Но не! Джейк е мъж, а и трябва да бъде такъв предвид жанра (уестърн?) и заобикалящата го среда (дивия запад). Героят му трябва да може да стреля (прилично добре и с двете си ръце), да е на границата на закона (той си е престъпник, но успява някак да изкупи греховете си), а защото си говорим за модерен Холивуд – да се бори за жена (при това вече загинала). Виждате ли, в дивия запад няма място за нежните ни половинки. Жената на доктора (един от многото ненужни/неразвити протагонисти) бива отвлечена почти след появяването ѝ не екрана, а е единствения влиятелен женски персонаж. Не ми се впуска в джендър глупости и жанрови описания, но Джон Фавро и компанията му от хиляда сценариста (най-вероятно без да искат) са уцелили мястото на жената в уестърна.

Но някой ще се провикне и запита „Чакай малко сега? Последно като проверих не сънувах Оливия Уайлд заради бицепси и коремни плочки?“. И ще бъде донякъде прав, но госпожица Уайлд няма ролята на жена. Тя играе звезда, а като такава ѝ се полага солиден хонорар, минимални актьорски усилия/умения и утрояване на фенската база. Даниел Крейг и Харисън Форд са твърде заети да се давят в собствената си храчка и да ръмжат един на друг, но пък и двамата успяват да пренасат на екрана някакво подобие на чар, който за съжаление е омаял сценаристите. Опитите им да развият героите на екшън звездите са толкова жалки, че лентата щеше да спечели ако беше минала без тях. Единствено Пол Дейно (за малкото екранно време, с което разполага) успява да придаде на плоския си персонаж живец и органичност, че чак да ти се прииска да му бяха отредили поне тройно повече присъствие на екрана. Нищо че през тези минути ще ти се иска да го забършеш с опакото на ръката.

Джон Фавро режисира със затворени очи и запушени уши, или просто е оставил всичко в ръцете на някой second unit director, който не е такъв по професия, но просто е нямал друга работа на снимачната площадка. Фавро така и не успява да намери правилния ритъм и преход между комичните и драматичните сцени, от което комедията в „Каубоу и извънземни“ издиша, а Сам Рокуел най-вероятно е мразел живота си по време на снимките, тъй като имено на него се пада задачата да бъде забавен. Драмата в лентата пък е била убита в зародиш от господата сценаристи, така че когато някой говори на екрана се чудех дали да се фейспалмна или да си запуша ушите.

Екшънът е прилично второразряден, което е интересно предвид опитът на Фавро с най-различни тенекиени пособия. Поне аз се надявах той да съумее да заснеме нещо прилично и най-малкото интригуващо, но престрелките често са скучни, тук там разкрасявани от някоя хаотична експлозия, но Фавро не е Бей, така че цялата тази пиротехника изглежда просто евтино. Единствените схватки, които изглеждат прилично, са ръкопашните, в които юмруците на Крейг се стоварват като десет тонови чукове (ах този звуков монтаж!), а и самият монтаж беше приличен. Което не може да се каже за сцените, в които Крейг започва да си спомня времето, което е прекарал в извънземната лаборатория за домашни любимци. Сменят се тъмни кадри с изпепеляващо бели такива, а очите ми почваха вече да се бунтуват. Предполагам, че Фавро е искал да накара зрителите да се чувстват като героя на Крейг в тези тежки сцени на лична драма. И е успял, защото аз наистина се чувствах ужасно.

Франк – Де Ниро, е пенсиониран кабелен техник, който осем месеца след смъртта на съпругата си предприема пътешествие за заздравяване на връзката с четирите си пръснати в Денвър, Чикаго, Ню Йорк и Лас Вегас деца. През прозорците на автобусите и влаковете го наблюдава делото на живота му – реещите се от стълб на стълб километри жици. Кабелите с които Франк е изучил децата си, проводниците които през цялото време озвучават техните обезпокоени от внезапната му поява гласове. Срещите им протичат в негласно установените междупоколенчески правила на „превенция от истината“. Комуникацията между тях е като тази между аналоговото апаратче и изключената плазма на една от дъщерите, която Франк „щраква“ (страхотно намерена метафора). На стоп-кадър всичко изглежда чудесно, но Франк разбира, че никое от децата му не е това, който той е желал да бъде и за което цял живот е работил. Пътуването му е пътуване към миналото, там, където са се тъкали нишките на толкова деликатните семейни взаимоотношения. В настоящето го връща разклатеното му здраве и последвалата истина за четвъртото му, и най-талантливо дете Дейвид. Драматичния развой е подсилен с тревожни прогнози за настъпващия ураган (Алис) аналогична музика и спираловиден диалог – Франк неизменно започва и приключва разговорите с едни и същи реплики за щастието, които придобиват смисъл след поантата на края.

Цялата „развий-таланта-си“ линия съдържа косвените препратки към биографията на Де Ниро (баща му е бил художник) и участието му в „Големите надежди“; личния му проект „История от Бронкс“. Той е убедителен като аналогов татко, както е убедителна и играта на Сам Рокуел, Дрю Баримор и Кейт Бекинсейл в малкото им отредено екранно време. Но най-достоверна е тезата, излязла от устата на една тираджийка :

„Човек се самоунищожава сам през цялото време. Пие повече от колкото трябва, яде повече отколкото трябва и през цялото това време си намира оправдание да го прави.“

Camera Obscura

На пръв поглед семпъл, но всъщност с доста изчистен, стегнат сюжет. И оригинален. Moon не е особено ефектен, но е по своему стилен, при това без да е налице добре познатата стерилност. Липсват и други клишета и епични сцени, които да ни удивят с баналността си.

Филмът прокрадва доста идеи и ги оставя да се доразвият в съзнанието на зрителя. От актуални и социални – за човешкото бъдеще и корпоративната жестокост например, до такива с философски привкус и без еднозначен отговор – за природата на човек и кое всъщност ни прави хора и личности, за цената на живота, за предопределящата роля на спомените. И не на последно място за връзката между човек и машина, където според общото разбиране нито човекът е класически такъв, нито пък машината е толкова далечна и чужда – та нали все пак е човешко творение…

Click here to view the embedded video.