Така сигурно би възкликнал някой древногръцки поет, ако имаше възможността да стане свидетел на безцеремонната и все по-честа изява на холивудските „майстори“ на развлекателно кино. Митологията на Древна Гърция сякаш отдавна е напуснала своето лоно и насилствено е била преместена там някъде на запад, в някое холивудско студио, където раждането на мейнстрийм епоси в 3D формат е ежедневие. И като всяка година и тази просто нямаше как да мине без поне един (или повече) такъв представител. След миналогодишния пагубен „сблъсък“ на зрителите с римейка на „Clash of the Titans„, тази година вниманието ни е почти насилствено отведено към поредния опит за някакъв вид зрелищен хибрид от митология, драма и екшън, носещ звучното име „Immortals„. И макар името на лентата да навежда мисълта за филм, който може би ще бъде запомнен и обезсмъртен, то крайният резултат е по-скоро заглавие, за което ще се поговори и не след дълго ще остене складиран някъде дълбоко в съзнанието на зрителя като нещо, за което трудно можеш да извикаш ярък и ясен спомен.

Режисурата на „Immortals“ е поверена в ръцете на режисьора Тарсем Сингх, който може и да не е познат на много от зрителите, тъй като има зад гърба си едва още две продукции. С „The Cell„, в който отново лъсваха безпощадните мъчения на Дженифър Лопес да бъде актриса, а шест години по-късно с филма си „The Fall„, Сингх си изгражда бавно-бавно името на режисьор, който залага на фантастичната и екстравагантна визия, чрез сглобяване на различни цветни картинки, понякога без особен сюжетен замисъл. Но докато първите му две произведения остават почти в сянка, то с новата му продукция, а очевидно и с предстоящия си нов прочит на „Снежанка и седемте джуджета„, който ще излезе през идната 2012-та година, индийският режисьор е решил да се цели в далеч по-широка, позната и благосклонна за печалба и някакъв вид популярност публика.

Историята в „Immortals„, или както е разпространен в родината ни „Войната на боговете„, е повече от позната. Имаме една идея, която звучи близка до съзнанието на всеки един човек, а именно така широко нищената напоследък тематика за древногръцките митове и легенди. Но вместо да се „срещнем“ с едно обръщане и завръщане към митологията в най-чистия ѝ вид, се забелязва по-скоро взимане на уж познати имена и митични събития от нея, и забъркване на една нееднородна кино отвара, чието действие остава съмнително и по-скоро пагубно, отколкото благотворно. Сюжетът започва като следване на учебник, като се опитва да ни загатне за опасностите, пред които се предполага, че по време на лентата ще бъдат изправени героите и чиито смелост и мъжество ще бъдат поставени на проверка и изпитание. Както е добре известно, за филм и история от този характер е невъзможно да се пропусне и момента, в който целият свят и съществуването на човечеството се оказва огромен товар на раменете на един привидно простоват, обикновен човечец, чиято съдба обаче е повече от необикновена, защото е не нещо друго, а богоизбран. И всичко това е повече от нормално, когато става въпрос за един филм, който залага на отминала, но все пак традиция като митологията, където качествата на смелост и доблест винаги се концентрират в един събирателен образ. И все пак проблемът, и може би най-големият такъв всъщност, на “Immortals” е това, че цялата желана енергия на епичност, вложена в един своеобразен епос, остава нереализирана и висяща във въздуха, обградена от различни душевни терзания и болежки, които явно трябва да накарат всеки един човек да се почувства някак близко до онова, което вижда на екрана, защото независимо, че действието се развива след 1220 година пр. н. е., все пак хората са си хора. „Immortals“ почти придобива функциите на един урок по моралност като залага на „познания“ по философия още в първия си кадър и продължава с вмятането на различни есенции, които възвишават човешкият дух и всеотдайност. И в това като цяло няма никакъв негативизъм, стига да се открива едно стойностно поднасяне на идеята на сценарийно и като цяло сюжетно ниво.

Действието на филма се развива в годините, когато Боговете от Олимп са се отстъпили от намесата си в човешките дела, след като са победили в битката си с Титаните. Заплаха обаче никога не липсва, когато става въпрос за човешки същества, и в конкретния случай тя идва от гневния и непривично злокобен крал Хиперион, превъплатен от номинирания за Оскар Мики Рурк. Разгневеният на боговете цар, решен да властва над човечеството, се е отправил към търсенето на легендарен артефакт, чиято неземна мощ ще му помогне в постигането на всичките си кръвожадни планове. Разбира се, не е възможно да бъде избегнато да се направи контраст на човешкия дух като се въвежда и образа на един обикновен човек със смело сърце, който бива белязан от боговете като онзи, който ще спаси човешкия род от наближаващата заплаха. Това е простосмъртният Тезей, чиято съдба е описана като повече от тягостна, но това очевидно е с цел да се подчертае и намекне факта, че именно неоправданите са надарени с богатството на духовната сила и мощ да извършват велики дела. В случая обаче с „Immortals“ всички тези характеристики на един мит някак започват да се губят, като не се усеща онова чувство на героизъм, където избраният е изправен принципно сам пред опасностите, за да успее да изпъкне пред хора и богове. Образът на Тезей, изигран от актьора Хенри Кавил, е обрисуван с нужните качества на митологичен герой, но в края на филма сякаш всичко това просто е било не от особено значение. Романтичната нотка на лентата пък е отприщена от срещата на Тезей с девицата-оракул Федра, превъплътена от Фрейда Пинто, чиято игра сякаш остава един от най-несполучливите фрагменти на лентата.

Що се отнася до останалата част от актьорския състав, нещата не стоят по-добре. Едно от нещата, които достигат степен на изумление е подборът на актьори, които трябва да пресъздадат част от най-характерните, значими и вдъхващи страхопочитание богове в гръцкия пантеон. Незнайно защо ролята на всемогъщия Зевс е поверена в ръцете на 32-годишния актьор Люк Евънс, чийто образ на общочовешко възприятия като белобрад и с исполински размери върховен бог на Олимп седи по-скоро пародийно, отколкото внушително. Всичко това режисьорът и прохождащите сценаристи Чарли Парлапанидес и Влас Парлапанидес смекчават с въвеждането на един по-възрастен, човешки образ на Зевс, поверен на актьора Джон Хърт. Но не по-добре стоят нещата и с актьорите Даниел Шарман, Исабел Лукас и познатия на всяка тийнейджърка Келън Луц, чиито опити за достоверност някак не успяват да бъдат усетени като легендарните Арес, Атина и Посейдон.

Що се отнася до техническата част на „Immortals„, то той може да бъде определен като качествено визуален, но не чак впечатляващ. Филмът е показателен как в днешно време лесно могат да бъдат пръснати над 100 милиона долара бюджет – с охота и без граници. Така популярните 3D и slow-motion елементи намират поле за изява в пълната си сила и тук, но не оставят ясна следа като нещо наистина незабравимо, а просто опит да се предаде някаква интересна визия и вдигане на възрастовата категория за забрана на филма. Епичността на битките, каквито сме свикнали да виждаме в подобни филми също до голяма степен отсъства. Огромната степен и насоченост към визуално изразяване се концентрира в няколко сцени, повечето от които в самия край на филма, които остават бегли краски на филм, който се цели в определена публика като се опитва да ѝ даде онова, от което се предполага, че има нужда. А финалът – той е такъв какъвто отново сме свикнали да виждаме в подобни случаи – загатващ евентуално продължение, стига колкото се може повече хора да са се решили да дадат парите си за поредния представител на комерсиалното холивудско кино.

Лентата разказва за любовен триъгълник между красивата Лили, застаряващия джаз тромпетист Нейт и гангстерския бос Хепи Шанън. Така поставени нещата, едва ли будят особен интерес у вас, но почакайте ди видите какво всъщност се случва.

Както се досещате, в ролята на джаз изпълнителят е Мики Рурк. Откакто станахме свидетели на голямото му кино завръщане, актьорът попадна все на еднотипни роли, които – да, отиват му, но в същото време не разкриват потенциала му, тъй като до голяма степен отговарят на реалната личност зад образа. Дали стар кечист, или уморен тромпетист, няма значение, тъй като идеята зад ролята е една – Мики Рурк е далеч от това, което беше. Същото се отнася и за Бил Мъри, който вероятно е приел да участва във филма от скука. Междувременно обаче ще останете приятно изненадани от Меган Фокс, която този път освен красива, е една идея по-талантлива. В крайна сметка обаче героите са зле изградени и дори да бяха изиграни с малко повече ентусиазъм, едва ли щяха да станат по-итересни.

Големият проблем на филма е друг – липсата на силна и добре развита идея, която да осмисли сюжета. Целта на Глезър е може би да представи идеята за този втори шанс, който ти дава възможност да промениш живота си, да поправиш грешките си. Това се случва с героя на Рурк, когато среща героинята на Меган Фокс. Но сценарият изглежда написан сякаш от аматьор, който не се е поколeбал да включи любовна история и малко екшън, за да направи филма си гледаем, вместо да заложи на нещо по-качествено и дълбокомислено. Всъщност е трудно да говоря за сюжета на Passion play без да ви спойл-на края на филма, който най-вероятно няма да ви изненада, тъй като лентата силно напомня на няколко други филма от този тип. Първата асоциация, която ще направите, ще бъде с филма на Люк Бесон Анджела, в която ангел слиза от небето, за да помогне да закъсалия главен герой. За разлика от френския филм обаче тук липсват смислени диалози, а зрителят така и не успява да се ангажира емоционално със случващото се на екрана.

Passion play е бавен и безидеен. Лоша имитация, която едва ли ще остане в съзнанието ви дълго след последните надписи. Липсва интрига в сюжета, а химия между актьорите почти няма. Но в крайна сметка, ако не очаквате нищо от лентата, може и да понесе по-лесно провала, който представлява..

На втори прочит нещата започват да губят от блясъка си. The Expendables далеч не е събрал всички екшън-легенди, нито дори повечето. В крайна сметка имаме 2-3 от тях в главните роли, и още толкова, които се вясват епизодично. Чичо Брус и Бате Арни се появяват съвсем мимолетно, но за компенсация камерата се тика в тях и ги показва от възможно най-близък план, за да не вземем случайно да изпуснем божественото им присъствие. Трябва обаче да признаем, че именно кратката сценка с Willis, Schwarzenegger и Stallone е една от най-забавните, като тримата изглеждат приятно профански.

Профански, но за съжаление в по-лошия и не толкова забавен смисъл на думата, изглеждат повечето от останалите имена в каста. Разбира се, никой от тях не е известен с кой-знае какви актьорски заложби, и въпреки това е изненадващо колко неадекватно стоят на екрана. Особено Jet Li.

Както може би се досещаш, филмът залага не на качеството, а на количеството… бой. Но в интерес на истината, нито боят беше толкова много и брутален, нито сюжетът беше толкова идиотски. С други думи: това нито е ултимативният екшън, нито е ултимативната тъпня. Историята е опростена, без да се напъва да е интелигентна или оригинална. Именно затова лентата не се проваля с гръм и трясък в този аспект – просто защото не се и опитва.

Основното разочарование идва точно от там, откъдето не трябва: екшън сцените. Бързият монтаж, хвъчащи кадри и тресяща се камера може и да внасят някаква измамна динамика и автентичност, но в пъти повече дразнят. Към края това се пооправя – или просто вече сме свикнали – но пък тъмнината на екрана си остава. Отново към края идва и адското меле, което би следвало да осмисли всичко в един такъв филм… и може би го прави. Но въпреки че имаме няколко култови момента, като цяло индивидуалните битки разочароват. Lundgren и Jet Li правят няколко спаринга, като с всеки следващ задобряват, но преди да стигнат до нужното ниво и… филмът вече е свършил. Най-пропилян обаче е потенциалът в боя между Stallone и Steve Austin, който бой можеше да е нещо епично, нещо от ранга на Godzilla VS King Kong например; но вместо това свършва просто като Рамбо VS Ледения, които се блъскат като стари тирове.

И тъй като това очевидно не е филм, който се взема особено насериозно, The Expendables е пълен с мачовски хумор и „здравеняшки“ шеги. И добре, че Stallone е решил да поеме в тази посока, защото именно това прави лентата напълно гледаема. Иначе най-драматичният и „дълбок“ персонаж е този на Rourke, който така и не се бие, но разказва за опразнената си душа и сръбската сливовица. Statham го зарязват, Li го бият, Stallone не разбира от жени, но всичко това е само между другото.

И въпреки всичко… Споменах ли колко е забавен филмът? Той наистина е, стига да имаш нужната първичност, за да го изтърпиш.

Видеото е от официалния канал на Marvel в YouTube (браво за което), така че поне можем да бъдем сигурни, че няма да го затрият.

Click here to view the embedded video.

Bring It Happy Feet:

Click here to view the embedded video.

По-наблюдателните веднага ще забележат, че надписите под актьорските снимки не съответстват. Горкият Mickey Rourke е прекръстен на Winona Ryder, а тя пък е взела неговото име. Но и това не е точно така, защото жената на дясната снимка всъщност не е Winona Ryder, а Amber Heard. Туш!
Сигурно се питаш каква връзка има горното с чисто кинематографичните качества на продукцията? Символична. Но точно това съвсем ясно онагледява как е правен и какво представлява този филм. Ако трябва да го опишем с една дума, то тя ще е „недоразумение“. Епично недоразумение: с размах, но през пръсти. Това не означава непременно лош и отписан, но със сигурност е доста недогледан, недоизпипан, сбъркан и т.н. епитети, назоваващи целия този пропилян потенциал. А такъв има.

The Informers е базиран на едноименните новели (но и неволи върши работа) на Bret Easton Ellis. Същият е po-известен с друга своя творба, и тя екранизирана – American Psycho. Стилът на автора се усеща, като духът на американския психар чудовищно тегне над настоящия филм.

Действието се развива през 80-те. Проследява се кратък период от живота на няколко семейства. Те са богати, известни и охолни. Живеят в Бевърли Хилс и са от „хайлайфа“. Те не правят нищо друго, освен да се друсат и да чукат. Младите смъркат и пушат, а по-възрастните бухат хапове и спринцовки. Следва се добре утвърденият сценарий за „богатите и красивите, но празни отвътре“. И зрителят седи и цъка с език колко пропаднали и низки са тия, какви обездушени посмешища са; ала ако можеше научно-фантастично да се провре през кинескопа на телевизора, то веднага би се шмугнал да чука до припадък главната героиня. И другата главна, и второстепенната, и парите и колата на богатия също.
Част от героите са изваяни, та чак преекспонирани представители на хедонизма – превърнали удоволствието в самоцел и култ, влизайки в един порочен кръговрат от материални забавления и разврат, оставайки напълно изолирани от заобикалящия свят и губещи нишката с реалността. Атмосферата описва една сюрреалистична картина. На моменти имаш чувството, че и небето да се срине, пак никой няма да забележи и нито един смях няма да секне. Изпъкват деца със сбъркани порядки и неясна ценностна система, превърнали се в такива главно благодарение на родителите си, които пък са живия стереотип на преуспели в бизнеса, но провалили се в личния живот хора. И разбира се – отчуждени и студени.

Като изключим нещата, за които евентуално се замисляш, самият филм протича скучно и неясно. Всички тези хора, имена и историите им са объркващи и е нужно доста време, за да загрееш кой кой е. Всичко е твърде хаотично и изглежда напълно безсмислено. Но не е ли точно такъв и животът на социума, който филмът показва? Навярно пък това е идеята. От тази гледна точка може да излезе, че лентата много добре пресъздава образите и атмосферата. Въпросът е дали това е търсен ефект или се е получило случайно, вследствие на тоталната режисьорско-сценаристка некадърност? Защото в неубедителния сюжет се губят много от внушенията и идеите… ако изобщо ги е имало. Логично и фактологично доста неща не са издържани, та чак не се издържат. Това може да се дължи и на режисьорската смяна, която се е състояла по някое време. Говори се, че новия „директор“ е орязал и променил значителна част от вече готовия сценарий. А първоначално филмът е бил замислен като комедийна пародия… плюс вампир в една от ролите…

Двете неща, които безспорно могат да се отличат са саундтракът и актьорите. Повечето играха добре, Amber Heard даже игра без дрехи, пък Mickey Rourke както обикновено влезе в образ и без да „играе“. И Kim Basinger, която си извоюва реалния шанс да я запомним като голяма актриса.
Това е и последната роля на Brad Renfro, който умира през 2008 от свръхдоза… но не сладкиши. Великолепна роля, между другото.

The Informers може да бъде разгледан и като своеобразната история на вируса на СПИН (не питай това пък откъде се появи в историята, недей). Не научна, но светска и с дълбоко морални аспекти. Един вид – как развратът роди вирусът на 20-ти век, до какво доведе разгулът, какво се случи на живеещите безобразно разкрепостено…
Тези неща лентата не ги поднася на тепсия и е нужно бая да си поблъскаш главата, за да ги видиш между редовете кадрите. А може дори въобще да ги няма и аз да си въобразявам, търсейки смисъл там, където такъв не е вложен.

Финалът привидно е поредната безсмислена тъпотия, която ни се сервира, но всъщност самата сцена е сносна. А последната реплика си е точно като за последна реплика. Просто не би и могло да бъде по-точно.

Лентата на Дани Бойл си тръгна с 8 от 10 възможни награди, включително за „Най-добър филм“, „Най-добра режисирура“ и „Най-добър адаптиран сценарий“. „Най-добър оригинален сценарий“ отиде при „Milk„, където Шон Пен триумфира за невероятното си превъплъщение в Харви Милк, макар и съвсем леко изненадващо. При актрисите в главни роли  Кейт Уинслет най-накрая успя да се добере до така жадуваната статуетка, така че от академията могат да спрат с номинациите.

Пенéлопе Круз бе отличена със статуетка за ролята си на Мариа Елена във Вики Кристина Барселона, а Хийт Леджър бе отличен за ролята си в Черният Рицар сякаш ей така, между другото.

УОЛ-И беше силно недооценен (лично мнение) и си тръгна само с „Най-добра анимация“, невероятният Man on Wire триумфира при документалните филми, а Departures на майстора Йоджиро Такита при чуждоезичните.

Пълният списък с номинираните и печелившите може да откриете на страницата в imdb.

При анимациите „УОЛ-И“ изписука зарадвано, а за най-добър британски филм бе избран документалната лента „Man on Wire„.

Пълен списък с номинираните и спечелилите може да намерите на специалната страница в imdb.

Кечът може да е театър, но зад кулисите капе истинска кръв. Не много, но достатъчно. Хората вярват в бой, който е само наужким, ала тук е и големият парадокс – в края на борбата тълпата изпраща своите любимци без загриженост и с увереността, че нищо им няма и са добре. А те не са.

Върлите фенове на Darren Aronofsky може и да са леко разочаровани, защото този филм не е толкова необикновен. The Wrestler разказва история, многократно виждана в киното и извън него. Единствено експонирането и в светът на кеча я спасява от пълна баналност, а добрия разказ и заснемане я правят интересна. История по-дълбока и смислена, чувствена дори, отколкото предполагат асоциациите с кеча. Ранди „Таранът“ Робинсън (далеч по-благозвучно в огиринал – Raaandy „The Raaaam“) има само работата си. Извън нея почти няма приятели, а семейството му отдавна не ще и да чуе за него. Дали заради естеството на своята работа или заради възрастта, Ранди трудно се адаптира към съвременния свят. Една голяма част от него е завинаги в миналото, със спомените и младостта си. За още повече драматизъм той играе на старо атари, докато децата в квартала разцъкват модерната Call of Duty… 4. Дори аз не я знам що за глупост е.

Ранди остарява, оглушава и накуцва. Опитът от подобни истории подсказва, че той ще бъде отхвърлен от хората и работата си като безполезен и никому ненужен. Но тук е различно – хората по улиците го познават, а публиката го обича и скандира името му. Той е гвоздеят на вечерта, звездата – било то и в треторазрядни шоу-програми. Не кечът отхвърля Ранди; тялото му отхвърля кеча.

В опит да живее „нормално“ и да запълни празнотата Ранди си намира допълнителна работа, търси контакт със злопаметната си дъщеря и романтика със застаряваща стрийптизьорка, чийто път по пилона необратимо е тръгнал надолу. Все неща, в които претърпява от частичен до пълен провал. В главата му звучи шумът на пълната зала и крясъците на публиката, но в мига, в който прекрачва вратата на магазина, в който работи и всичко заглъхва. Докато не изригне отново в момент, в който Ранди осъзнава, че не може без борбата. Нито пък може да продължава с нея.

Трогателни роли на Mickey Rourke и Marisa Tomei със забележката, че последната не успя да ме убеди колко е възрастна и нежелана от мъжете.

В такава обречена ситуация дилемата е ясна. Нещо като избор между физическата смърт и духовната такава. Но смърт няма – отворения и не толкова буквален край дава възможност на всеки да прояви въображение. И да се замисли дали прави това, което наистина иска и дали е щастлив с него.