The Fountain (2006)

Още през 1998 г. режисьорът Дарън Аронофски си спечели многобройни кинофенове, след като на екран излезе психотрилърът му Pi. Две години по-късно и критиката призна таланта му, оценявайки високо следващия му филм Requiem for a Dream, който се превърна в своеобразен шедьовър сред кинолюбителите и в една сравнително нова класика за съвременното кино. През 2006 излиза филмът му – The Fountain и това е моментът, в който кариерата му стана за един момент двустранно противоречива – за едни – гениален шедьовър, а за други – неочаквано слаб филм от режисьор с толкова доказан талант, The Fountain или както е преводът на български – „Изворът на живота“, е филм, който поради алтернативността и еуфоричността в посланията и визията си, попада някъде в средата на критичните оценки. Осъждана или възхвалявана, това е лента на крайностите, която все още търси мястото си в съвременното киноизкуство.

На практика, филмът е непоследователен и разбит на много моменти, които нямат връзка, объркан и хаотичен. Сюжет почти липсва, а историята е достатъчно противоречива – на моменти изглежда неубедителна и плоска, колкото и красива и силна да е в това, което иска да ти каже. Сякаш нарочно филмът се заиграва с крайната субективност в мнението на зрителите. Оттук следват и коментарите, че творбата е лична за Аронофски и творческият му възглед се ограничава само с неговото собствено разбиране, т.е. правил е филма за себе си и за собственото си удовлетворение.

Това, което прави Аронофски обаче далеч не е посредствен филм най-малкото, защото, колкото и лична да е работата му тук, той въплъщава универсални истини във всяка една сцена. Достатъчно сбит и кратък, филмът говори по-скоро с визията си и с изображенията на героите, които минават през невероятното, за да се достигне крайната реализация на грандиозното послание. Изразните средства са силни и категорични, а въздействието им доста често е разтърсващо и концентрирано в общия замисъл да постигне почуда от страна на зрителите. Наред с това, ключовото в този филм е именно емоцията. Тя е толкова потресаващо очевидна и дори хиперболизирана, че в един момент преосмисляш целия кръговрат от чувства, които изпитва човек, за да си дадеш сметка за това, конкретно. Тази прекалена идея обаче не пречи на лентата – тя е точно такава, каквато би очаквал сюжетът от нея. Емоцията е топла, но и брутално смазваща, на екрана тече невъобразима мъка и тишина, безпътица и безсилие, изиграни чудесно от Хю Джакман и Рейчъл Вайс.

Сюжетната линия е разделена на три отделни, които се преплитат напред към общото послание.  В първата виждаме Томи – лекар, който търси лекарство срещу рака заедно със своя екип, воден както от общочовешката идея да помогне на света, така и от лични мотиви – любящата му съпруга е на смъртно легло и времето ѝ изтича. Томи ѝ обещава да довърши историческата книга, която тя пише и неусетно е въвлечен в нейните преживявания. Втората история ни връща в 16. век в Испания във времето на конкистадорите и епичните битки, където кралица Исабел възлага мистична задача на своя верен капитан – Томи. Най-силен в грандиозността на идеята е третият сюжет, който се развива през 26. век, където се запознаваме с Дървото на живота, тайните на Космоса и Отвъдното. Тук е прокарана и метафизичната идея за безсмъртието и смисъла на битието.

Преплитането на тези три времеви интервала е постоянно, така че да се  изгуби представа за настояще, бъдеще и минало, но това не е сюжетна грешка, а напротив – силен мотив, на който трябва да се обърне внимание. Едни и същи реплики се преповтарят навсякъде, но с друго значение и със съответна друга развръзка. Опитите на тримата герои, изиграни от Хю Джакман, очакват други крайни цели и така гоненицата с времето, отчаянието и безсилието изпълват филма изцяло. Смъртта се обезсмисля, ако има любов. И тук е титаничната идея за смисъла, търсенето и болката. Актьорската игра е плътна и естествена, някак интимна и реалистична, пълна с измъченост, насълзени очи и любовни пориви, които наистина трогват, колкото и алтернативна да е вселената на героите. Любовта по-силна ли е от смъртта, и ако е така, защо сме обречени да дадем всичко в името на спасението? Къде е нишката между разума и чувствата, и винаги ли сърцето е най-мощният човешки механизъм, който движи екзистенцията?

И точно с тези най-натурални и естествени въпроси, които въртят света, идва цялата пищност на лентата – потресаваща визуална красота, езотерична и мистична метафизика, която е заложена в безкрайността на изследваните от Аронофски чувства. Във филма няма компютърни манипулации и ефекти – камерата е заснела дори специалните ефекти, които са плод на химични реакции, предизвикани специално, за да се подчертае внушението за вечното и нетленното. Музиката на Клинт Мансел, с който Аронофски работи в „Реквием за една мечта“ отново зашеметява с магичност и плътно звучене.

Разбира се, идеята на режисьора да създаде изкуство в името на любовта към киното може да се разгледа с положителен и с отрицателен поглед от гледна точка на това, кога един филм е самодостатъчен на себе си, кога на твореца и кога на зрителската аудитория. От една страна универсален, от друга – лична изповед на Аронофски, лентата се лута между преднамерените и абсурдни (които все пак са оправдани) мотиви, които някои осъждат като нелогични и трудно разбираеми. Едно е сигурно – светът на „Изворът на живота“ е едно магическо приключение във визуалното и силно художествено послание. Истина или не – тя придобива общочовешки и вселенски стойности, като отговаря своеобразно на тайните в житейския път, екзистенцията и просветлението. Остава всеки да анализира идеята за себе си, и ако успее да се унифицира с тази на Аронофски, то филмът би бил невероятно преживяване за самия него, което със сигурност ще го зашемети, както би подействала една стойностна  творба на изкуството.

Оцени »  Трагедия...Не си заслужава.Средна работа.Добър е!Страхотен, препоръчвам!
Рейтинг 4.43/5 от 14 глас(а)
Loading...
Етикети:  
 

 
Прочети още...



Цели 26 коментара!  
Добави коментар?

  1. от Eneya
    23.Jun.2010, 15:24

    Малко патетичен текст, но добро ревю. Хубав филм е „Фонтанът“. :)

  2. от Бож
    23.Jun.2010, 15:38

    Един от най-прекрасните филми, които съм гледал някога.
    Хубаво ревю.

  3. от Иво
    23.Jun.2010, 15:40

    Благодаря, Eneya.
    Когато пишеш за подобен филм, който си е чиста полемика последните години в киното, е трудно да си обективен и да не кривнеш словесно. Аз също много го харесвам, но не си позволявам да давам субективно плюсче, защото той заслужава да бъде разбран от всеки по неговия си начин, най-малко, за стотен път сигурно ще го напиша, заради темите, които третира. :)

  4. от Iffsy
    23.Jun.2010, 15:56

    Ех, първо да си кажа – за мен The Fountain е наистина въздействащ и запомнящ се филм, затова и поисках ревю именно за него.
    А текстът ми харесва, защото от него лъха емоционалност, каквато намираме и в самата лента. Та, благодаря ти за старанието!

  5. от Иво
    23.Jun.2010, 16:04

    И аз благодаря за предизвикателството, определено беше интересна задачка. :)

  6. от firefox
    23.Jun.2010, 17:40

    Един от най прекрасните филми които съм гледал. Помня го сцена по сцена сънъвам го често. А съм го гледал само 2 пъти

  7. от m
    23.Jun.2010, 20:30

    само за сюжета незнам защо е това смигване към плоскостта. толкова е многопластов, че всеки път като го гледам ми предизвиква различни размисли и тълкувания. трите истории са така умело преплетени, че лесно се губи връзката кога те са отделни, кога са продукт една на друга и кога са една и съща история. аронофски определено изненадва с всяка своя лента. много ми е интересно какво ни очаква занапред :)

  8. от Иво
    23.Jun.2010, 20:46

    „Многопластов“ не е обратното на „плосък“ :) Сюжетът не е от най-задълбочените, за разлика от реализацията на посланието му. Между сюжет и между това, което сюжетът казва, има много разлика. В случая, по-силното тук е посланието му. Иначе, не знам дали се разбра, но аз много харесвам филма, просто не искам да давам плюсове и минуси, и го разгледах с малко по-друг подход, понеже изключително уважавам тази творба точно като такава.
    За другото съм съгласен :)

  9. от Vesela
    23.Jun.2010, 22:13

    В този филм музиката е не голяма, а ОГРОМНА. Клинт Мансел е бог, а лентата се преживява абсолютно интуитивно. Не че не може да натискаш пауза бутона през пет минути, за да осмислиш идеята,но анализите опетняват красотата на действието. Това е то – красота. Иначе благодаря :)

  10. от Aard
    23.Jun.2010, 23:41

    Музиката наистина е най-добрата част от филма. Самият филм ми беше почти досаден, уви.

  11. от Ицо
    24.Jun.2010, 0:04

    Зашеметяващ филм.

  12. от ганьо
    24.Jun.2010, 0:11

    хахаха, как сте го гледали тоя шит повече от един път ? още се проклинам че си загубих времето с този филм. за тези които си мислят че са открили някакъв скрит замисъл или послание – жестоко се лъжете :)

  13. от Иво
    24.Jun.2010, 0:21

    ганьо, не сме открили посланието нито ние, нито Аронофски. Просто ни е необходимо да бъде показвано пак и пак. А и какво послание очакваш ти от филмите..?

  14. от Дринов
    24.Jun.2010, 14:21

    ганьо, този филм е за хора, които са решили да вложат малко чувства в това което гледат. Един вид дават сърце и душа, когато гледат нещо, а не консумират пред телевизора. Той може да бъде разбран само от човек, които е осъзнал собствената си смъртност и какво всъщност означава да се примириш и както казват американците „tо let go“. Или поне това е моят начин.
    На някой друг да му прилича на „2001“?

  15. от cinemascrotum
    24.Jun.2010, 14:23

    Красив филм, който обаче пращи от толкова излишно его, че на моменти е лееееко смешен. Извинявам се на феновете, но идеите му не са нито нови, нито оригинални – просто са презентирани малко над средното ниво. Джакман има своите моменти, но като цяло издиша, особено когато започне да се заревава и да вкарва емоция в ролята си. Уайз отново е безлична. Арнофски обаче се е опитал да разчупи шаблона и е изоплзвал визията си на максимум, а музиката на Мансел е може би най-доброто нещо в целия филм. 6/10

  16. от Иво
    24.Jun.2010, 17:23

    @cinemascrotum, мисля, че точно това „излишно его“ е творецът тук. Не са нови нито идеите му, нито похватите му – интересна е реализацията и това, че филмът е личен за Аронофски и в един друг аспект. :) Иначе, къде си гледал тези идеи в друг филм преди?
    @Дринов, съгласен по всеки параграф. Не знам доколко съм разбрал смъртността си, но е хубаво да се мисли за нея като част от екзистенцията, а идеята на Аронофски е нещо такова – смъртта е по-силна от всичко, но не и от онова, което Джакман и Вайс споделят:)

  17. от cinemascrotum
    25.Jun.2010, 9:33

    Идята за загубата на любим човек и емоционалните последици от това, както и философския мотив за смъртта ги има във всеки втори филм. Идеята за три паралелни времеви линии също вече е често срещана. Сцената, в която Джакман се превръща на цветарник пък е директно взета от играта „Grim Fandango“. Филмът е визуално издържан, не споря, но не е нищо невиждано, ако човек се замисли сериозно. Дори самият сюжет е опростен до минимум – „Настоящето“ е просто реалността, „Миналото“ е книгата на Рейчъл Уайз, която Джакман чете и си представя, а „Бъдещето“ е всъщност вътрешния свят на Джакман, който е зает единствено от мисли за съпругата си/дървото на живота/. На фона на цялата тази симплификация, единственото което изпъква е визията на режисьора и музиката – все пак самият Арнофски определи филма си като a „very simple love story“. Останалото е просто излишно превъзнасяне.

  18. от Иво
    25.Jun.2010, 13:08

    Ами прав си, ако очакваш това да кажа :) това за простия сюжет го казах още в ревюто. Казах и за НЕоригиналните идеи. Философският мотив за смъртта пък не мисля, че е точно такъв, какъвто го виждаме в другите ленти. За визията си прав, също. На мен ми беше по-интересна мащабността на това, което Аронофски ни каза – и тук наистина не смятам, че всеки втори филм е толкова универсален и човешки, затова съм склонен да оправдая сценария.
    Междудругото, само аз ли смятам, че се е получило малко като филм на Тарантино за самия Тарантино (в случая Аронофски)? Толкова е личен и непредетендиращ, че няма докъде – и това превъзнасяне не е излишно единствено на твореца си, според мен:) другото го изяснихме.

  19. от TaTa
    26.Jun.2010, 20:23

    до сега си четях кротко ревютата,но това е най-якото ревю,което съм чела… и не защото е написано добре, а защото си видял филма като мен. това не му пречи да е много много добро ревю… извинявайте останалите… и вие сте много добри.

  20. от Иво
    26.Jun.2010, 20:38

    Благодаря, трогнат съм ^^

  21. от bokz
    25.Aug.2010, 15:52

    От мен много и субективни плюсчета за лентата, както и за ревюто… наистина достойно за емоционалността на филма : ))))

  22. от Иво
    25.Aug.2010, 16:13

    :) радвам се, че сте разнищили функцията на ревюто..

  23. от MCFOXXX
    23.Feb.2011, 17:43

    Най-накрая го гледах. Определено не останах очарован.
    Пред Кечистът и Черен Лебед просто стои ужасно зле. А и оценката ми не е много ласкава – 5/10. Скуката е болест, от която трябва да се излекуваме, но в случая Дарън и Хю не са точните специалисти ;)

  24. от Иво
    23.Feb.2011, 23:32

    Първо, не става дума за скука, защото ако ставаше, „Кечистът“ като пасивен филм, в който почти нищо не се случва, щеше да е на първо място, а всъщност е изключителен. Второ, не виждам аргументите ти, да наречеш филма „ужасно зле“ – подобни категорично силни думи би трябвало да се защитят с добра аргументация, иначе все едно нищо не си казал. Трето, чудно ми е как обобщаваш, че „Дарън“ не е точният специалист, който може да те излекува от скуката, след като „Кечистът“ и „Черен лебед“ стоят доста високо в личната ти преценка. И четвърто – ти от Дарън Аронофски наистина ли очакваш да те развлича, така, че да се „излекуваш от скуката“, познавайки творчеството му?

  25. от bokz
    24.Feb.2011, 3:29

    Абе, всеки си има мнение. Щом като „Black swan“ му е любимият филм на Арнофски, така да бъде : ))))… Въпрос на вкус (казало кучето и…) :D

  26. от Films In Frames
    5.Jul.2011, 0:36

    Наистина Аронофски с този филм поляризира мненията за себе си, а честно казано за мен The Fountain си остана в средата (специално за този филм говоря, защото наистина го мисля за много добър!). Филмът визуално е потресаващо добър, от друга страна разкъсаността му все още не мога да я осмисля и остава по-скоро минус, а главната идея е много добра, така че наистина не мога да съм нито от едната, нито от другата страна (;

    И все пак, когато гледах The Tree of Life, първата асоциация, която направих беше точно с The Fountain и мисля, че много хора биха се съгласили с мен (;

Коментирай...