и броят на лентите от това естество, които са наброявали провали по един или друг начин в това да бъдат инспириращи чрез своите драматургични опити.

The Iron Lady е едва третата изява зад камерата на английската режисьорка Филайда Лойд, нашумяла през 2008 година с опита си за комедиен мюзикъл с драматичен привкус Mamma Mia!, чиято доза успех сред широката публика отново се дължеше основно на завидно количество добър актьорски състав и изпълнения, пред изключителна режисура или сценарий. С новата си лента Лойд напуска сферата на мюзикъла и операта, с които е свързвано най-често името ѝ, и се отправя към дълбоките води на политическия живот и личната съдба на една от най-знаменитите личности от близкото минало на Великобритания. Една тема, колкото вълнуваща и всеобхватна за интерпретиране, толкова ѝ опасно дълбока, където грешните стъпки могат да потопят главата ти в дебрите на объркването, без да можеш да си поемеш дъх.

В The Iron Lady на почетното място в ядрото на филма застава историята на една от най-противоречивите и политически комплексни личности не само в историята на Обединеното кралство, но и на световната политическа картина от изминалия XX век. Личност, чийто вярвания и решения са довели и варирали емоционалния обществен заряд на Острова от възторг до остра ярост и страхопочитание. Една историческа персона, за живота на която има множество спекулации – разнородни житейски моменти, присъщи на значимостта на делото, поверено в ръцете на един човек, от решенията на който е зависил животът и благосъстоянието на милиони.

Всичко това е повече от благоприятен и изобилен източник на идеи за изграждането на филм, който да потопи зрителя и да му позволи да види детайлно действителностите и отраженията на двата живота, който един лидер води в своето земно време. За съжаление The Iron Lady, сценарият на който е дело на Аби Морган, не успява абсолютно правдоподобно и по най-правилния начин да варира между сюжетните си линии, да открива допирните им точки и да ги „сблъска” в една обща концепция. Независимо от това внушението е постигнато и причините за това се открояват, макар и да ги отброяваме на пръсти. Непълната стабилност да сценарийното действие ни препраща в една вихрушка от ретроспекции и спомени на вече остарялата, заболяла и изолирана от външния свят Маргарет Тачър, а ежедневието ѝ се е превърнало в едно бавно нижещо се време илюзии, трудно разпознаваемо настояще и потапяне в сянката, която миналото хвърля върху персоналната ни самооценка и тази в очите на околните. Тези своеобразни ретроспективни подскоци, изпълващи екранното време, целят да щриховат основните събития от личния, интимен свят на Тачър, както и всички онези крупни политически събития, донесли колкото задоволство, толкова и разочарования на британското общество, но като че ли го правят в един най-общ и чисто фактологичен смисъл. Множество от персоналните контури на значими хора в живота на Желязната лейди, остават загатнати, но не абсолютно развити. Подобно впечатление прави образът на съпруга на Тачър, Денис Тачър, пресъздаден от британския актьор Джим Бродбент, като неговата персона и най-вече зародиша и ходът на личните отношения между него и съпругата му остават да се носят на повърхността, минималистично намекнати и развити.

Като интересено, но и противоречиво може да се приеме и режисьорското решение на Филайда Лойд да обедини лентата си с използването на архивни новинарски кадри, представящи най-вече моментите на фатално ескалиране на общественото негодувание по отношение на водената от Консервативната партия политика във Великобритания, на която Маргарет Тачър е била ръководител. Използваните кадри на стачки, бунтове, насилие и военни действия се стремят да окажат особено влияние и по-силно внушение, за да разкрият и спомогнат да се изгради образа на Тачър, стояща зад решенията довели до събитията от такова естество. За облика на премиера, на човека, на майката, на всичките ѝ образи и силата на волята, решимостта и непреклонността, която прави един човек истински лидер. Защото независимо от своите слабости The Iron Lady може да се приеме като филм, който все пак се опитва достойно да застане зад желанието и намерението си да разгърне характерните и добре познати на зрителя идеи за властта, борбата и трудния път към нея; тежестта и отговорността, които тя носи със себе си и всичко онова, което може да отнеме на личността; своеобразната лудост, до която животът с призраците от миналото може да доведе.

Несъмнено най-големият позитивен елемент в лентата остава незабравимото изпълнение на Мерил Стрийп, която за пореден път оставя зрителя в изумление от своя професионализъм и хамелеонската си игра с неповторимото си превъплъщение в кожата на Маргарет Тачър. Една изключително трудна, комплексна и взискателна роля, за която Стрийп беше достойно наградена с огромен брой награди, както и със своя трети Оскар в изключителната си кариера. Всякакъв вид суперлативи за играта и огромната работа, която актрисата е свършила с пресъздаването на образа на Тачър биха били недостатъчни. За пореден път ставаме свидетели на едно тотално поглъщане и изгубване на Стрийп в поверения си персонаж, като нито за момент не губи темпото, емоцията и изразителността на душевния свят на героинята. Може би едно от най-големите предизвикателства за един актьор е именно създаването на плътност и достоверност в екранната интерпретация на една реална личност, но Мерил Стрийп го прави до съвършенство и в най-дребния детайл. Експресивното поведение и присъствие запълват всеки един кадър, в който само един поглед от страна на актрисата е достатъчен, за да повярваш на желязната сила, която притежава.

В много аспекти на своето изграждане The Iron Lady показва слабост, а може би дори и доза не добре осмислен и реализиран потенциал. И макар да е филм, който бива приет с противоречиви мнения от широката публика, то несъмнено е поне филм, който събужда спомена за едно неконвенционално лице от световния политически манеж, благодарение на несъизмеримия талант на актриса, за която едно невъзможно превъплъщение е повече от осъществимо.

Оцени »  Трагедия...Не си заслужава.Средна работа.Добър е!Страхотен, препоръчвам!
Рейтинг 2.00/5 от 3 глас(а)
Loading...
Етикети:  
 

 
Прочети още...



Една реплика по темата.  
Добави коментар?

  1. от Нели
    21.May.2012, 20:11

    Не най-големият позитивен елемент, а единственият позитивен елемент е изпълнението на Мерил Стрийп. Слаб филм.

Коментирай...