Филми за спорт – отсъствието на клишета в тях е доста рядко срещано явление. В повечето случаи зрителят е запознат с ориста на един отбор (без значение е видът на спорта, стоящ в центъра на историята), който, така да се каже, не се намира в най-завидното си положение. Aудиторията проследява възхода на този тим, докато не стигне до края, където също толкова болезнено позната е победата, извоювана над един от най-силните отбори, в което и да е първенство. Най-често тази славна победа е поднесена и на забавен кадър – похват, подсилващ епичността на филма и с всички сили стремящ се да засили емоционалността у зрителя. Тази година на публиката за пореден път бива поднесена лента, чиято история е на спортна тематика – в случая става въпрос за бейзбол. Moneyball е името на този филм, дело на режисьора Бенет Милър (Capote (2005)). Но правя уточнението, че този продукт не съдържа почти нито една от гореспоменатите харакатеристики, придружаващи филмите за спорт.

Moneyball e лента, която няма за цел да представи същността на бейзбола, нито има задачата да запознае зрителя с любовта на феновете към него или пък със страстта на играчите, които дават всичко от себе си, за да достигнат върха на успеха. Moneyball, в противовес на очакванията, отговаря на дефиницията за интелигентен и задълбочен филм, който характеризира бейзбола по-скоро като бизнес, като поле, на което се срещат интересите за печалба, където всеки е воден от собственото си разбиране за успех.

Лентата на Бенет Милър е базирана на действителен случай. Действието се развива през 2001г., когато главният мениджър на Оуклънд Атлетикс Били Бийн (Брад Пит) след поредица от загуби решава да промени политиката, която е задвижвала механизма на отбора му. В бейзболните среди решението на Бийн е възприемано като лекомислено, а в последствие е определяно и като революционно. Тактиката на главния мениджър е коренно различна от възприеманата за правилна такава по онова време. В какво се крие неконвенциалността в неговите похвати? Отговорът е в съвместната му работа със завършилия Йейлския университет Питър Бранд (Джона Хил), който преспокойно може да бъде окачествен като гийк в областта на статистиката. Били Бийн доказва на света, че понякога науката, в случая в лицето на статистиката, в комбинация с желанието за победа или по-скоро с омразата към загубата може да бъда по-ефективна от интуицията и закостенелите разбирания на повечето треньори и мениджъри на бейзболни отбори. Решението на Били Бийн да наеме специалиста в стистическите проучвания е подтикнато от поредните загуби на Оуклънд Атлетикс, напускането на най-голямата им звезда Джейсън Джиамби и свиването на бюджета, на чиято стойност се базират трансферите и благосъстоянието на отбора.

Кастът в Moneyball изпълнява зададените му цели повече от успешно и убедително. В главната роля е Брад Пит, както вече знаете, изпълняващ функцията на главен мениджър в Оуклънд Атлетикс. Още в ранна възраст Бийн е изправен пред дилемата дали да продължи образованието си в университет, където му предлагат стипендия или да стане професионален бейзболен играч. Решението му е повече от ясно. Очакванията на Бийн за успешна кариера пропадат, осъзнавайки, че в бейзбола са необходими повече от петте основни характеристики, по които играчите биват подбирани в края на миналия век. Героят на Пит продължава да работи в тази сфера, но вече е от другата страна – в началото като скаут за Оуклънд Атлетикс, а в последтвие се издига и до негов мениджър. Бийн е представен на зрителите като целенасочен, непоклатим в решенията си, находчив. Но това е само едната страна на неговата същност. На другата се запознаваме със самотен мъж, който тъкмо е прекратил брака си и единственият му най-близък човек е дъщеря му Каси, която заедно с бейзбола осмисля цялото му съществуване.

В поддържаща роля е Джона Хил, познат ни още от Knocked Up, Superbad. Не, в този филм Хил не играе типичния за него образ на комедиен кретен, а на гений в областта на статистическте проучвания, партньора на Бийн, който седи в основата на промяната за схващането за успешен и правилно функциониращ бейзболен отбор. Правя уточнението, че героят на Хил, Питър Бранд, не е действителна личност. Той е по-скоро съставен образ, млад последовател на Бил Джеймс, който прави хиляди проучвания за задвижващия механизъм на бейзбола, като неговият образ се явява пионер в разбирането за съвместната работа на този спорт с науката. Героят на Джона Хил убеждава зрителите, че без да си се занимавал професионално с бейзбол, лишен от емоционалност към него, си в състояние, имайки нужните знания, да сформираш отбор, по-успяващ и успешно действащ, отколкото човек, занимавал се с бейзбол през целия си живот, би могъл.

Няма как да подмина факта, че сценаристи на филма са Стивън Зейлиън (Gangs of New York, Schindler’s List) и носителят на Оскар за 2010г. за най-добър адаптиран сценарий Арън Соркин. Общото между последните две работи на Соркин е, че колкото The Social Network e филм за Facebook, толкова и Moneyball e такъв за бейзбол. Факт е, че абстрактният сценарий, предложен ни както в заглавието от 2010г., така и в това от 2011г. провокира у публиката повече емоционалнст, отколкото целенасочено сантиментален скрипт би могъл да постигне. Режисьорът на Moneyball Бенет Милър не за първи път показва нестандартния си поглед, такъв откриваме още в Capote (където, както и в тазгодишния си продукт, каства Филип Сиймър Хофман). Милър е перфектен пример за режисьор, който показва завидна доза търпение в очакване на най-подходящия сценарий за негов филм.

Moneyball несъмнено се нарежда сред най-добрите филми за 2011г. Ключът към успеха му е комплексен, съставен от няколко фактора: от една страна режисьорските умения и похвати на Бенет Милър, от друга страна компетентността и красноречивият стил на Арън Соркин и не на последно място класната игра в лицето на Брад Пит, Джона Хил, Филип Сиймър Хофман. Moneyball определено е най-вълнуващият филм в историята на киното, за който се сещам, чието смислово ядро е базирано на тема статистика.

В The tree of life / Дървото на живота Терънс Малик (Тънка червена линия) е съумял от изтъркан драматичен сюжет – провинциално тексаско семейство от 50-те (родното място и семейство на Малик) губи едно от децата си и минава през ада – да направи филм за живота. От Големия взрив и раждането на планетата Земя до болезнените екзистенциални въпроси на Човека, подобно на Йов, търсещ диалог със Създателя. Въпроси, които дремят като бомба с часовников механизъм у всеки един от нас и чакат подходящ знак, за да се активират. Времевите пластове се преплитат като ДНК спирала. В началото ни въвежда гласа на майката, доверяваща ни двете начала в живота- на милосърдието и това на егоизма/ Природата. Цялостната атмосфера, настроение и темпо през 120-те минути напомнят Тарковски и Кубрик. Праволинейният сюжет е изхвърлен за сметка на емоциите, наратива зад камера, хаотичните пътища на ранената душа и фантастичните визуални импресии, илюстриращи Генезиса. Специалните ефекти са правени в сътрудничество с Дъглас Тръмбъл – човекът, който стои зад Одисеята на Кубрик. Дистанцията в снимките е като в изповедалня – от две педи разстояния, дело на оператора Емануел Любецки, (И твоята майка също). Героят на Брад Пит- мистър О’ Браян, е строг, стигащ до жестокост баща, отигран прецизно и с очевидна всеотдайност. Основната линия следва развитието на Джак – брат на загиналото дете, от раждането и невинните му години в детството, до откритите рани на юношеството и невъзможната близост с бащата. По-късно го виждаме като преуспял архитект (Шон Пен), изгубена душа в съвременните храмове от стъкло и железобетон. дървото на живота изисква подготовка и философска нагласа от зрителя. И куража да припознаеш неудобните въпроси като свои.

Movies.bg

Вероятно се намираш на стотици километри от мястото, където се развива действието. Израснал си в друго семейство, възпитан си иначе. Но гледайки това малко момче Джак, ти не спираш да виждаш себе си. Спомняш си детството си и виждаш настоящето си. Осмисляш връзката с родителите си, осмисляш живота си. Дървото на живота е филм за сътворението, съществуването, еволюцията, смъртта и вечноста. Но дълбоко под повърхността, това е филм за теб. За всеки един от нас. Филм, който отразява не живота, а зрителя.

В началото на лентата главната героиня  прошепва : Има два пътя през живота – този на природата и този на милосърдието.

Пътят на природата е всичко това, което ни заобикаля – почвата под краката ни, небето над главите ни, слънцето, луната, океаните, растенията и животните. Той е див, суров, първичен. Не може да бъде обуздан и подчинен. Чрез редица експресивни образи Терънс Малик ни припомня, че пътят на природата е вечен – той започва дълго преди появата на човечеството и ще продължи след изчезването  му. В красиви кадри виждаме образуването на небесните тела, зараждането на живота и еволюцията му. Виждаме всичко онова, което е извън нас. Всичко това, което през вековете сме си обяснили чрез науката и чрез нея се опитваме да подчиним. Ние също  сме част от пътят на природата. Всеки път, когато се поддадем на първичните чувства и инстинкта за самосъхранение, предпочетем егоизма и жестокостта, ние избираме пътят на природата.

Пътят на милосърдието е път на нематериалното. Това са добротата, състраданието, нежността вътре в нас. Това е вярата и доверието. Близостта и любовта, себеотрицанието. Това е душата. Всеки път, когато изберем да загърбим нуждите си и физическите потребности, всеки път, когато се откажем от себе си в името на нещо друго или някого, ние следваме пътя на милосърдието. Това е път на примирението – да приемеш да бъдеш наранен, да преглътнеш обида, да загърбиш гордстта си.

Има два пътя през живота – този на природата и този на милосърдието, казва героинята, и ти трябва да избереш кой ще следваш.

Но тя греши. Не избираме един от двата пътя, по който да тръгнем. Те и двата са вътре в нас. Съществуват един през друг и един в друг, преплитат се и вечно се борят помежду си. Вървейки по пътя на милосърдието, чувстваш природата вътре в себе си и обратно – намираш милосърдие, дори когато си поел по пътя на природата. Можеш да опиташ да се бориш, както го прави майката на Джак. Можеш да потиснеш пътя на природата, но винаги ще се появява нещо, което ще те връща пак там. Неконтролируемото желание за разрушение, инстинкта да нараняваш по-слабите от теб, завистта към онези, които са по-добри от теб, съмнението в това, което вярваш, омразата към тези, които не се държат добре с теб. Тази непрестанна борба ще те наранява и ще ти носи огромна болка. Никога няма да бъдеш напълно щастлив. Можеш да спреш да се бориш и да приемеш природата си, както го прави бащата на Джак. Да бъдеш силен, да бъдеш егоист, да се погрижиш за себе си независимо всичко друго. Но ще дойде момент, в който ще се съжаляваш всичко, което си направил. По този път също никога няма да бъдеш щастлив. Отричайки едно от двете начала вътре в теб, никога няма да достигнеш вътрешен покой.

Да осъзнаеш, че има два пътя е като да откъснеш плод от Дървото на познанието. Ще разбереш, че на света има добро и зло и ще загубиш невинността си. Ще скъсаш с божественото и ще се намериш изхвърлен насред безмилостния живот. Ще се намериш изправен и пред най-красивото и пред най-грозното и всеки ден ще правиш избор, всеки ден ще се бориш със своята същност.

Да приемеш, че в теб лежат двата пътя – пътят на природата и пътят на милосърдието, да признаеш недостатъците и слабостите си, да се научиш да прощаваш, да осъзнаеш, че в теб живеят дете и възрастен, майка и баща, слаб и силен, човек и дух, това означава най-после да докоснеш Дървото на живота. Да се слееш с миналото, настоящето и бъдещето – това означава да се доближиш съвършенството, да застанеш на брега на необозримия океан на живота и да погледнеш във вечността.

Има филми, които се гледат. Има филми, които се чувстват. Има филми, които се осмислят. Дървото на живота е филм, който се изживява. Чрез съзнанието и чрез душата. Филм – фантазия. Визуална поезия. Дихание и пламък.

В крайна сметка „Дървото на живота“ е личен филм, каквото е всяко истинско изкуство. Личен е за Малик, който твърдо отказва да говори за него, да даде каквито и да е разяснения; да допусне зрителя в личните му идеи. От това така или иначе няма нужда, тъй като лентата крие в сърцевината една простичка и семпла идея, която Малик успява да предаде и за която да разкаже по един грандиозен начин. Буквално и преносно. Именно тази идея прави филма личен и за зрителя, който е оставен на свобода сам да тъче тълкувания и да намери това, което търси и желае.

Разбира се, първо трябва да имаш това желание. В противен случай лесно би могъл да наречеш победителя от Кан помпозен, повърхностен, незначителен и да напуснеш залата (както направиха шестима по време на прожекцията, която посетих). Защото ако имаш това желание и се оставиш в ръцете на Малик (най-вероятно) ще станеш свидетел на толкова много случки и събития. Като нямам предвид просто да ги видиш, а да ги почувстваш. С „Дървото на живота“ Малик успя да ме разгради на атоми и молекули, да ме засили и преведе през безрой вселени, след което ме накара да усетя раждането на света. Превърна ме в малко камъче, което е въртяно от океански вълни. В есенно листо откъснато от първия порив на октомврийски вятър. В ято птици без цел и посока, движени от ударите на сърцето. Накара ме да почувствам как невиността умира в едно дете и се преражда отново.

Не съм особено сигурен, че бях подготвен за „Дървото на живота“. Със сигурност не очаквах да видя това, което ми бе показано, но започвам да се чудя дали въобще някой е гледал именно това, което е очаквал. Лентата на Малик се изкачва над драматургичното и документалното, и приема една поетично импресионистична форма, представяйки живота разпнат между началото и края, с цялата му красота посредата.

Филмът ще излезе през 2011 година, а трейлърът определено ни разпали интереса.  Дали ще е толкова добър, колкото рекламата си, предстои да разберем.

Click here to view the embedded video.

Защото Inglourious Basterds е най-инфантилният филм на Куентин Тарантино, но това в никакъв случай не означава нещо лошо. Напротив. Ако погледнем ретроспективно към филмографията на Тарантино виждаме как филмите му, с всеки изминал бягат все повече от реалистичността. Reservoir Dogs е може би най-реалистичния от всички, в него ние виждаме реалните последици от един реално провален обир, и въпреки стилизираните диалози, зрителя чувства героите като реални личности и насилието на екрана като нещо, което наистина може да се случи. Pulp Fiction може и да не е чак толкова реалистичен, но все пак запази стила на Reservoir Dogs, като ни представи типичните герои от pulp книгите в реалистични и често абсурдни, но отново по реалистичен начин, ситуации. С Kill Bill започна нова страница в стила на Тарантино, който вече се интересува много повече от стилизацията, отколкото в търсенето на реализма.

Лично аз считам работата за Тарантино от началото на новия век за неговия по-честен период. Докато през 90те имах чувството, че той иска да направи качествени филми, които впечатляват не само него, но и съзнателно другите, то през 2000те Тарантино започна да бъде напълно откровен и да прави, реално погледнато, каквото си иска. Дори смея да твърдя, че самият Тарантино осъзнава, че за критиката и повечето зрители Pulp Fiction ще остане неговия Магнум опус. Правилното решение е и неговото, вместо да се опитва да прави нещо, което да надмине Pulp Fiction, той просто прави това, което му се прави. Т.е ако иска да представи Адолф Хитлер като кикотещ се идиот – той го прави. Ако иска да вземе Илай Рот като актьор – той го прави. Като много от най-добрите режисьори, включително всеобщите любимци Жан Люк Годар и Такаши Миике – него просто не го ебе.

И Inglourious Basterds е точно филм на човек, който не го ебе и прави това, което си иска. В същото време успява да впечатли и голяма част от публиката. Когато Pulp Fiction прави премиерата си, Тарантино е убеден, че филмът ще раздели публиката на две – на такива, които го обожават и такива, които го мразят до дъното на душата си. Всъщност Куентин не е бил прав, защото всеки харесва Pulp Fiction, докато Inglourious Basterds е може би филма, който наистина раздели публиката и критиката на два противоположни лагера, точно като във войната…

Мисля, че концепцията на филма е ясна на всеки читател на Framespotting, но ще обобщя на бързо. Става въпрос за копилетата, група евреи-американци с великата задача да скалпират нацисти и единствено и само това, и да ги убиват. По 100 на човек! Разбира се, противно на очакванията, не е само това. Всъщност по-голямата част от сюжета се задвижва от желанието за отмъщение. Не само на копилетата, но и на момичето, чието семейство беше избито от ужасните, гадни, подли, гнусни нацяги! Типичен Тарантино!

Но точно и типично по Тарантиновски сюжетът не е никак важен, защото Тарантино е преди всичко стил. И именно така работят всичките му филми – нещо, което сме виждали преди показано през призмата на стила му. В Inlgourious Basterds влиянията са доста, може би не чак толкова много като в Kill Bill, но достатъчно, че да можем да напишем поне два пъти по-дълга статия от това ревю. За това ще мина само на повърхността. В ‘копилетата’ виждаме един много приятен микс от спагети уестърн, забавни военни филми тип макарони комбат, Годар и много, много комедия. Ако не другo, Копилетата със сигурност ще ви разсмеят.

Едно от нещата, които винаги са ме впечатлявали в Тарантино е способността му да извлича най-добрите изпълнения от актьорите. Това започва още от кастингите, всеки избор е важен и си личи, че е направен с внимание. В Копилетата със сигурност вниманието ще е насочено към изборът на Брад Пит. От самото начало мненията бяха полярно различни, от ‘Брад Пит ще провали филма!!“ до „перфектен е!“. И втората група, за всеобща радост, е била по-близо до истината, защото изпълнението на Пит като Алдо Рейн е може би една от най-запомнящите му се роли изобщо. Специфичния акцент може да е леко натрапчив, но за броени минути зрителя просто му се отдава, приема го и започва да го харесва все повече и повече, а специфичните граматични форми, които героят използва на моменти, водят до конвейрно производство на култови лафчета.

Но колкото и да е готин Брад Пит, просто няма как да е по-готин от истинската звезда на продукцията, човекът чиято липса можеше до доведе до спирането на работата по Inglourious Basterds и в крайна сметка проектът да остане просто един сценарий, издаден като книга. Името на човекът е Кристоф Валц, който е в ролята на един от най-добрите персонажи излезли под химикала на Тарантино изобщо – Кол. Ханс Ланда. Още от първата сцена ще разберете какво точно имам предвид. Първата сцена във филма е и перфектната отваряща сцена и трябва да влезе в учебниците за това как трябва да започва един филм по ефективен начин. Още от първите секунди може да разберете, че Валц е човекът, който ще движи шоуто. Той един от малкото актьори, които наистина могат за да рецитират монолози на Тарантино перфектно. Заслужава си наградата в Кан напълно, както и евентуалния Оскар. Всъщност нямам никакви оплаквания от изпълненията като цяло. Всеки един от актьорите, дори Илай Рот… донякъде, си свършват работата по страхотен начин. Особено ме впечатли изпълнението на младата актриса Мелани Лорен, която е в ролята на Шошана Драйфус или споменато по-горе момиче с избитото семейство и не изчистените сметки с нацистите. Много добро и неочаквано е и изпълнението на Даян Кругер в ролята на немската филмовата звезда Бриджит фон Хамерсмарк. Не знам дали е заради личния и опит като жена, която е винаги в центъра на вниманието или заради някакъв скрит талант, но героинята и изглеждаше напълно естествено на екрана. Тил Швайгер също ми хареса много, с почти минималистичното си изпълнение и страхотно комедийно присъствие. Изобщо, както винаги при филмите на Куентин Тарантино, изпълненията са на ниво. Човекът просто знае как да извлича най-доброто от актьорите и персонажите си.

В един случаен момент Шошана казва „ние уважаваме режисьорите в тази държава“ (Франция). Куентин Тарантино обича да бъде харесван и уважаван, обича той да бъде в центъра на вниманието при появата на всеки негов филм, за това и може би дава всичко от себе си стилът му да се забелязва във всеки кадър. Inglourious Basterds е филм на Куентин Тарантино, всеки трябва да има това предвид когато го гледа. Тези които харесват стила на Тарантино ще харесат и „Копилетата“, точно както и при други режисьори с ясно изразен стил. Такива са например Дейвид Линч и Алехандро Йодоровски, повечето хора имат ясната идея какво да очакват преди да гледат филмите им. Винаги съм поддържал теорията, че истинските добрите режисьори никога не правят филми, които удовлетворяват всички. Истински добрите режисьори не получават 100% положителни ревюта, защото филмите им никога не поемат по лесната пътека. (към теб гледам, Сам Мендес). С това въобще не искам да кажа, че Inglourious Basterds е някакъв недооценен шедьовър. Въобще не е! Всъщност критиката предимно го харесва, а публиката го обожава. Вижте само imdb, хайпът е огромен, но ние всички знаем защо. За мен този филм е просто поредния готин филм, не ми харесва нито повече от Kill Bill, нито от Reservoir Dogs, за Pulp Fiction дори не може да става дума. Въпреки, че като чувство е най-близо именно до него, но само защото и двата филма са директно повлияни от Годар. Не е, и няма да бъде шедьовър, но често казано силно се съмнявам Тарантино да направи още един шедьовър до края на кариерата си. Въпреки това, филмът е добър, много даже. Ако харесвате Тарантино трябва да го гледате, ако егоцентризма му ви идва в повече, намирате стилизирания му диалог за глупав и мислите, че е нищо повече от човек, който рециклира чужди идеи чувствайте се свободни да пропуснете. Защото е 100% режисьорско самозадоволяване.

За сметка на това едва ли ще видим филмовото продължение на сериала Вероника Марс. Според Кристен Бел, наскоро Ром Томас (създателя на сериала) е говорил с разни студия, които не били никак ентусиазирани от идеята.

През седмицата се появиха и доста нови неща свързани с новия филм на Куентин Тарантино – Inglourious Basterds, познат още като Безславни Копилета. Новият (френски) трейлър показва доста повече от атмосферата на филма. Банерите не показват нищо особено, но са приятни за гледане.

Jennifer’s Body, написан от Диабло Коди и с участието на Меган Фокс, също се сдоби с трейлър и нови снимки. Трейлърът не е особено впечатляващ, но все пак го вижте за себе си.

За тези, които не са разбрали новият филм на Стивън Содърбърг е комедия, въпреки че (почти) всички бяха останали с впечатлението, че ще бъде адския трилър. Във филма участва Мат Деймън в ролята на 0014, което според героя му е, нещо като два пъти по-готино от 007.

Около Аватар, новия филм на Джеймс Камерън, всичко е все още свръх секретно. През миналата седмицата се появи цял банер, показващ същество от филма. Вижте го тук.

]]> http://framespotting.net/framebites-5/feed/ 4 http://framespotting.net/framebites-4/ http://framespotting.net/framebites-4/#comments Sun, 28 Jun 2009 16:15:54 +0000 Владо http://framespotting.net/?p=1917 Тази седмица определено трябва да започна с Тим Бъртън и неговата Алиса. Излезнаха концептуални изображения към предстоящата екранизация  на „Алиса в страната на чудесата“ и просто нямам думи колко приказно и красиво е всичко, колко непознаваем е Джони Деп. Очаквания ми към предстоящата лента току що се покатериха много на високо. Цъкайте на малките изображения, за да им се радвате както подобава.

Налице е вторият трейлър към Безславни Копилета, който не показва много нови неща, но поне разкрива за какво точно ще се разказва в новото произведение на Тарантино.

Click here to view the embedded video.

Последният филм на Шямалан беше голяма глупост, сега явно индиецът се труди над поредна такава. The Last Airbender, освен че изглежда смехотворно, ами и не се притеснява да копира сцени.

Click here to view the embedded video.

Daybreakers получи доста скучен постер, но трейлърът не се опитва да подобри нещата. Представете си матрицата, но роботите са заместени с вампири, а бунтовниците с… ами там няма промени. Разни морални дилеми са намесени, но ме съмнява лентата да се спре много обстойно на тях.

Click here to view the embedded video.

През седмицата също така се сдобиха с рекламни клипове и The Box, The Invention of Lying с неповторимия Рики Джарвес, а ifc.com класира най-добрите 50 трейлъра за всички времена. Залагайте кой е на първо място. Съвсем леко встрани от темата – ако харесвате анимация, а идеята за хорър с парцалени кукли ви привлича, може да хвърлете един (или 9) поглед ето тук.

За един конкурс мислех да пиша преди време, но нещо забравих. cinemaXP докладва:

Nisi Masa провежда този конкурс за осма поредна година, като участващите държави са вече 19. И така, ако сте между 18 и 28 години и имате желание да напишете сценарий в рамките на 20 хиляди знака до 31-и юли -> темата е “Табу”.

Повече информация тук и тук.

При наградите Оскар се наблюдава раздвижване. Номинациите за най-добър филм на годината се увеличиха с 5, достигайки до впечатляващия общ брой от 10 филма. Отчаяните им опити да си вдигнат рейтинга неизбежно ще доведе до все повече съмнителни заглавия, които да се набутат там, където не им е мястото.

Framespotting пък се сдоби с четвърти член, който тепърва предстои да се изяви, а името му е Станимир a.k.a. powx. Peace!

Click here to view the embedded video.

Започнах първия абзац с това, че няма нищо странно във филма. Дори и Бенджамин Бътън да се беше родил като съвсем нормално 2-3 килограмово бебе с нежна кожа и сладки очички, филмът надали щеше да се промени много. Лентата не е нищо повече от разказ за един стандартен мъж, показвайки ни го в различните стадии от живота му, но въпреки това ни спестява старческите му години, когато той забравя любимите си хора, лигави се, буйства. Ние все пак не се интересуваме от смъртта на въпросния герой, а от живота му.

Както се сменят етапите от живота му, така и се променят хората, с които Бенджамин има вземане даване и там е първият проблем на филма. Беше ми изключително трудно да му съчувствам при прохождането му, при първото му влюбване или първата му целувка. Хора идват и си отиват, но аз не успях да почувствам самотата, в която Бътън живее. За да я запълни, той пътува почти постоянно, но се застоява твърде малко на едно място, за да може зрителят да изгради каквато и да е връзка.

Разбира се филмът е „букет от усещания и емоции“, но те са като картина, която за момента е само очертана с молив, а цветовете тепърва предстоят да бъдат нанесени. А картината е наистина пъстроцветна. Никога не съм се съмнявал в таланта на Брад Пит и тук той не ме разочарова. Перфектно си изиграва ролята във всеки един етап – супер сладък е като старец/дете; чаровен е, когато е вече на години/юноша; много секси, когато е без никакъв застаряващ грим. Много е убедителен във всяко едно отношение, но сценарият не му позволява да покаже един по-голям спектър от емоции, а промяна в героя му не се наблюдава. Някои критици вече му връчиха Оскар за най-добра роля, но аз видях повече майсторство и емоции само в трейлърите на The Wrestler (Мики Рурк) и Milk (Шон Пен).

Целият актьорски състав е готин, без забележки. Кейт Бланшет е приказно красива с червената си коса и дори отроних сълзичка, когато научих, че тя никога повече няма да танцува. За щастие героинята е прекрасен пример за идеята „да продължиш напред“, така че нямаше много драма и там. Не мисля да разнищваш играта на всеки, само ще отбележа, че абсолютно всички от поддържащите актьори бяха на едно високо ниво.

С този си филм Дейвид Финчър изнася един урок по mise en scene и всеки може много да научи. Визуално лентата е зашеметяваща и често дъхът ми секваше от видяното на екрана. Множество филтри, прекрасни декори и различни похвати се грижат да радват очите на зрителя, но какво да кажем за съзнанието ни и философската част на филма. По време и след гледането на Бенджамин Бътън можех да размишлявам дълго време над различни теми за живота, вселената и всичко останало. Финчър използва множество символи (урагани, часовници, птички), които да ни подтикнат към размисъл, но те само бегло ни посочват въпроса и никога не се спират на конкретен проблем. Филмът изобилства от мотиви и алегории, но поуката или важния урок не присъстват. Някои хора сигурно ще сметнат това за плюс и сигурно ще са прави, но за мен си остава едно малко разочарование.

И накрая, за да бъда кристално ясен и да няма объркани читатели – филмът е невероятен, красив и завладяващ, с прекрасна, леко фантастична атмосфера, с интересни герои, но остава доста повърхностен за очакванията ми и неясен в целта и идеите си.