На практика, филмът е непоследователен и разбит на много моменти, които нямат връзка, объркан и хаотичен. Сюжет почти липсва, а историята е достатъчно противоречива – на моменти изглежда неубедителна и плоска, колкото и красива и силна да е в това, което иска да ти каже. Сякаш нарочно филмът се заиграва с крайната субективност в мнението на зрителите. Оттук следват и коментарите, че творбата е лична за Аронофски и творческият му възглед се ограничава само с неговото собствено разбиране, т.е. правил е филма за себе си и за собственото си удовлетворение.

Това, което прави Аронофски обаче далеч не е посредствен филм най-малкото, защото, колкото и лична да е работата му тук, той въплъщава универсални истини във всяка една сцена. Достатъчно сбит и кратък, филмът говори по-скоро с визията си и с изображенията на героите, които минават през невероятното, за да се достигне крайната реализация на грандиозното послание. Изразните средства са силни и категорични, а въздействието им доста често е разтърсващо и концентрирано в общия замисъл да постигне почуда от страна на зрителите. Наред с това, ключовото в този филм е именно емоцията. Тя е толкова потресаващо очевидна и дори хиперболизирана, че в един момент преосмисляш целия кръговрат от чувства, които изпитва човек, за да си дадеш сметка за това, конкретно. Тази прекалена идея обаче не пречи на лентата – тя е точно такава, каквато би очаквал сюжетът от нея. Емоцията е топла, но и брутално смазваща, на екрана тече невъобразима мъка и тишина, безпътица и безсилие, изиграни чудесно от Хю Джакман и Рейчъл Вайс.

Сюжетната линия е разделена на три отделни, които се преплитат напред към общото послание.  В първата виждаме Томи – лекар, който търси лекарство срещу рака заедно със своя екип, воден както от общочовешката идея да помогне на света, така и от лични мотиви – любящата му съпруга е на смъртно легло и времето ѝ изтича. Томи ѝ обещава да довърши историческата книга, която тя пише и неусетно е въвлечен в нейните преживявания. Втората история ни връща в 16. век в Испания във времето на конкистадорите и епичните битки, където кралица Исабел възлага мистична задача на своя верен капитан – Томи. Най-силен в грандиозността на идеята е третият сюжет, който се развива през 26. век, където се запознаваме с Дървото на живота, тайните на Космоса и Отвъдното. Тук е прокарана и метафизичната идея за безсмъртието и смисъла на битието.

Преплитането на тези три времеви интервала е постоянно, така че да се  изгуби представа за настояще, бъдеще и минало, но това не е сюжетна грешка, а напротив – силен мотив, на който трябва да се обърне внимание. Едни и същи реплики се преповтарят навсякъде, но с друго значение и със съответна друга развръзка. Опитите на тримата герои, изиграни от Хю Джакман, очакват други крайни цели и така гоненицата с времето, отчаянието и безсилието изпълват филма изцяло. Смъртта се обезсмисля, ако има любов. И тук е титаничната идея за смисъла, търсенето и болката. Актьорската игра е плътна и естествена, някак интимна и реалистична, пълна с измъченост, насълзени очи и любовни пориви, които наистина трогват, колкото и алтернативна да е вселената на героите. Любовта по-силна ли е от смъртта, и ако е така, защо сме обречени да дадем всичко в името на спасението? Къде е нишката между разума и чувствата, и винаги ли сърцето е най-мощният човешки механизъм, който движи екзистенцията?

И точно с тези най-натурални и естествени въпроси, които въртят света, идва цялата пищност на лентата – потресаваща визуална красота, езотерична и мистична метафизика, която е заложена в безкрайността на изследваните от Аронофски чувства. Във филма няма компютърни манипулации и ефекти – камерата е заснела дори специалните ефекти, които са плод на химични реакции, предизвикани специално, за да се подчертае внушението за вечното и нетленното. Музиката на Клинт Мансел, с който Аронофски работи в „Реквием за една мечта“ отново зашеметява с магичност и плътно звучене.

Разбира се, идеята на режисьора да създаде изкуство в името на любовта към киното може да се разгледа с положителен и с отрицателен поглед от гледна точка на това, кога един филм е самодостатъчен на себе си, кога на твореца и кога на зрителската аудитория. От една страна универсален, от друга – лична изповед на Аронофски, лентата се лута между преднамерените и абсурдни (които все пак са оправдани) мотиви, които някои осъждат като нелогични и трудно разбираеми. Едно е сигурно – светът на „Изворът на живота“ е едно магическо приключение във визуалното и силно художествено послание. Истина или не – тя придобива общочовешки и вселенски стойности, като отговаря своеобразно на тайните в житейския път, екзистенцията и просветлението. Остава всеки да анализира идеята за себе си, и ако успее да се унифицира с тази на Аронофски, то филмът би бил невероятно преживяване за самия него, което със сигурност ще го зашемети, както би подействала една стойностна  творба на изкуството.

На пръв поглед семпъл, но всъщност с доста изчистен, стегнат сюжет. И оригинален. Moon не е особено ефектен, но е по своему стилен, при това без да е налице добре познатата стерилност. Липсват и други клишета и епични сцени, които да ни удивят с баналността си.

Филмът прокрадва доста идеи и ги оставя да се доразвият в съзнанието на зрителя. От актуални и социални – за човешкото бъдеще и корпоративната жестокост например, до такива с философски привкус и без еднозначен отговор – за природата на човек и кое всъщност ни прави хора и личности, за цената на живота, за предопределящата роля на спомените. И не на последно място за връзката между човек и машина, където според общото разбиране нито човекът е класически такъв, нито пък машината е толкова далечна и чужда – та нали все пак е човешко творение…

Клинтън Дарил Мансел, роден на 07.01.1963 в Ковънтри, Англия.

Какво за него?

Клинт Мансел е сравнително млад и несравнимо готин композитор. Със свежия си вид и въздействаща музика бързо се превръща в един от най-обичаните и известни създатели на саундтраци в момента. Преди да приеме предложението на приятеля си Дарън Аронофски да озвучи Pi, Клинт Мансел е вокал и китарист на британската група Pop Will Еаt Itself. Той е и виновникът за най-хубавата част от The Fountain, но за това друг път.

Защо е тук?

Заради Requiem for a dream.

Pi така и не бива оценен подобаващо, но само 2 години след това излиза следващия филм на Аронофски – Requiem for a dream, а музиката, която Мансел написва за него става тотален хит. Насечените мелодии подчертават отлично силно присъстващите чувства на тревога, безпокойство и хаос във филма като същевременно звучат достатъчно въздействащо и извън всякакъв контекст. Самите парчета от албума са обособени в 3 отделни части – лято, есен и зима, а ремиксите последвали всяко от тях са безброй, част от които дело на имена като Джош Уинк и Пол Окенфолд например. Саундтракът се превръща в един от най-комерсиалните и любим на авторката на този текст, а Клинт Мансел вече е име. 10 години след първия си опит с правене на филмова музика, той има над 15 завършени саундтрака зад гърба си, част от които е и този на номинирания за Оскар The Wrestler.

32winter-lux-aeterna