Трейлърът не можеше и да бъде по-различен от предшестващия го (и размазващ) тийзър. Времетраенето е близо четири минути и издава разни моменти, но това сякаш е логично – немалко хора вече са запознати с шведския филм, романа или поне в общи линии с историята.

Тези четири минути обаче ни дават звученето на Trent Reznor, загатват за изпълнението на Rooney Mara… И не оставят съмнение за безкомпромисната атмосфера и визия с марка „Финчър“. Не че някой изобщо се е съмнявал:

Click here to view the embedded video.

Като последвате линковете долу ще може да изгледате 93-минутния мейкинг на „The Social Network“, озаглавен „How did they ever make a movie of Facebook?“. Документалната лента си струва дори и да не сте фенове на Финчър (сериозно?) поради ред причини. Предполагам е редно да ви предупредя, че гребането и Резнър+Рос отсъстват.

Part One – Commencement
Part Two – Boston
Part Three – Los Angeles
Part Four – The Lot

СОЦИАЛНАТА МРЕЖА ни прави двучасови свидетели на атмосферата и духа там, където „нещата се случват“. Където се мисли с една идея по-глобално, откъдето се променя светът. Раждането на една ако не гениална, то поне достатъчно напредничава идея, появила се на точното място и в точното време; кристализирането, реализацията, последиците. Всичко това се случва бързо, главоломно, главозамайващо дори. С темповете на 21-и век, с темповете на технологичния прогрес и интернет. Такъв е и самият филм: екшън от начало до край, убийствени диалози – дълги и сериозни, тънък и дълбок (и какъв ли още не) хумор, неясна за доста хора терминология. Ала никой не те чака да разбереш, осмислиш, да се сетиш – нещата просто се случват, животът тече.
Един човек обаче успява да улови течението и да застане на гребена на вълната. Този човек, даже момче, е Марк Зукърбърг. Във филма, образът му на повърхността се свежда до едва ли не зъл гений и плагиат. Но нито едно от изброените не е така, включително и дълбоко натрапваната гениалност. Марк може би е гений в реализацията, но не и в самото измисляне на идеята. И така, както първоначалните идея и концепция не са негови, в същото време те не са и крадени. Във времена, където почти всичко вече е открито и измислено, първоначалните идеи и плагиатството стават все по-мътни понятия, а в крайна сметка най-важното за една идея се оказва нейната реализация и форма на поднасяне. Точно по тези параграфи Зукърбърг отвява конкуренцията, нагледно демонстрирайки новите бизнес правила в съвременния свят – инициативност, предприемчивост и егоизъм. До дупка. Дори коравосърдечност и известна доза корпоративна жестокост в морето с акули, наречено частен бизнес. Всичко това в името на идеята, безусловно.

Филмът тупти с неспокоен пулс, диша през екрана, а аудиовизуалният му свят те поглъща изцяло. Два часа, изпълнени с много информация и невероятни кино-похвати, минават невероятно бързо, маркирайки съвършения ритъм и наративна пътека. СОЦИАЛНАТА МРЕЖА обаче не протича в безкрайни технически обяснения, нито в клиширано проследяване на живота на един гений. СОЦИАЛНАТА МРЕЖА е филм за човешките отношения. За приятелството. За нуждата да бъдеш приет от другия.  И за да се заговори по тези теми, се използва като средство, едно от най-глобалните изобретения на социализацията в 21-и век.

Дейвид Финчър, верен на идеята си, отваря и затваря този филм с два невероятни епизода, обединени в перфектната последователност на сценария на Aaron Sorkin. С тях се приближаваме в истинското ядро на филма, в истинското му социално и хуманно послание, отиващо много по-далеч от това, което изглежда на пръв поглед.

Марк Зукърбърг – най-младият милиардер в света, идеолог и съосновател на Facebook. Ролята е поверена на Jesse Eisenberg, който изиграва един ужàсен Марк. Но не човека, а филмовия герой. Такъв, какъвто сценарият изисква в името на качественото изкуство и в никакъв случай непозовавайки се на сухата реалност. Не за друго, а защото, вярваме, Зукърбърг е далеч от безмилостно циничния, хладнокръвен, но в същото време прегряващ от мислене, безобразно умен и асоциален гений. Който Eisenberg създава, изиграва, превъплъщава. Този новосъздаден образ е нещо ярко и запомнящо се, определено преекспониран, но без да натежи в нито един момент. И ако има човек на тази планета, недоволен от образа на главния герой, то това би могъл да бъде само самият Марк Зукърбърг – съжаляващ, че са го представили в такава светлина. Инак ролята е перфектна. Самият Jesse може да остане в историята не само като човекът, изиграл най-младия милиардер, но и като най-младия (мъж) носител на Оскар. И макар това все пак да е малко вероятно, то не би било незаслужено.

Но не само Jesse Eisenberg, а и всички останали играят добре. Запомняща се роля на Andrew Garfield. Почти всеки в каста си е чисто попадение. Дори подценяваният заради музика, визия и какво ли още не Justin Timberlake, не за пръв път се доказва като прилично добър актьор.

Неизневеряващ на стила си и този път, Финчър решава да се центрира в детайлите и визуалното внушение на историята и не толкова в конкретно-ясните заключителни идеи. Резултатът е особена сладко-кисела провокация, която определено, ако не те накара да мислиш, то поне някак иронично се врязва в реалните ти представи. Визуалният свят на филма е толкова богат, че като оставим настрана гениалния текст, по който се развива историята, то всеки поглед, всеки жест, всяка картина, била то и просто сценографична абстрактна композиция, ти говори, крие своята истина, своята психологическа комплексност и допринася за една съвършено изградена, наситена с дълбочина естетическа стилистичност. Една мъгла – колкото истинска, толкова и като сантиментална емоция, съпровожда целия филм. Особеното осветление на всеки кадър крие някаква мистериозност, провокира, тласка към мисъл, създава автентичност на атмосферата.

Наред с това имаме и великолепната музика на Trent Reznor и Atticus Ross, която главозамайва с прекрасните си композиции, изградени като амбивалентни симфонии на жизнерадостното настроение, което отеква в мрачен човешки порив. Тази комплексност на предаването на усещане става с помощта на абстрактни електронни звучения, които провокират зрителския слух и го насищат с някаква пристрастяваща обсебеност с прилъстяващ ритъм и пулсации.

Няма как да пропуснем една от сцените на годината. Моментът с гребането отнема няколко секунди, преди да загрееш какво се случва, но оттам нататък ти остава единствено да се размажеш от кеф. Цялото ѝ развитие представлява една огромна метафора: семпла като идея, ала същевременно ужасяващо показателна. Самите кадри са заснети с тепърва набиращия популярност в киното tilt-shift, което ги прави не просто необикновени. Майсторското използване на този подход – независимо дали чрез чисто заснемане в tilt-shift, или чрез докарване и моделиране на ефекта в пост-обработката – води до рядко красиви кадри, а елементите в далечината понякога изглеждат като малки, пластмасови фигурки в пясъчник. С TS цветното вече не е кич! За феновете на фотографията е напълно разбираемо да се влюбят в бруталното „мазало“, което въпросните кадри предлагат в изобилие, но за всеобща радост това не е всичко. Метафоричният заряд, както вече споменахме, е минималистично точен и дълбок, и сцената ни казва ужасно много, което я прави не само визуално, но и душевно пиршество. И като капак на всичко звучи класическото произведение на Edvard Grieg, чиято игрива мелодия прави иронията пълна.
Вярно е, че сцената може да бъде упреквана от гледна точка на реализъм и пресъздаване на гребането като процес и състезание, но вярвам, че това нито е било търсено, нито би допринесло някак в контекста на самия филм.

Дейвид Финчър подписва този филм като една творба, разискваща, въпреки всичко, човешките отношения. Виждаме един брилянтно изпипан и натоварен с много филмова мисъл сценариен и режисьорски парадокс, вмъкнат в идеята за изграждането на един герой, напълно неспособен да разбира хората, да ги задържа до себе си. Един герой с много ясни намерения от началото до края, но напълно изгубен в света, чиято социална перфектност се опитва да поддържа чрез голямото си изобретение. И колкото този свят се върти с всичките си механизми, създавайки невероятни лабиринти от трудности и препятствия, толкова Марк Зукърбърг не иска да разбира, защото всъщност това не е нещото, което го интересува…

Два часа чисто кино, които ще разочароват всички онези, които просто търсят „филма за Фейсбук“. Майсторство, стил и невероятни кинематорграфични похвати, гарантиращи едно първокласно забавление и най-вече – сериозна, дълбока, граничеща със съвършенството кинотворба, чиито качества няма как да не останат в архивите на качественото кино.

Никс, Иво

Започнах първия абзац с това, че няма нищо странно във филма. Дори и Бенджамин Бътън да се беше родил като съвсем нормално 2-3 килограмово бебе с нежна кожа и сладки очички, филмът надали щеше да се промени много. Лентата не е нищо повече от разказ за един стандартен мъж, показвайки ни го в различните стадии от живота му, но въпреки това ни спестява старческите му години, когато той забравя любимите си хора, лигави се, буйства. Ние все пак не се интересуваме от смъртта на въпросния герой, а от живота му.

Както се сменят етапите от живота му, така и се променят хората, с които Бенджамин има вземане даване и там е първият проблем на филма. Беше ми изключително трудно да му съчувствам при прохождането му, при първото му влюбване или първата му целувка. Хора идват и си отиват, но аз не успях да почувствам самотата, в която Бътън живее. За да я запълни, той пътува почти постоянно, но се застоява твърде малко на едно място, за да може зрителят да изгради каквато и да е връзка.

Разбира се филмът е „букет от усещания и емоции“, но те са като картина, която за момента е само очертана с молив, а цветовете тепърва предстоят да бъдат нанесени. А картината е наистина пъстроцветна. Никога не съм се съмнявал в таланта на Брад Пит и тук той не ме разочарова. Перфектно си изиграва ролята във всеки един етап – супер сладък е като старец/дете; чаровен е, когато е вече на години/юноша; много секси, когато е без никакъв застаряващ грим. Много е убедителен във всяко едно отношение, но сценарият не му позволява да покаже един по-голям спектър от емоции, а промяна в героя му не се наблюдава. Някои критици вече му връчиха Оскар за най-добра роля, но аз видях повече майсторство и емоции само в трейлърите на The Wrestler (Мики Рурк) и Milk (Шон Пен).

Целият актьорски състав е готин, без забележки. Кейт Бланшет е приказно красива с червената си коса и дори отроних сълзичка, когато научих, че тя никога повече няма да танцува. За щастие героинята е прекрасен пример за идеята „да продължиш напред“, така че нямаше много драма и там. Не мисля да разнищваш играта на всеки, само ще отбележа, че абсолютно всички от поддържащите актьори бяха на едно високо ниво.

С този си филм Дейвид Финчър изнася един урок по mise en scene и всеки може много да научи. Визуално лентата е зашеметяваща и често дъхът ми секваше от видяното на екрана. Множество филтри, прекрасни декори и различни похвати се грижат да радват очите на зрителя, но какво да кажем за съзнанието ни и философската част на филма. По време и след гледането на Бенджамин Бътън можех да размишлявам дълго време над различни теми за живота, вселената и всичко останало. Финчър използва множество символи (урагани, часовници, птички), които да ни подтикнат към размисъл, но те само бегло ни посочват въпроса и никога не се спират на конкретен проблем. Филмът изобилства от мотиви и алегории, но поуката или важния урок не присъстват. Някои хора сигурно ще сметнат това за плюс и сигурно ще са прави, но за мен си остава едно малко разочарование.

И накрая, за да бъда кристално ясен и да няма объркани читатели – филмът е невероятен, красив и завладяващ, с прекрасна, леко фантастична атмосфера, с интересни герои, но остава доста повърхностен за очакванията ми и неясен в целта и идеите си.

Въпреки необичайното състояние на главния си герой, The Curious Case of Benjamin Button е по-скоро една романтична история за изборите, които правим и значението на времето, което ни е отредено. Принуден да започне живота си отзад напред, Бенджамин открива интересните неща в живота някак по-бавно и умерено. Целият филм е подвластен на това спокойствие, извиращо от всеки негов жест или дума. Спокойствието, обаче, в никакъв случай не значи скука. За почти трите часа екранно време героят на Франсис Фицджералд успява да изживее всичко, което си струва да бъде направено или почувствано, без да доскучее дори за секунда. Вероятно за това са виновни и пленяващата игра на Брад Пит и Кейт Бланшет или пък операторът, който почти е нарисувал част от сцените.

„Възможностите определят живота ни. Дори тези, които пропускаме.“ каза някой във филма. The Curious Case of Benjamin Button е идеалната възможност да премислите какво точно да правите с времето си и има ли в крайна сметка нещо, което да го надживее. Не я пропускайте :)