Джос Уедън е магьосник. Не само е телевизионен факир и е създал сериали, които на пръв поглед са толкова чийзи, че миризмата им ме отблъсква надалеч, но с тях е успял да си изгради солидна фен-база, чиито фенове се просълзяват от умиление, когато името му бъде споменато. Някак си Уедън успява да материализира всичко това под формата на 220 милиона и доверието на Marvel, които му поверяват сценария и режисурата на вече доказания касоразбивач.

Самата история е дело на Уедън и Зак Пен, който също е имал вземане-даване с емоционално подтиснати, генно мутирали създания. Лошият чичо Локи, все още разочарован от края на Тор и факта, че, за разлика от брат си, не е вкусвал кафе, решава, че трябва да владее малката ни планета Земя. Този план започва с инвазия в Щатите, а на помощ му се долитат инопланетяни с неясен произход и още по-неясна мотивация. Не-супер героят Ник Фюри решава, че единствено супер герои, доказали се в бокс офиса, ще могат да се противопоставят на заплахата и тръгва да ги събира с помощта на съмнителния си чар и не чак толкова съмнителните чарове на Коби Смълдърс (която не знам какво прави тук, между другото).

Отмъстителите трае 142 минути, като първите 42 задължително са неприлично скучни (интродукции, какво да ги правиш), а през останалите 100 ми беше трудно да се сетя какво точно се е случило преди 5. Нека перифразирам – няма почти никакъв смисъл да следиш сюжета на „Отмъстителите“, тъй като авторите залагат, че зрителят е там повече да гледа, по-малко да мисли, и, разбира се, се надяват да не заспи по време на въпросните 42 минути. Уедън, който бе съ-автор на Хижа в гората, този път разочарова, а и не съм склонен да му простя. Сюжетът на „Отмъстителите“ няма да е най-трагичното нещо, което ще гледаш тази година, дори предполагам, че повечето хора ще го харесат, но е видимо, че той е най-слабата брънка в цялостната схема. Въпреки че си говорим за лента, която се базира на комикси за относително двуизмерни герои, предполагам, че цялата митология на Отмъстителите, а и на Marvel вселената, има какво да предложи. Единственото утешение е, че Уедън някак си е успял да извлече някаква човечност от всеки герой, благодарение на което те не изглеждат като объркани марионетки с прожектори насочени в лицата им. Това най-вече си личи при Тони Старк/Железният човек и Локи/Локи, които си остават най-интересните персонажи и малко или много изнасят емоционалната част на филма на раменете си.

Уедън обаче има козове в ръкава си. Първият от тях е свежият му хумор, който може да не е най-оригиналното нещо на света, но е ползван умело, в правилния момент и в правилните дози, като визуалните шеги, и най-вече онези включващи Хълк, буквално разсмиваха цялата зала.

Вторият значим плюс на „Отмъстителните“ е визията, а точно в тази сфера няма място за грешки. Джос Уедън е напълно наясно с това и не си е позволил такива (въпреки 3-4 кофти зелени екрана и 1-2 отвратително грозни 3D кадъра). „Отмъстителите“ просто изглежда прекрасно. Уедън режисира с размах, какъвто само 220 милиона могат да му позволят, а крайният ефект се доближава до онези висини, които фенбойчета и гърли биха побързали да категоризират с „epic“. Баталните сцени (нека си признаем, повечето само тях ги интересува) са мащабни, енергични, та дори бих си позволил да вмъкна и емоционални и пълни със съспенс. Със сигурност не са и еднообразни, тъй като се любуваме не само на задължителната Отмъсители vs. всичко, което мърда и не изглежда като човек, но и на вътрешни романтични сблъсъци между почти всички протагонисти. Джос Уедън успешно ескалира действието, започвайки от кратки, но експлозивни схватки, за да експлодира мащабно накрая, което е и един от по-добрите сблъсъци, които Ню Йорк е изстрадал. 3D-то е ненужно, кога е било, но като изключим въпросните 1-2 кадъра, то поне лентата може да се похвали с (по-)добро(то) конвертиране.

Нека прескочим актьорския състав. Там промени (а и в играта им) няма. Мненията за всеки един от тях няма да се променят, само ще се затвърдят. Това, което също се затвърждава е умението ми да говоря повече глупости за негативите, отколкото за плюсовете на един филм, а колкото и да не е за вярване, „Отмъстителите“ заслужават хвалбите си. Въпреки че всичките предпоставки за провал бяха налични, Джос Уедън и Marvel успяха да докарат започнатото до един добър край. Лентата може да не блести сюжетно, но, ако трябва да бъда честен, не се и опитва тъй като не това е целта ѝ. Докато гледах филма, можеше и да не се сещах какво е станало сюжетно преди 5 минути, но този факт се дължеше много повече на случващото се на екрана в момента. А в повечето случаи то беше наситено със смях и coolness – двете неща, заради които се замъкнах до кино залата и които получих.

Досущ по батмански краят на първия филм открито заяви, че новият свръх интелигентен злодей, с който Холмс и ко. ще трябва да се сблъскат, е професор Джеймс Мориарти – белобрад дядo, шампион по бокс, изключително начетен и не на последно място богаташче с предприемачески планове. Отгоре на това и професор, което трябва да подкрепи множеството твърдения, че Мориарти е достатъчно интелигентна личност, че да е стабилна заплаха и предизвакелство за детектив Холмс. Явно нашият човек на закона този път ще се поизпоти малко докато нареди всичките парчета от пъзела, в последните 20тина минути на филма разбира се, което пък от своя страна ще доведе до един стабилен final showdown.

Момент. Какъв ще да е този пъзел, след като ние вече знаем кой е злодеят на филма? Нещо не е съвсем наред тук. Мислех си, че детектив Шерлок Холмс ще трябва да разследва поредица от убийства и престъпления, които да го отведат до проф. Мориарти. В един момент обаче осъзнах, че няма да стана свидетел на прилично заплетен и мистериозен случай, който да изисква от Холмс и Уотсън нещо повече от мускули и издръжливост, а именно инетелект и дедукционни умения. Вместо това двамата другари и циганската им компания (в лицето на Номи Рапас и др.) пътуват до Франция, Германия и Швейцария, а към средата на лентата почнах да се прозявам, клепачите ми взеха да натежават. Господин и госпожа Mulroney са нахвърляли по сценария повече екшън и предпоставки за ръкопашни схватки, та са забравили, че сюжетът трябва някак си да е навързан и да има смисъл, което пък често изисква пълнокръвни и интересни герои. И за двете трябва да им напиша по един минус, което за съжаление няма да направи плюс. Обикалянето из Европа определено ни дава повод да се радваме на шарени гледки и битки по влакове и подобни, но болезненият хумор, който се носи от устата на Холмс и д-р Уотсън притъпява всичко, включително и умението ни да се радваме и на най-големите глупости.

Момент. Отново. Защо ни е да имаме интересна история и сюжет, след като в каста ни преобладават звезди като Джъд Лоу, Номи Рапас, Рейчъл МакАдамс (щастливката, сигурно има 2-3 снимачни дни общо) и Робът Дауни младши? Предполага се, че такъв талант събран в единица кадър ще успее някак да изнесе целия товар на плещите си или поне да ни разсее и убеди, че гледаме нещо по-стойностно. МакАдамс ще я прескочим поради скобите по-горе. Името на героинята на Ропас го забравих веднага след като го споменаха, така че остават само Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Ако трябва да призная нещо на първата част е, че въпреки гаврата, която претърпяха Дойловите герои, химията между Дауни младши и Лоу определено я имаше, което направи детективските им премеждия една идея по-поносими, да не кажа чак забавни. В „Игра на сенки“ идиотизмът на Холмс е сведен до камп/драг, което Дауни е успял да засили още повече с играта си (която, предполагам, в случая може да мине за добра). Резултатът е един детектив, който във версията на Ричи трябва да бъде хем интелегинтен, хем наперен и екстравагантен, но в крайна сметка през по-голямата част от лентата е досаден, а в останалата просто бяха насам натам. Сега си представете колко интересен е д-р Уотсън, щом по-добрата половина от дуото е свалено на това ниво. Точно така. Не особено.

На режисьорското столче отново се е наместил Гай Ричи, който ако продължава да се продава на Холивуд по този начин, ще бъде запомнен не като човека заснел „Гепи“ и „Две димящи дула“, а просто като един от мъжете на Мадона. Може би малко прекалявам. Британецът се е постарал, защото „Игра на сенки“ определено изглежда красиво. Ричи е успял да пресъздаде един Лондон (и останалите държави) по подобаващ начин и всичко, което е попаднало в кадър прилича наистина като изкарано от края на 19-ти век. Камерата му от време на време си позволява и някое друго нестандартно завъртане, а по-интересното е, че винаги това завъртане е на място и ефектно. Черешката на тортата пък е бягството на Холмс и компания в онази мрачна гора, което помните от трейлъра. Сцената в немската гора е приятно стилизирана, а slow-motion-ът наред с всичките лятящи отломки бих го нарекъл чак красив, макар и да не допринася с нищо. Моментът с разсъждението и предварително визуализиране на боксовите схватки отново го има, но Ричи и уважаемите сценаристи се се усетили, че да покажат една сцена два пъти е тъпо, така че са прибягнали до друго тъпо решение, но тази изненада ще я оставя на вас.

7.8 средно при 13,5к гласуващи е стабилна оценка, което пък ще рече, че шансовете на вас да ви хареса са сравнително високи. А ако наистина така стане, мога да само да ви завидя за приятно прекараните 2 часа. Към средата на лентата лично аз бях силно ангажиран да преборя желанието си да дремна към един час, отколкото от действието на екрана. Заслугата за това приписвам много по-малко на актьорския състав и Гай Ричи, и го лепвам почти изцяло на дуото сценаристи, които в безсилието си дори са успели да вмъкнат пластична хирургия и маски. Това, за бога, не е „Мисията невъзможна“. Колкото и да ми се искаше.

Измежду разпиляните победители и някои посредствени заглавия, над всички като че ли бе Martin Scorsese. Той получи специалната награда на Cecil B. DeMille, а с нея и по-голямо внимание и тържественост дори от призьорите в основните категории. На което кинаджията се отблагодари с подобаваща реч.

Машината Avatar загря за предстоящите Оскари. Филмът очаквано взе големия приз („Най-добра драма“), а James Cameron бе набеден за „Най-добър режисьор“, макар и за миг да си помислих, че имиджът на Tarantino може да го измести от първото място, докато иначе тайничко стисках палци за Kathryn Bigelow. На сцената фалшът бе пълен и Cameron дори говори на езика на’ви. Oчаквам в бъдеще да бъде учредена „специална награда на Аватар“ – синьо-зелен глобус, символизиращ Пандора.

В условията на сравнително слаба конкуренция The Hangover записа името си в графата „Най-добър мюзикъл или комедия“.

При актьорите Jeff Bridges (за Crazy Heart) и Sandra Bullock (за The Blind Side) грабнаха отличията за най-добра роля. Абонираната за награди Meryl Streep пък отново се доказа, осребрявайки едната от двете си номинации. И ако номинациите ѝ не бяха в една и съща категория („Най-добра женска роля в мюзикъл или комедия“), то може би и наградите щяха да са две…
В аналогичната категория, но за мъжете, глобусът падна в краката на изключително актуалния напоследък Robert Downey Jr., вече известен и като Sherlock Holmes.

Измежду многото си и различни номинации, Up in the Air извоюва единствено приза за най-добър сценарий.

При анимациите спечели Up, а при чуждестранните филми – немския The White Ribbon, в конкуренцията на силно европейско кино.

Следва пълен списък с номинациите и победителите в съответните категории…

Най-добър филм – драма:
• Avatar
• The Hurt Locker
• Inglourious Basterds
• Precious
• Up in the Air

Най-добър филм – мюзикъл или комедия:
• The Hangover
• (500) Days of Summer
• It’s Complicated
• Julie & Julia
• Nine

Най-добър актьор – драма:
• Jeff Bridges – Crazy Heart
• George Clooney – Up in the Air
• Colin Firth – A Single Man
• Morgan Freeman – Invictus
• Tobey Maguire – Brothers

Най-добра актриса – драма:
● Sandra Bullock – The Blind Side
• Emily Blunt – The Young Victoria
• Helen Mirren – The Last Station
• Carey Mulligan – An Education
• Gabourey Sidibe – Precious

Най-добър актьор, поддържаща роля – драма:
• Christoph Waltz – Inglourious Basterds
• Matt Damon – Invictus
• Woody Harrelson – The Messenger
• Christopher Plummer – The Last Station
• Stanley Tucci – The Lovely Bones

Най-добра актриса, поддържаща роля – драма:
• Mo’Nique – Precious
• Penélope Cruz – Nine
• Vera Farmiga – Up in the Air
• Anna Kendrick – Up in the Air
• Julianne Moore – A Single Man

Най-добър актьор – мюзикъл или комедия:
• Robert Downey, Jr. – Sherlock Holmes
• Matt Damon – The Informant!
• Daniel Day-Lewis – Nine
• Joseph Gordon-Levitt – (500) Days of Summer
• Michael Stuhlbarg – A Serious Man

Най-добра актриса – мюзикъл или комедия:
• Meryl Streep – Julie & Julia
• Sandra Bullock – The Proposal
• Marion Cotillard – Nine
• Julia Roberts – Duplicity
• Meryl Streep – It’s Complicated

Най-добър режисьор:
• James Cameron – Avatar
• Kathryn Bigelow – The Hurt Locker
• Clint Eastwood – Invictus
• Jason Reitman – Up in the Air
• Quentin Tarantino – Inglourious Basterds

Най-добър сценарий:
• Jason Reitman, Sheldon Turner – Up in the Air
• Neill Blomkamp, Terri Tatchell – District 9
• Mark Boal – The Hurt Locker
• Nancy Meyers – It’s Complicated
• Quentin Tarantino – Inglourious Basterds

Най-добра анимация:
• Up
• Cloudy with a Chance of Meatballs
• Coraline
• Fantastic Mr. Fox
• The Princess and the Frog

Най-добър чуждестранен филм:
• The White Ribbon (Germany)
• Baarìa – La porta del vento (Italy)
• Broken Embraces (Spain)
• The Maid (Chile)
• A Prophet (France)

Най-добра музика:
• Michael Giacchino – Up
• Marvin Hamlish – The Informant!
• James Horner – Avatar
• Abel Korzeniowski – A Single Man
• Karen O, Carter Burwell – Where the Wild Things Are

Най-добра песен:
• „The Weary Kind“ – Crazy Heart
• „Cinema Italiano“ – Nine
• „(I Want To) Come Home“ – Everybody’s Fine
• „I See You“ – Avatar
• „Winter“ – Brothers

При сериалите, сред колоси като House, Dexter и True Blood изпъкна… Mad Men.

Michael „Dexter“ Hall, който преди дни обяви, че се бори с рак на лимфните възли, спечели приза за най-добър актьор при драмите. От женска страна го допълни Julianna Margulies с ролята си в The Good Wife. Един от малкото случаи, когато мой фаворит спечели статуетката бе този с John Lithgow, който бе отличен с най-добра поддържаща роля за превъплъщението си в The Trinity Killer (Dexter, сезон 4).

–

Владо’s Edit: за да получите четириминутна представа за гения на Рики Джървейс и привидния му отказ да се съобразя с каквито и да е граници и благоприличие, добрите хора от NBC ни предоставя встъпителните му слова:

Криминалетата и най-вече детективските истории със заплетен случай имат една неприятна особеност – не се случват пред зрителя. Сигурно би било интересно не просто да гледаме как героят разгадава мистерията, ами да гледаме самата мистерия – да я разгадаваме паралелно с него, ставайки свидетели на всички улики, подсказки и дреболии. Уви, за добро или зло киното не е устроено по този начин. В повечето случаи блеем пред екрана в продължение на час-два, без да имаме понятие какво става, просто защото ключовите моменти остават скрити за нас; а дори и да ни се загатнат – те биват напълно неразгадаеми. Понякога дори се губи нишката кой-кого-какво-кога (да не говорим пък защо) и просто зяпаме ефектите, мацките и смешките. Докато дочакаме онзи триумфален момент, в който героят изнася бляскава лекция, демонстрирайки как е разнищил мистерията и кое го е насочило към истината – и те са все неща, които остават скрити за зрителя. Схемата може да бъде обобщена така: в началото не ни се казва нищо, докато в края – всичко се поднася наготово и сдъвкано.

Sherlock Holmes е от тези филми. И тъй като очевидно няма да си блъскаме главите над някоя загадка (защото филмът не дава храна за размисъл), то който иска може да си я поблъска от яд.

За да пасне на разкрепостения стил на режисьора си Guy Richie, тук Шерлок не е аристократичния и изтънчен детектив, който сме свикнали да наблюдаваме. Холмс е небрежно гениален и разпилян, твърде напомнящ на популярния образ на Д-р Хаус. Той е все така социално-деструктивен, себичен, циничен и нараняващ малкото си останали близки. Основният от тях е д-р Уотсън, който се опитва да заживее праведен и възскучен живот, но е обречен да помага на приятеля си, а пък и бива изкушен от жаждата за адреналин. Продължавайки аналогията с Хаус, паралелите между докторите Уотсън и Уилсън не са никак малко.
Въпросният доктор е превъплъщение на Jude Law, който стои най-адекватно в ролята си. Изборът на Robert Downey Jr. за Шерлок изглежда сякаш удачен, но щом така и така сме я подкарали… Как ли щеше да изглежда Hugh Laurie на негово място?

През цялото време вървят оригинални, саркастични и забавни диалози. Британският хумор е на средно ниво и от време на време шегите дори се получават. И макар да не са нищо размазващо, то но поне са начесто. Наред с това има юмручен бой и яки тупаници, тъй като съвременният Шерлок Холмс не е просто мисловен гений и символ на дедукцията – той е също така изкусен боец. Тук Уотсън му помага с по докторски прецизни и хладнокръвни удари.

И така – имаме забава, имаме екшън, имаме една ала-бала мистерия. Имаме еротична тръпка – Rachel McAdams е в ролята на жена, която определено не трябва да качваш на борда. Сюжетът е стандартен и почти класически, с всичко задължително за един такъв филм. Но не е чак толкова зле, така че успява да мине метър. Ала ако има нещо, заради което „Sherlock Holmes“ си заслужава, то това със сигурност не е историята. Атмосферата е! С помощта на декори и компютри Лондон изглежда пленяващо както отвън – по улички и докове, така и отвътре – в стаи, сгради, хамбари. А небето е мрачно и запълнено с плътни облаци, били те и изкуствени. Облаците са рай за фотографското око, а на мен ми е писнало от филми с красива земя, но празно, избеляло и преекспонирано небе, което не само седи грозно, ами и ти вади очите.

Лентата е едновременно развлекателна и посредствена, но безспорно най-добрата измежду последните няколко недоразумения на Guy Richie. И тъй като възходът трябва да се поощрява, смело пиша плюс с няколко минуса, и още повече забележки.

Говорейки за възход обаче, в „Sherlock Holmes“ той е наобратно. Първата половина на филма върви добре, но след това нещата постепенно започват да деградират. За да стигнем до един финал, който е пълна скръб. Ritchie е оставил вратичка за втора част и продължение, но тази врата е зейнала толкова широко, че филмът започва да изветрява.

Видеото е от официалния канал на Marvel в YouTube (браво за което), така че поне можем да бъдем сигурни, че няма да го затрият.

Click here to view the embedded video.

Click here to view the embedded video.

Така. Да започнем с не-мъртвите.  Питър Джаксън предостави първия трейлър към дългоочаквания му филм „The Lovely Bones“, който разказва за момиче, което бива убито, но остава на земята като дух, защото е столкърка. Шарено, Марк Уолбърг сякаш играе добре и като цяло очаквам с голям интерес.

Click here to view the embedded video.

[Rec]2 си има вече и втори трейлър, а аз си оставам потресен от безидейността, която лъха от това продължение.

Twilight пусна на воля вампирското в продуценти, режисьори, сценаристи и актьори, и на хоризонта се задава нов зъбат филм с комедийни елементи. Трейлърът на The Vampire’s Assistant  си има своите забавни моменти, но като цяло  намирисвам нещо посредствено.

Нещото си има и безидеен постер, на който може да се полюбувате тук. Постери имат и Кейт Бекинсейл, Mr. Blackwood, както и новия епос на Камерън „Avatar„.

За финал – нещо магическо и приказно. „Where The WIld Things Are“ на Spike Jonze, базиран по книгата на Морис Сендак, се сдоби с второ трейлърче, което си има от всичко, но не подлежи на описание.

Click here to view the embedded video.

Click here to view the embedded video.

И докато съм на азиатска тематика – новият филм на Chan-wook Park може и да се разпространява в САЩ със цензориран постер, но пък трейлърът на Thirst е пощаден. Лентата грабна наградата на журито в Кан, така че не пропускайте това заглавие ако сте фенове на извратения кореец или на мистични филми с вампирска тематика (но не ви се занимава с педофилия и хомосексуализъм).

Click here to view the embedded video.

Говорейки за хоръри, трейлърът на Zombieland на дебютанта Рубен Флайшер се завъртя в интернет. Освен задължителните според заглавието зомбита, лентата си има и доста глупав Уди Харелсън, който винаги намира умен начин за елиминиране на немъртви. Филмът има голям потенциал да се окаже една голяма глупост, но аз съм оптимист жаден за кръв… и мозъци.

Click here to view the embedded video.

Шерлок Холмс и ко. също напомниха за себе си. Излезнаха постери на известния детектив и неговия неотлъчен спътник – др. Уотсън. Може дълго да се поспори дали фотошопираната и удължена глава на Дауни Дж. или перверзния и мустакат поглед на Лоу е по-смешен и нелеп, но тази дискусия ще я оставя за някой друг път. За Коледа например.

Новият филм на Пол Джиамати също си има сравнително странен постер, в положителен смисъл. В Cold Souls Джиамати играе себе си и не е особено голям фен на душата си. Малко след като успява да се отърве от нея, разбира че всъщност не може без нея и тръгва да я издирва.

Click here to view the embedded video.

Гледайте в HD.

Click here to view the embedded video.