Click here to view the embedded video.

Филм, който успява да ни потопи и да ни разкрие ежедневието на едно семейство, в което са преплетени нишките, изграждащи живота на всеки човек – взаимоотношения, любов, страст, родители, деца. Филм, освободен от излишно затормозяване на зрителя, защото всичко е поднесено по най-подходящия, лек и приятен начин.

Това е и първият съвместен проект на превъзходните Анет Бенинг и Джулиан Мур, които блестят с невероятни актьорски качества. Химията, която изграждат помежду си е повече от затрогваща и наситена със силна емоционалност. В хода на действието се срещаме с типичните проблеми на всяко едно семейство, които обаче, колкото и да е учудващо, не са провокирани от това, че се разглежда живота на две хомосексуални личности. Ясната гледна точка по въпроса на режисьорката Чолоденко, която често засяга този вид проблеми в своята работа, ни разкрива нещата съвсем изчистено, но стегнато и със съобразена плавност изгражда сюжета, което ни позволява да фокусираме вниманието си върху най-важното послание, което трябва да бъде изречено и затвърдено. Сериозността на всичко е разчупена с успешното използване на също толкова точно подбрани комедийни елементи, които успяват да ни накарат да се усмихнем, докато съпреживяваме личната драма на героите. В плюс за лентата е и доброто превъплъщение на Марк Ръфало в ролята на биологичния баща и на онзи, който ще внесе множество обрати в „нестандартното” семейство. Що се отнася до играта на младите Джош Хътчерсън и Мия Васиковска положението е такова, че докато първият не успява да изпъкне особено силно, то вече добре познатата ни госпожица Васиковска успява да впечатли със завидно количество добра игра…

Иво: В The Kids Are All Right има нещо, което ти позволява да гледаш на филма като несериозно, леко забавление, но и нещо, което те кара да помислиш над една такава ситуация, каквато сценарият изследва. Не ситуация, в която наблюдаваме какво се случва на една хомосексуална двойка и оттам всичките „по-различни“, ако щете скандални и т.н. моменти, а ситуация, която задълбочава мисълта на едно напълно психологическо изследване на типова хора, а оттам и на различни човешки позиции.

Във филма остават много недоизказани факти, не се обяснява напълно поведението на героите, но това е част от прелестната режисура на Чолоденко, която с някакъв необятен атмосферичен магнетизъм успява да те прелъсти, да те стопли, да те накара да се чувстваш уютно, сякаш винаги си знаел. Малки, на пръв поглед незначителни реплики, многозначещи погледи и аромат на семеен обяд – така изглежда този филм, в който драмата не те оставя без дъх и без сълзи, а просто те кара да си дадеш сметка в какъв свят живееш и да преценяваш кога нещата са наистина наред. Кога един човек, една истина е нужна в живота ти и може ли той, тя, да обърнат с главата надолу всичко, което си пазил толкова време. Тук първичните страсти по едно време взимат превес – виждаме великолепна Джулиан Мур да прави нещо, отдала се на животинския си актьорски устрем, а след, когато съжалява, виждаме цялата любов в очите ѝ, на която героинията на Анет Бенинг просто няма как да остане безпристрастна.

Другото е чудесният текст и онова обръщане на действието, когато чуваме Анет Бенинг да пее, което засвидетелства за качествена истинска драматургия. А малко по-късно, когато не точно с помощта от фактите на сценария, а с добре изграденият си образ прозря истината, от което последваха и сълзи, и стегнато режисирани драматични пристъпи, разбрах, че този филм не е точно посредствен.

Красив, изтънчен, актьорски и много топъл.

През повечето време д-р Кара Хардинг (Julianne Moore) се опитва да познае диагнозата на Дейвид (Jonathan Rhys Meyers) и тъкмо, когато си мисли, че е познала, той приема друга самоличност. Малко като игра на котка и мишка, само дето никога не знаеш кой от двамата коя от позициите ще заеме. Но пък другият човек в него винаги е на едно телефонно обаждане разстояние, така че няма страшно.

Историята много ми хареса и макар да e поднесена бавно и с много въпроси по пътя, поне краят не e предвидим. Даже с напредването на минутите, все повече се разпалваше интересът ми. При това филмът е сниман много приятно.

Хубава и интересна идея, която със сигурност можеше да бъде осъществена по-прецизно.

P.S. Да видиш Jonathan да плаче като малко момиченце (буквално) – безценно! „Mommy?“

Внимание, спойлери.

Постановката в Chloe не предлага нищо ново или по-различно от обичайния любовен трилър с елементи на еротична драма. Уважаван гинеколог (Джулиан Мур) подозира, че съпругът ѝ (Лиъм Нийсън) – професор в университет – ѝ изневерява с други жени, дори с неговите студентки. Постоянните му закачки и мимолетните му флиртове не помагат на съпругата му да избяга от съмненията си и така, „по случайност“, тя се среща с елитната проститутка Клоуи (Аманда Сайфрид), на която възлага задачата да го прелъсти, за да види дали той ще ѝ отвърне със същото. С течение на времето, Клоуи започва да разказва пищни еротични разкази, в които действащи лица са самата тя и съпругът на отчаяната лекарка, като отприщва една страстна и мрачна емоция, която в края ще доведе до драматични обрати.

Опасността, която е надвиснала над героите обаче нито в един момент не остава оправдана логично. Завръзката на сюжета изглежда нелогична и пресилена – къде е добрият стар разговор между съпрузите и не е ли прекалено действие това, което предприема в отчаяно притеснение една вярна на мъжа си жена?

Филмът, който се цели в развитието на една връзка на три нива, която непрекъснато отваря нови мостове и опции за приключване на вече драматичните обстоятелства, все повече нажежава обстановката, страстите и желанията, личните бунтове на героите, за които все по-ясно става какъв ще е изходът, обаче тръгва по най-краткия път, най-лесния и елементарен, лишен от дълбочина, идеен тунел – съперничеството.  Превърнат в проста и вулгарна мелодрама, филмът има потенциал да развие психологически задълбочено и трите основни образа, чиито черти са добре зададени в началото. След средата обаче всичко става ясно. Дори по-ясно от американски женски роман, адаптиран за телевизията.

Въпреки импулсивната атмосфера и умението на Егоян да задържи вниманието ти, актьорски, филмът се крепи единствено на изпълнението на неостаряващата Джулиан Мур, която очевидно играе с максимална елементарност, за да не засенчи колежката си – Аманда Сайфрид. Ангелското излъчване на втората, уви, не помага на актьорската ѝ игра – момичето изглежда посредствен образ от една лоша социална действителност и може би точно това решение би било максимално оптимално за режисурата на филма – но не – тя е изискана, има хубави дрехи… и знае японски. Аманда Сайфрид не пресъздава почти никакви емоции, а тези, които са запазени за края, изглеждат изкуствен напън да имитира партньорката си.

Краят е посредствен опит да се задържи положението на еротичен трилър – и от там „изненадата“, за която си даваме сметка след като мине най-добрият момент от филма – лесбийската сцена, където тялото на Мур се гърчи органично в конвулсии (сцена, в която тя определено има опит), а Сайфрид изиграва неталантливо режисьорската заповед на Егоян – да бъде страстна и опасно възбудена…

Въпреки това, сценарият остава с няколко добри идеи, чието изследване обаче завършва в посредствено-жалка развръзка, присъща на вулгарен телевизионен филм – от тези, които бягат от интелигентността, и още по-малко се интересуват от тази на зрителя, от добрия филмов вкус. В крайна сметка, лентата предлага едно морално съобщение, което в правотата си е съвсем вярно, но такова, че никой няма нужда от него. Посланието на Егоян пък остава някъде назад и се губи между елементарните филмови нишки на посредственото кино…

„Самотен човек“ е един от онези филми, които вадят киното от потъването в комерсиалното, от мръсния шоубизнес и парите.  Филмът е дебют на дизайнера Том Форд, който се е справил повече от блестящо в режисурата и в писането и адаптирането на сценария. По текста Форд е работил 2 години, като постоянно е трил и променял сцени от филма, стремейки се да постигне съвършенство. И се е справил – текстът и диалогът са толкова интелигентни и задълбочени в идеята, че просто се чудиш, как всяка реплика има своето значение, как всяка думичка крие някаква скрита пътечка.  Режисьорските решения се основават на красивото – невероятни мултимедии и сценография се въртят в сюжета, близък план на части от тялото, на красивото, кино ленти, спомени, визуално богати видео композиции и най-вече прекрасна и майсторски органична и дълбока игра.  Многобройните ретроспекции и метафори засилват художественото във филма. Красотата от всеки кадър поразява с необикновена сила, и всъщност, оформя едно добро поле за изява на актьорите, където в хармония с визията и прекрасната атмосфера, изграват страхотно ролите си.

В главната роля е номинираният за Оскар за 2010 Колин Фърт, чието  изпълнение поразява с пластичност, органика, дълбочина и плътност. Той влиза под кожата на Джордж – професор, гей на средна възраст, който търси смисъла на живота след загубата на дългогодишния си партньор Джим. Виждаме един човек, отчаяно търсещ за какво да се хване, че да продължи да живее, един човек, който обича силно, за който любовта е повече от смисъл на живота.  Джордж вижда празното бъдеще, празното настояще, но това не е евтина и сълзлива мелодрама. Том Форд постига нещо много високо, защото успява да докаже колко силно е сърцето и как то не се подчинява на битовите лъжи, а търси своята истина, следва своя път и тупти в името на най-величествените човешки пориви. Докато отчаянието достига до планирането на самоубийство, единствената подкрепа на Джордж е приятелката му – Шарли, в чиято роля виждаме Джулиан Мур. Тя е единствената му опора, и като огледало отразява неговите проблеми, само че в женски вариант. Две изгубени души, които не могат да се намерят, защото пътищата им са пресечени от безсмислието на бъдещето. Така ролята ѝ става ключова за идеята на филма, а изпълнението ѝ както винаги блести с класа и зашеметяваща красота. В същото време един от учениците на Джордж се опитва да се сближи с него, докато търси своя свят, своята сексуалност и възгледи. Той вижда в него духът и силата, които тласкат човешката „философия“ напред. Невероятно завързани за идеята, и трите изпълнения са хармонизирани чудесно и метафорично се движат около нея.

Мотивът за природата на човека, страха и духа, с който се борим е заложена дълбоко в подтекстовите връзки. Абсолютно изпипан и пълен с препратки и езотерика диалог, криещ много истини в гледната точка на героя. И докато виждаме миналото, което Джордж си спомня, всъщност срещите му в бъдещето ще са тези, които ще решат какво ще се случи.  Така „Самотен човек“ се превръща в история за човешкия дух, за смисъла на живота, за бъдещето, чиито пътеки трябва да открием, за чувствата, чиято промяна оказва значение в душата и възгледите ни. История за силата на най-човешкото, за смисъла да обичаш, такъв какъвто си. И тук няма място за анализ на сексуалността и ориентацията – това е една човешка история за една самотна душа, която отчаяно търси опора, но решила сама къде да отлети. В този ред на мисли, темата е универсална, дълбока и хуманна.

Другата сила на филма е музиката. Полякът Абел Корзениовски, който беше номиниран за Златен Глобус, е създал невероятни теми, които отекват в душата. Въздействието, което е постигнато с музиката е повече от голямо. Тя те хваща за гърлото, омагьосва те, пренася те в света на героя и те кара да изпиташ цялата мъка, която тече на екрана. Класата се дължи също и на декора и костюмите, на грима и прическите, които ни връщат в 1963 г. и грабват с очарователен стил. И докато красотата и силата на човешкото препускат през музиката и богатите визуални сцени, един часовник тиктака постоянно. Времето, в което сърцето търси мястото си изтича. То трябва да направи своя избор в името на чистотата на онова чувство, което ни дава сили да живеем. Механизмите на света се разглабят.  Стрелките посочват пътя, който трябва да се извърви. А само сърцето си знае какво ще се случи накрая.

„Самотен човек“ е един от американските шедьоври за 2009. Това е филм, който те хваща за гърлото и те зашеметява със силата си. Филм, който е истинско изживяване, поразяващ пример за смислено, идейно и талантливо кино на всички равнища. И най-вече -  въздействаща приказка за силата на живота, за ударите на сърцето и часовника на времето.

Blindness е правен по роман на нобеловия лауерат Хосе Сарамаго. Не съм убедена, че са успели да предадат целия спектър от емоции, заложени в книгата, но дори така лентата е достатъчно въздействаща. Това е филм, който има какво да каже и използва всички възможни начини да го направи. Още с онзи първи слепец, който сам по себе си е инцидент, се случва онова, което с напредването на филма само увеличава мащаба си. Надеждата и любовта, споменати в таглайна са толкова илюзорни и нереални тук, където слепотата извинява всичко. На какво е способен човек, знаейки, че действията му са без последствия? Доколко реален е моралът ни? Колко можеш да преглътнеш, преди да предадеш себе си? Все въпроси, с които избягвам да опиша сцените в болницата за ослепели. Сцени, които правят Необратимо идея по-обратим, а Слепота поне две по-шокиращ.