Te doy mis ojos (2003)

Има филми, чиито послания и емоционално въздействие достигат много по-надалече от перфектната стилистика и формалните характеристики. В испанското кино има не един или два примера за такъв тип кино, което изважда реалността, истинската реалност на показ, обръща внимание на минималния детайл и майсторски, с деликатност и морал, насочва поглед към сложни теми, произлизащи от нещо толкова близко до зрителя, като трудността на ежедневието в различни контексти и аспекти.

Филмографията на Исиар Бояин се вписва в тази тенденция. Нейният „Вземи очите ми“ прави една крачка напред в третирането на една мъчителна актуална тема, каквато е домашното насилие. Работата е рискована, но усилието се оказва успешно, налице е един филм, който е далече от сантиментални и евтини драматични трикове; Бояин, бяга от позицията си на жена и заема мястото на отговорен артист-психолог, който се опитва да провери какво се случва не само с жертвата, но и с насилника, опитва се да разбере, и не да критикува, защо един мъже малтретира физически жена си.

TEDOY4

„Вземи очите ми“ започва от един момент, в който е изключително трудно да се запази равновесие, без да се предизвика съчувствието на зрителя към главната героиня. Нейното бягство от дома на насилника всъщност ни задължава да направим интелектуално усилие, да помислим и разберем сами не само причините, поради които една изтерзана жена бяга от дома си и преминава през ада с единствената надежда да види съпруга си, който сега я малтретира, като онзи мъж, в който се е влюбила и който все още обича, но и да се замислим защо и какво провокира тази нетолерираща агресия в насилника.

Филмът предизвиква високо ниво на неудобство у зрителя, може би защото Бояин напълно съзнава, че не е необходимо да пресъздава насилието буквално, достатъчно е да покаже последиците и да остави останалото на зрителите си. И така когато сме свидетели на една незабравима първа сцена – отчаяното бягство на Пилар (изключителна Лайа Марул, не само заради богатството от регистри, но и поради емоционалната интензивност, с която изгражда героинята си) и сина ѝ, със сърцераздирателната реплика „Дойдох по чехли!“, докато изведнъж избухва в плач на рамото на сестра си, интуитивно разбираме за ада, от който е избягала без нужда той да бъде визуализиран.

Първата поява на Антонио – каквото и да се каже за актьор като Луис Тосар, ще е малко, той просто успява да изгради герой с топли чувства и хуманност, въпреки презрението и низостта, които са му присъщи – ни потвърждава цялата картина, територията, в която ще се движим заедно с филма. Впечатляваща е сцената с разговора през вратата, в който стават ясни някои неща и който дава тон на филма; първо, взаимната любов между двамата и второ, вътрешната борба на Пилар, неспособна да победи дълбокия си страх от мъжа, който обича, въпреки че иска с цялото си същество да повярва на добрите му думи, и накрая – усилията на Антонио да контролира агресията си, пропастта, в която пропада, когато тя се случва (нещо, от което най-много се страхува, и не от раздялата с жена си).

С тези начални позиции, Исиар Бояин създава един сложен филм, в чиято основа стои една любовна история. Ужасяваща, разбира се, но в крайна сметка, любовна история, в която двамата герой се борят срещу себе си, за да възстановят тези мимолетни мигове на щастие.

TeDoyMisOjos

Камерата проследява двамата герои и всички в периферията им, имайки им абсолютно уважение и винаги от позицията си и нуждата да ги разбере. Така проследяваме Антонио до неговата групова терапия, имаща за цел да му помогне да контролира гнева си и най-важното, да му помогне да разбере защо прави това, което прави. Интелигентно са вмъкнати моментите от тези сесии и ситуации, които раздвижват усмивката, когато стане дума за връзките между мъжете и жените, и как първите се справят с реалността. След това усмивката се вледенява, когато героят осъзнае за момент своите действия, но винаги налице е едно забавно невежество, което е друг симптом на проблема. Антонио достига до заключение, че всъщност не е никой, и че насилието, което упражнява няма за цел да демонстрира пълната му власт, а по-скоро е продукт на безсилието, което му създава изнервящата битовата екзистенция, налице е ужасяващият го страх да не изгуби Пилар и тя да не открие някой по-добър от него.
Героинята на Пилар не е толкова позитивна, колкото може да се очаква, въпреки че разчита автоматично на симпатията на зрителя. Филмът засяга по много особен начин тази идеализирана идея, че любовта подмамва жертвите да се връщат при насилника. Впечатляващ е усетът на Бояин и способността ѝ да режисира постепенното самоосъзнаване на героинята си, което разкрива благодарение на работата си на гид в музея. В същото време се затвърждава фигурата на сестра ѝ, човек, неспособен да ѝ помогне, като събирателен образ на всички, които виждат проблема отвън без да полагат усилия да вникнат в него, както и този на майка ѝ, която се притеснява единствено от външните белези.

Домашното насилие в „Вземи очите ми“ винаги е много повече внушено, отколкото буквално, но е режисирано майсторски и превръща усещането от филма в нещо наистина трудно за понасяне. Няма кръв и удари, достатъчно е систематичното унищожение на Пилар – за това говори една сцена, в която тя иска да извика полицията, а Антонио неразбиращ защо, просто пита къде са ѝ синините, докато тя се опитва да му обясни, че щетите са „вътре в нея“, далеч по-дълбоко от физическите рани. Така се достига една брутална кулминация, която не оставя зрителя безразличен; достатъчно е експресивното лице на Лайа Марул и грубият тон на Луис Тосар, елементи които провокират акт на тотално морално безсилие, докато отвъд филма зрителите са подложени на едно емоционално мълчаливо нападение. Моментът е трудно забравим, а емоционалният импакт достига нови хоризонти – стряскащо реалистична сцена с минимални средства и показност.

10-fotogramas-filmin-fotogramas-plata-L-MXiIsO

„Вземи очите ми“ е задължителен филм за разумни хора със здрава социална позиция, лишен от всякакви сантиментални проявления. Сериозен и узрял в позицията на един артист, чиято креативност достига високи хоризонти в третирането на една толкова деликатна тема, без да отсъжда и да пропада в двойственост. Филм, който запазва морала си, въпреки експлозията и хаоса, който пресъздава.

Оцени »  Трагедия...Не си заслужава.Средна работа.Добър е!Страхотен, препоръчвам!
Рейтинг 5.00/5 от 4 глас(а)
Loading...
Етикети:  
 

 
Прочети още...



Коментирай...