Лентата излиза през 2008г. и буди противоречиви реакции у критиците и зрителите. Едно е сигурно – филмът е далеч от знаменития Мулен Руж, но предлага завидна доза забавление, малко драматизъм и една епична история, каквато не сте виждали до сега.

Австралиецът събира на екрана две от най-големите звезди на Холивуд и използва бюджет от над 120 милиона долара, за да направи един филм – красиво обяснение в любов към родната му страна. Продукцията започва с развален английски, със залеза, жегите, пустините и аборигените, но режисьорът, едва загатнал ни за очарователните картини и трагичната история, която ни предстои да видим, бързо сменя обстановката, завъртайки земното кълбо в посока Англия. Тук ни посреща Никол Кидман на бял кон – елегантна, аристократична, непоколебима, заповядва и не чака отговор. Високо вдигната и брадичка, невъзмутим поглед и наперената походка чак те карат да се засмееш, сещайки се за къде е тръгнала. Още с пристигането си в Австралия, героинята и е хвърлена насред тамошния начин на живот. Баз Лурман не се свени да разхвърля бельото и по улицата, да я набута на тясна седалка в компанията на куче и пияница, да я остави да се възхищава на подскачащите кенгурута, а след това безмилостно да убие едно и единствено да я слуша как пищи възмутено, докато кръвта му се стича по предното стъкло…

Без да се усетиш вече се хилиш и се питаш какво стана с онзи тежък драматичен военен филм, който трябваше да гледаш. Тогава се сещаш, че гледаш Баз Лурман и че той не се страхува да стане за смях. Той е дързък, прави каквото си поиска и както си поиска, не се интересува от чуждото мнение и готов дори да се изложи, само за да те изненада. Той е безумно смел в хрумванията си и винаги готов да ги изпълни. И когато минути по-късно видиш полуголия Хю Джакман да изсипва гореща вода върху сапунисаното си тяло, сякаш излязъл от евтина реклама, вече не се чудиш къди си попаднал. Единственото, което ти остава е да се засмееш и да си позволиш да станеш част от това австралийско приключение.

Но с развитието на сюжета, филмът става все по-сериозен, защото навлиза все по-навътре в една история, далеч не толкова забавна. Австралия има силен исторически контекст – както световен, така и местен. Проблемите на ранчото и красивия романс между главните герои бързо са изместени от историята за австралийските деца, откъсвани от семействата си и ужаса на Втората световна война. И всеки път когато си помислиш, че филмът свършва, развитие на историята поема в друга посока.Това е може би основната критика, която понася филма. Но ако се настаниш удобно в стола си и забравиш всички предразсъдъци и очквания, ще успееш да се насладиш на това донякъде фантасмагорично шоу, съчетаващо в себе си почти несъвместими неща.

Този път хаосът, наречен Баз Лурман е с дължина над два часа и половина, а работата по филма е над девет месеца. Бъркотията е пълна – приключения, драма, уестърн, война и романтика. И някъде там измежду жарките лъчи на слънцето, дъжда, пясъците, каньоните, конете, шаманските магии, целувките, бойните самолети, пламъците и жертвите, някъде из красивата красива Австралия, смеха и сълзите, някъде там под дъгата се намира зрителят, пленен от ферията от цветове и емоции, загубен в красотата на филма…

На практика, филмът е непоследователен и разбит на много моменти, които нямат връзка, объркан и хаотичен. Сюжет почти липсва, а историята е достатъчно противоречива – на моменти изглежда неубедителна и плоска, колкото и красива и силна да е в това, което иска да ти каже. Сякаш нарочно филмът се заиграва с крайната субективност в мнението на зрителите. Оттук следват и коментарите, че творбата е лична за Аронофски и творческият му възглед се ограничава само с неговото собствено разбиране, т.е. правил е филма за себе си и за собственото си удовлетворение.

Това, което прави Аронофски обаче далеч не е посредствен филм най-малкото, защото, колкото и лична да е работата му тук, той въплъщава универсални истини във всяка една сцена. Достатъчно сбит и кратък, филмът говори по-скоро с визията си и с изображенията на героите, които минават през невероятното, за да се достигне крайната реализация на грандиозното послание. Изразните средства са силни и категорични, а въздействието им доста често е разтърсващо и концентрирано в общия замисъл да постигне почуда от страна на зрителите. Наред с това, ключовото в този филм е именно емоцията. Тя е толкова потресаващо очевидна и дори хиперболизирана, че в един момент преосмисляш целия кръговрат от чувства, които изпитва човек, за да си дадеш сметка за това, конкретно. Тази прекалена идея обаче не пречи на лентата – тя е точно такава, каквато би очаквал сюжетът от нея. Емоцията е топла, но и брутално смазваща, на екрана тече невъобразима мъка и тишина, безпътица и безсилие, изиграни чудесно от Хю Джакман и Рейчъл Вайс.

Сюжетната линия е разделена на три отделни, които се преплитат напред към общото послание.  В първата виждаме Томи – лекар, който търси лекарство срещу рака заедно със своя екип, воден както от общочовешката идея да помогне на света, така и от лични мотиви – любящата му съпруга е на смъртно легло и времето ѝ изтича. Томи ѝ обещава да довърши историческата книга, която тя пише и неусетно е въвлечен в нейните преживявания. Втората история ни връща в 16. век в Испания във времето на конкистадорите и епичните битки, където кралица Исабел възлага мистична задача на своя верен капитан – Томи. Най-силен в грандиозността на идеята е третият сюжет, който се развива през 26. век, където се запознаваме с Дървото на живота, тайните на Космоса и Отвъдното. Тук е прокарана и метафизичната идея за безсмъртието и смисъла на битието.

Преплитането на тези три времеви интервала е постоянно, така че да се  изгуби представа за настояще, бъдеще и минало, но това не е сюжетна грешка, а напротив – силен мотив, на който трябва да се обърне внимание. Едни и същи реплики се преповтарят навсякъде, но с друго значение и със съответна друга развръзка. Опитите на тримата герои, изиграни от Хю Джакман, очакват други крайни цели и така гоненицата с времето, отчаянието и безсилието изпълват филма изцяло. Смъртта се обезсмисля, ако има любов. И тук е титаничната идея за смисъла, търсенето и болката. Актьорската игра е плътна и естествена, някак интимна и реалистична, пълна с измъченост, насълзени очи и любовни пориви, които наистина трогват, колкото и алтернативна да е вселената на героите. Любовта по-силна ли е от смъртта, и ако е така, защо сме обречени да дадем всичко в името на спасението? Къде е нишката между разума и чувствата, и винаги ли сърцето е най-мощният човешки механизъм, който движи екзистенцията?

И точно с тези най-натурални и естествени въпроси, които въртят света, идва цялата пищност на лентата – потресаваща визуална красота, езотерична и мистична метафизика, която е заложена в безкрайността на изследваните от Аронофски чувства. Във филма няма компютърни манипулации и ефекти – камерата е заснела дори специалните ефекти, които са плод на химични реакции, предизвикани специално, за да се подчертае внушението за вечното и нетленното. Музиката на Клинт Мансел, с който Аронофски работи в „Реквием за една мечта“ отново зашеметява с магичност и плътно звучене.

Разбира се, идеята на режисьора да създаде изкуство в името на любовта към киното може да се разгледа с положителен и с отрицателен поглед от гледна точка на това, кога един филм е самодостатъчен на себе си, кога на твореца и кога на зрителската аудитория. От една страна универсален, от друга – лична изповед на Аронофски, лентата се лута между преднамерените и абсурдни (които все пак са оправдани) мотиви, които някои осъждат като нелогични и трудно разбираеми. Едно е сигурно – светът на „Изворът на живота“ е едно магическо приключение във визуалното и силно художествено послание. Истина или не – тя придобива общочовешки и вселенски стойности, като отговаря своеобразно на тайните в житейския път, екзистенцията и просветлението. Остава всеки да анализира идеята за себе си, и ако успее да се унифицира с тази на Аронофски, то филмът би бил невероятно преживяване за самия него, което със сигурност ще го зашемети, както би подействала една стойностна  творба на изкуството.

Ако посредствените постери и предшестващи тийзъри са ви разколебали относно качествата на новия X-Men Origins: Wolverine, то клипчето долу е повече от задължително.

Откриването беше забавно, а на Hugh Jackman му се получаваха шегите. И танците. И Anne Hathaway.

Най-добрата поддържаща роля на Penelope Cruz завърши разхълцано и на испански:

Романтиката през 2008…

Ben Stiller имитира Joaquin Phoenix, докато Natalie Portman обявява претендентите в раздел „Операторско майсторство“.

–
Комедиите на 2008 и някои не-комедии, погледнати от смешната им страна – видео »

Beyonce!
video removed

–
Хората на Heath Ledger вземат наградата му, докато камерата обхожда „покрусените“ лица на гостите в залата – видео »

Philippe Petit (Man on Wire) се опита да направи шоу като демонстрира словесни, фокуснически и дори циркови заложби.
video removed

Will Smith за екшъните и визуалните ефекти:
video removed

Kate Winslet духовито изигра награждаването си и обсеби ефирното време за цели три минути, а словесната и плеяда беше драматична „като за последно“.

–
Най-добра главна мъжка роля – видео »

–
Индийско нашествие на подиума – победителят на вечерта Slumdog Millionaire. Видео »

Режисиран от Gavin Hood, в кината от първи май.

След рекламата на Брюж и тази на Барселона, Australia затвърждава географското течение в киното през последната година и с размах (и бюджет от 130,000,000 долара) разстила действието не в град, а на цял един континент!

Но не само мястото, а и времето на действието е дащно разстлано – зрителят има достатъчно от него за прозявки, гледане на часовника и мрачен размисъл. Не че има върху какво да се размишлява. Но има какво да се гледа – величествената и необятна Австралия, природа, далечни панорами и поглед отвисоко. Не е по-красиво от средно добър научнопопулярен филм, но е красиво. Тук-там подскачат кенгурута и аборигени, колкото да влезем в рамките на австралийското клише. За сметка на това има доста сцени с едър рогат добитък, които са откровено досадни. Но и една сцена със самолети, която ме грабна (и разсъни), въпреки че сигурно би трябвало да е най-тъжната.
Ала най-красиви от всичко бяха корабите и пристанището… макар вероятно те да са и най-нереални и компютъризирани.

Доста изразителна игра на cowgirl-ъта Nicole Kidman. С корист бих я наградил с Оскар, само и само да не отиде в лапите на Kate Winslet, Cate Blanchett или изобщо която и да е Кейт. От възпитание и уважение трябва да отчетем добрата игра и на всички останали от Australia.

Това е от онзи тип (не питай кой, сега го измислих) филми, които ти се струват твърде дълги за възможностите си, но пък ако бяха по-къси вероятно щяха да са и по-зле.