Inception е трилър от ново поколение, с богат аудио-визуален свят, който предлага тематични халюцинации, фантастични и sci-fi теми, радикални научни възходи (поне за синтетичния свят на филма), разчупени наративни моменти, и най-вече – една безгранична амбиция с колосален бюджет. И това е с няколко думи най-честата характеристика на тази, превърнала се в суперлативен гигант, лента. На практика, спор няма – когато излезеш от киносалона си зашеметен от тази цяла нова вселена, в която Кристофър Нолан и екип са били така любезни да те интегрират, че да замаят сетивата ти и всъщност да си кажеш, че нещото им се е получило наистина добре.

Дотук добре, но проблемът идва, когато започнеш да размишляваш по-задълбочено над това, което си видял. Ще го кажа с две думи: нещо липсва. И за да съм още по-точен – нещото започва да се мултиплицира, започнеш ли да вникваш в основите на видяното. Може би обаче Нолан е изпълнил задачата си – лентата, откъдето и да го погледнеш, е един комерсиален продукт, и чак после кино-творба, което обяснява и цялата еуфория, която те обзема докато гледаш, не че в самия процес е невъзможно да видиш някои очевидни минуси. От тази гледна точка би трябвало да следва, че за един летен блокбастър, това не би трябвало да е проблем. Но усещането, че нещо не е наред е достатъчно осезаемо – как филм, който претендира, че има качества да се превърне в история, който носи етикет, още от трейлърите и рекламите си, че ще остане едва ли не вечен в историята на киното, допуска комерсиалната слава да го опрости максимално, при все това, че има огромен потенциал да бъде нещо наистина велико. Не знам дали Нолан е хитър и е правил това с цел, за да спечели повече публика и да разбие бокс офис класациите или да спечели повече слава, нито пък дали просто така работи (защото, може би, с изключение на Memento, и останалите му филми следват тази тенденция – да са нещо на пръв поглед грандиозно, но в същото време да са елементарно прости, и поради това – обезсмислени от наистина оригиналните му виждания), защото – не изглежда ли нелогично човек с толкова богато въображение и неведнъж доказвал интелигентността си да полага отнасящи главата идеи в основата на филмите си, и после, те да развият развръзката си по най-лесния и съобразен с мисленето и възприятията на всеки един средностатистически зрител, така, че в устрем творчеството му да бъде разбрано, почти да унищожи огромния потенциал и замисъла му? Защото, преди всичко, един творец е истински творец ако създава това, което е потикнато от вътрешния му свят и не се интересува от възприятията на тези, които ще консумират творбата му. И ако наистина е успял да създаде изкуство, тогава публиката му би го оценила подобаващо. С тези очебийни опростени сюжетни и сценарийни хватки, вписани в цялата комплексност на основата, Inception е обречен на контрастни крайности от гениалност, до посредственост, но без съмнение, достатъчно успешно балансира между двете. Тук обаче се питам: защо Inception просто не е пуснат по течението на оригиналната и уникална мисъл на Нолан, за да се превърне в шедьовър (макар и не с мащабите на класика), а е размит от треторазредни филмови похвати, с цел да изглежда достъпен на повече хора, които биха оценили точно онази негова идея, с която лентата наистина втрещява?
Филмът не е нещо, което сме гледали безброй пъти – той наистина живее свой живот. Не мога да си затворя очите обаче, че лентата няма плътност, няма душа, няма идеология, която следва, и ако изчистим страхотната идея на сценария и махнем логичните аудио-визуални моменти, които му съответстват, то работата на Нолан ще остане суха, гола обвивка, лишена от художественост и кинематографичен въздух.

Отправната точка на Inception и първоначалното вдъхновение за нещо ново изглеждат наистина обещаващо. Става дума за алтернативни вселени, препускането през тях и верижно навързване на серия от събития, предизвикани в сънищата, с цел вникване в даден човешки разум и втълпяване на дадена идея там. С течение на времето обаче все по-силно става усещането, че Нолан се опитва да те плени с оригиналност, лишена от всякаква находчивост. Разликата между това, което търси и това, което намира, е по-силно изразена от всякога. И тук идва онази опозиция на комерсиалното и наистина идейното талантливо кино, което сме склонни да наречем изкуство. Защото Inception е точно тази опозиция, и ако наистина, ситуиран в актуалното световно кино, би бил класически шедьовър според думите на мнозина, то би трябвало да изпълни изискванията за първокласното качествено изкуство, в което не само основната идея, но и всеки един компонент достига високо равнище на уникален творчески гений.

Основен проблем на филма е мотивацията му – Нолан много добре знае какво прави, но сякаш се крие зад посредствено перде. Сякаш режисьорът не разбира собствената си идея, но ясно знае какви са границите ѝ. Нолан смесва фантазия, подсъзнание, ирационализъм и алтернативни вселени в този филм, който те предупреждава, че ще се изгубиш в дълбоките дебри на сънищата и реалността, така, че да изгубиш и представа за физическото и духовното ти състояние. Щеше да е наистина интересно да се установят точките на това филмово пътешествие, пътя, който следва и мястото му в социокултурния контекст, значението (и не аудио-визуалното въздействие) за зрителите. Въпреки това, с напредъка на действието, разказът се размива – придобива чисто външни проявления в специални ефекти (които, макар и малко, са повече от отлични технически), които губят фундамента си, но пък изглеждат физически и научно правилни. Колкото и да са интелигентно изпипани обаче основата все повече пропада, колкото и мащабно да изглежда това, което се случва на екрана, започва да липсва плътност – разказът е прозрачен – липсва психологическа дълбочина и естетически полет, емоционална обосновка, която беше започнала прекрасно развитието си в сюжетната линия с личната драма на героя на Леонардо ДиКаприо, но свърши със сцена-трик, в която Нолан не каза категорично какво става. В това, разбира се, няма нищо лошо, стига да стане ясно какъв е катарзисът и коя е последната точка от развитието на образа на главния герой, дали той (макар и преминал през важните етапи в сюжета) е достигнал началното си намерение.

Разочароващо е, че от всички герои във филма, само Коб (ДиКаприо) е с мотивация и определена цел, която да следва в сюжета. Другите герои са като призраци на екрана, взаимозаменяеми хора, които взаимодействат без драматична сила и участват в приключението, без реална връзка, без истинска драматургична обосновка на характерите им (които, съответно, са много слабо развити). Взаимоотношенията на персонажите приличат на тези между героите във видео игра – те дори не се губят интелигентно между алтернативните вселени, защото, на практика, липсват в реалността. Изненадващо, имайки предвид страхотно режисираните епизодични роли в Batman Begins (2005) и The Dark Knight (2008), в който Хийт Леджър изигра един от най-интересните герои за последните години. Сега Нолан фокусира внимание върху кинематографията и визуалните физически явления в алтернативните реалности на съня.

Героят на ДиКаприо е съсредоточен в достигането на личното щастие, а това достигане ще стане само като премине през цялата концепция на филма. Това е една от добрите сценарийни идеи и наистина следва драматургичната обосновка. Пътят му обаче не е препречен от герой с противоположни намерения – всички пречки на реализацията на целта му са точно в тези нови реалности, в които се появяват моментни герои-опоненти. Важно значение има образът на Марион Котияр – неговата съпруга Мол, която (не) съществува в реалността, и цялата семейна и човешка драма се крие на едно друго, дълбоко и оправдаващо идеята си ниво. Въпреки че френската актриса няма ясно развит образ, моментните ѝ проявления са плътни и органични – злокобна атмосфера има около героинята ѝ, очите ѝ са пълни с трагика и нежност, с нереализирани блянове, с илюзия и търсене. Липсва обаче ключовият момент между двамата, а така цялата драма прилича на недовършен спомен, само защото на практика нищо не се случва, за да причини края, а некатегоричният катарзис обезсмисля (?) всякаква развръзка, освен едно наръгване с нож, което пък е заличено от други събития. Категоризъм така и няма. Включването на останалите герои, които се въвличат в историята едва ли не от само себе си, пък са лишени от всякаква мотивация. Не се разбира какви са, защо са там (освен, разбира се, целта на Коб) и каква лична цел имат те там. Зад тези образи стоят талантливи актьори като Том Харди, Том Беринджър, Лукас Хаас, Елън Пейдж, Джоузеф Гордън-Левит, Кен Уатанабе и Майкъл Кейн, които имат значение в сюжета, но така и не разбираме тяхното включване в екипа  – защо точно тези образи, а не някои други? С какво са специални те, и ако наистина са такива, каква е тяхната индивидуализация, тяхната лична мотивировка? Всъщност, обезсмисля се участието на точно тези герои, защото дори не знаем дали са събирателен образ на група хора с „тяхното статукво и социален статус“. Наред с това, за да се опрости максимално и за да стане лесноразбираем филмът, Коб и компания обясняват кое-как-действа с най-елементарни подробности, докато личната драма е приета с думите „Но ти нямаш вина за това, Коб!” от човек, с когото същият не се е познавал до вчера…

За разлика от сценарийните тунели с преминаванията от едно ниво в друго в пространствата на сънищата, диалогът на филма е лишен от всякаква дълбочина – героите просто приемат това, което се случва, без да отчитат нещата през личния си възглед. Така стигаме и до абсурдни лутания от сън в сън, и после обратно, където се случват долнопробни екшън сцени с лоша режисура и елементарен телевизионен привкус, които изглеждат абсурдно на класата, за която претендира филмът. И не – нещата не се объркват (или поне променят), заради личните действия на героите, чиято индивидуализация би трябвало да носи на гърба „вината” за всяко едно събитие във филма, нещата се объркват, защото има сценарийни тунели /възможен спойлер/, по които Нолан минава, но тъй като зрителите не ги знаят от самото начало, а стават ясни (и като потенциална опасност?!) в последствие (както истината за лимбото на Коб и съпругата му и нейната психика), то развръзката претърпява едва ли не предварително готов край, защото Мол (макар и като проекция) отприщва поредица от събития като използва пистолет, а съпругът ѝ (който знае, че бърка реалност и сънища, или поне така казва…) се движи напред-назад между нивата и лимбото с цел да подреди нещата с потенциални събуждания с колежката си Ариадне (Елън Пейдж). Разбира се, в  този многопластов сън всички герои имат значение, защото нещата зависят именно от техните отделни сънища. Оказва се обаче, че зрителят има много варианти за интерпретация за преминаването между сънищата и какво се е случило окончателно, защото краят НЕ определя окончателен завършек. Следователно, кой е в лимбо, кое е сън и кое е реалност, остава за зрителите, а Нолан успява да пусне няколко спасителни въжета и потенциални финала…

Наред с това имаме постоянните обяснения на героите кое как работи и защо е така, какво виждаме в момента, при все това, че точно тези са хората, които движат действието. А зрителят, интелигентният зрител, няма нужда от това, когато всичко му е показано систематично и хронологично повече от ясно, т.е. едно ненужно режисьорско решение. И тук, макар и тези обяснителни бележки да не се връзват с идеята в последната сцена, трябва да повярваме в сложността на Нолановия свят, в който  нещата са от логични по-логични. Няма амбивалентност, няма почуда, няма фундамент, който да породи съмнение какво виждаш, както в сънищата, които режисира Дейвид Линч, например. В това се губи и художественият заряд на Inception и отново се връщаме на блокбастър-ските му качества: развлечение.

В Inception има нива след нива след нива след… екшън сцени. Крайният продукт е логични бойни (епични) екшън масовки + обяснения на глас от героите какво се случва (в които Нолан губи част от потенциала на идеята си). И ако в това е амбицията (сънят?) на Кристофър Нолан да създаде нещо невиждано и уникално, то ще трябва да изчисти елементарните похвати в работата си, за да може да създаде истинско изкуство. А може би той е просто режисьор и сценарист с твърде практична мисъл, която се вълнува от архитектурни епоси и се страхува от ефективната смес на гениална идея, облечена в комерсиална обвивка, да не би да остане неразбрана от масата… Дотогава остава да се радваме на гениалната музика на Ханс Цимер, на отнасящите главата аудио-визуални сцени и да си казваме, че работата може да бъде и много по-зле… А хора, които приемат този вариант, със сигурност нямат проблем с филм от такова естество.

След три уикенда по американските кино екрани Inception продължава да стои начело на тамошния бокс-офис и се е загнездил на трето място в сърцата на imdb потребителите. Шумът покрай лентата на Кристофър Нолан надали скоро ще стихне. Хората започнаха да говорят за Оскари (макар и малко рано, ако трябва да сме честни), актьори започнаха да се кастват за бъдещи филми на режисьора, теории се творят в опит да се обясни „отворения“ край на филма.

Както се сещате последната сцена на филма събира Коб с двете му деца. Преди да се запъти към тях, той завърта своя тотем – пумпала, а надписът „Inception“ прекъсва сцената точно към евентуалния ѝ край. Зрителят никога не разбира дали пумпалът ще спре да се върти, обозначавайки дали Коб е в реалността или все още сънува. Споменатите теории относно този завършек на лентата са се разпределили главно на два фронта. Първите твърдят, че пумпалът ще спре въртенето си всеки момент, Коб се намира в реалността и децата му не са плод на неговото въображение. Другият фронт е на мнение, че тотемът на ДиКаприо няма да спре своето кръгообразно движение, запращайки героя му в едно безкрайно лимбо, от което той надали ще се завърне някога. Ако искате да се запознаете по-добре и с двете теории може да посетите ето тази статия на FirstShowing и да разгледате линковете, или да хвърлите едно око на колосалния текст на колегата cinemascrotum.

Ние сме наясно, че независимо към коя интерпретация зрителят клони, филмът си завършва с хепи енд. Въпреки това ни е интересно да чуем вашето мнение относно спора дали Коб се намира в реалността в края на филма. За целта е и анкетата по-долу. Оставете вашия глас, а при желание може да драснете и някой друг ред, обосновавайки се защо пращате Коб в лимбо/реалността.

За завършек ви предоставяме две видеа – алтернативния край на Inception и личната драма на героите относно законите във филма.

Едва ли Christopher Nolan ще надмине шумотевицата, която постигна с The Dark Knight преди две лета, но за сметка на това има шанса за още по-епична и вълнуваща продукция. Е, вярно че ги няма Батман и Heath „Жокера“ Ledger, но пък си има LEO!

Click here to view the embedded video.

Click here to view the embedded video.

Добре че е Martin Scorsese, та да поосвободи DiCaprio от преследващия го имидж на бездарен лигльо. Това е четвърти поред филм на тандема.

В свят, който е перфектен да бъдеш различен е безумно. Нерационално. Детинско.

В свят, който не знае как се обича е лудост да обичаш.

В този свят щастие няма.

Перфектни филми има. Честита Коледа :)