Това, което наистина прави силно впечатление в тази анимация, е стилът ѝ на рисуване.  “A Cat in Paris” е анимация за възрастни, белгийска продукция, която оставя автентична следа в съзнанието на зрителя посредством използвания геометричен анимационен стил – похват, изключително нетипичен през 21-ви век. Историята на филма определено би била доста зловеща за малки деца, за сметка на това пък порасналите любители на този жанр ще намерят в предложения им сюжет мистерия, драма, трилър, обвързващи парижката полиция с подобие на американските гангстери.  Злодеят в “А Cat in Paris” – Виктор Коста (Жан Бенгиги)- е повърхностен персонаж, лишен от многопластово развитие на личността си, посредством който историята на филма събира на едно място всичките си главни герои.

Атмосферата на филма е изключителна, Париж е представен по един доста различен начин, като същевременно с  това оставя приятно ухание на парфюм върху сетивата на аудиторията си. Най-красноречиво това се забелязва в сцената, в която Дино успява да намери местоположението на групата гангстери, следвайки аромата от парфюма на коварната възлюбена на Виктор Коста. Но оригиналността на “А Cat in Paris” се изчерпва с визията и атмосферата на филма. Сценарият определено е взаимствал доста от американските гангстерски филми, където препратки към сцени от филми на Куентин Тарантино съвсем не биха били неуместни. Историята е слабо развита,посредствена и повърхностна. Задълбочаване и развитие при персонажите в лентата липсва. Необоснованото и на моменти парадоксално развитие на действието лишава зрителя от всякаква мисъл върху случващото се. “А Cat in Paris” беше номиниран за Оскар в категорията  „Най-добра анимация“ – факт, който за пореден път доказва слабото представяне от страна на анимационните филми за 2011 година.

Лентата е адаптация по книгата на Славенка Дракулич и е базирана на една истинска история. Събитията са  разказани от гледна точка на младо момиче, което по време на войната в Босна и Херцеговена е пленена и държана в сръбски лагер заедно с други жени и деца. Самира е добре възпитана и образована и когато заминава да работи като учителка в малко провинциално селце, едва ли предполага какво ще и се случи. Сръбски войници окупират селото, безмилостно избиват мъжете, а жените и децата откарват в отдалечен лагер. Войната в този филм е представен не чрез бойни сцени и окървавени тела, а именно чрез ужаса, който изживяват тези жени.

Войната в Босна и Херцеговина не е нова тема в киното и вероятно сте гледали повече от един филм с подобен сюжет. Натуралистични сцени, насилие, драма не липсват и няма как да останеш безпристрастен към случващото се на екрана, но за да почувстваш наистина филма, трябва нещо повече. И Хуанита Уилсън сякаш го намира в лицето на актрисата в главна роля Наташа Петрович. Това е едва вторият и филм, но младата актриса прави изключително въздействащо изпълнение, с което успява емоционално да ни въвлече в историята. Сценарият е почти изчистен от диалози, а какво изживява героинята и виждаме единствено в очите и. Наташа Петрович играе ролята на жертва, но успява да пресъздаде и онази твърдост на характера и смелост, която трябва да притежаваш, за да оцелееш в такова положение – не само физически, но и психически. As if I’m not there е филм за силата на женския характер – онази сила, която се изисква, за да запазиш достойнството си в такава ситуация, силата да приемеш какво се случва, силата да простиш.

В един доста смел сценарий Хуанита Уилсън се движи по ръба на скандала. Противоречиви морални и философски въпроси се прокрадват, за да провокират зрителите и критиците. As if I’m not there със сигурност е по-дълбок, отколкото изглежда на пръв поглед. Едва ли ще ви изненада с обрати, но ще ви припомни какво може да бъде истински стойностното киното.

Vincent Gallo влиза в образа на предполагаем ислямски фундаменталист – погрешно възприеман като талибан – който след кървавата си среща с трима янки се превръща в обект на преследване от Американските войски. Действието започва в пустинния и горещ арабски свят – Афганистан, Ирак или може би Пакистан, а по-натам се пренася някъде в предполагаема Средна Азия, може би дори в бивша СССР-република, където песъчинките са се превърнали в снежинки. Неслучайно казвам предполагаеми, защото филмът е лишен от всякаква конкретика и фактология – липсват имена, места, дати. Причини.

Режисьорът и сценарист Jerzy Skolimowski запазва пълен неутралитет, неподдавайки се на анти-терористичните, нито на анти-американските настроения. Историята на главния герой виси във въздуха, като лентата проектира само един отрязък от негови преживявания. Той не бива съден за предишни страници от живота си – за него говорят настоящите му действия. Там нищо не е спестено, а съдник е зрителят. Това обаче не е просто една лична история, а история за оцеляване: общовалидна и общочовешка, история за първичното във всеки от нас, за инстинктите и самосъхранението, за борбата за живот. Затова и колкото и обективен и безпристрастен да е погледът, то настроенията към проатагониста все пак се появяват – от симпатия в моментите, когато неволите му се стоварват една след друга, до отвращение, когато, готов на всичко за своето оцеляване, той действа почти животински и без сантименти.

Докато животинското начало и първичност лесно може да се намери във всеки, именно тук идва и асоциацията с военнополитическите и ислямистки мотиви – правеща паралел между личната борба за оцеляване и тази в глобален план, намекваща, че нещата не са само черни или бели, а „виновните“ не винаги сами са избрали този път.

Лентата е заснета основно в Норвегия и Полша, където Skolimowski е снимал около дома си. Наред с човешката природа, цялостната такава в Essential Killing също е жестока и безскруполна, ала и примамващо красива. Бродейки из необятните гори и снежни полета, героят изпитва целия студ и болка не просто физически, но и психически. Попаднал на едно ново и непознато място, диаметрално различно от неговия роден свят, той е загубен не само буквално: той губи и себе си.

Vincent Gallo е сравнително убедителен в ролята си, за което говори и наградата му от миналогодишния фестивал във Венеция. Безспорно персонажът е екзотичен и това създава предпоставки, но и пречки за доброто изпълнение. Американецът с италиански корени обаче е бил достатъчно отдаден и това личи в моментите, където той ходи бос в снега при температура от порядъка на -30 градуса, както и в притеснително натуралистичната сцена, за която изрично е настоявал да бъде използвана реална кърмачка. Актьорът успява адекватно да изрази фазите, през които героят му последователно преминава, в това число уплаха и борбеност, объркване, тиха паника, отчаяние, а накрая и прекланяне на глава пред безсилието. И всичко това без нито една изречена от него дума. Също толкова тиха и едновременно казваща много с мълчанието си е Emmanuelle Seigner – съпругата на Polanski, която се появява за кратко в края.

А той – точно както и обрисуващата го камера, на която от време на време ѝ бяга фокуса – е размит и отворен.

„Овсянки“ или Silent Souls е кино-поезия в 80 минути, в които тишината и мълчанието отстъпват място на гласа зад кадър – този на главния герои Айст, чийто монолог за живота и смъртта намира екзистенциалните проблясъци на на Аз-а – онзи малък индивид, чийто живот е само частица от Вселената.

Оригиналното заглавие на филма може да се преведе като „врабчета“ или подобни птици от този вид. Важността им за историята се засилва все повече до самия край, докато по време на пътуването, което предприемат двамата герои, те са затворени в клетка между тях и са нещо като мълчаливи събеседници. На английски заглавието говори за мълчаливи души, а на френски преводът е „Последното пътуване на Таня“.

За 80 минути са предадени много емоционални състояния, които характеризират този road movie като една своеобразна изповед, искрена и чиста, дефинирайки понятия като „живот“, „любов“ и „смърт“, разсъждавайки над проекциите им в житейския път.

Мирон решава да премести тялото на покойната си съпруга – Таня в родното ѝ място, където все още обитава духът на руско племе, водещо началата си от финландски езически традиции, още преди Русия да доминира с православната си култура по тези земи. Той моли неговият колега от фабриката – Айст – да го придружи, като двамата приготвят тялото на Таня според древните обичаи, припомняйки си волята за живот и своите собствени интимни пориви. Паметта е обрисувана в мълчания и постоянни паузи, в които нарушеният диалог между двамата герои, отстъпва място на монологичните разсъждения на единия. Любовта на Мирон към съпругата си ще срещне изпитания, докато една истина започва да излиза постепенно на повърхността. Така пътуването се превръща в своеобразно изпитание за защита и отстояване на ценности, а съдбата ще се превърне във висш съдия.

Повествованието прилича на разказ, на писмо, в което всичко е изказано от героя в сантиментални изречения, в които проличава процесът на трансформация, на осъзнаване на личността и мястото ѝ в света. Сценарият обаче не затормозява със сюжетни перипетии – главният герой е самотник и съвсем обикновен човек, който няма, а и не бива да очакваме да разкаже нещо изключително, освен своята история – тази на един малък човек, осъзнаващ себе си като частица от времето и пространството, иронизирайки незначителността си и възхваляващ най-величественото чувство – любовта. Смъртта дава повод за споделените с зрителя чувства и копнежи – не драматично наситени и интензивни в тяхната сюжетна оригиналност – а прости, елементарни, съвсем човешки и искрени. На моменти метафоричен, езикът се трансформира в лирика, която, наред с блестящата визуална атмосфера на природни пейзажи, се превръща в особен кинематографичен въздух, който изпълва идеята с мускул и есенция, придава ѝ облик и характер на дълбок аудиовизуален разказ.

„Нежността е основен мотив, който се превръща в носталгия, а носталгията в синоним на любов.“ – казва режисьорът Алексей Федорченко. Той ситуира одухотворения образ на водата като централен обект в лентата, а героят ще каже, че „няма по-добър начин да умреш, от това да се удавиш“ – както повелява легендата – най-точната и правилна характеристика на живота в сценария на филма. Огромна е иронията, когато героите се движат в близост до водата, говорейки за живота и неговия край. Балансиращ между реални митове и предания и съвременни приказки за човешката природа, работата на Федорченко се превръща в романтичен порив, чийто устрем на творец да изследва човешката същност, се загнездява в съзнанието с необикновена магична сила, тласкаща зрителя към размисъл за собствените му позиции и място в света.

Филмът е рискован опит за дефиниция на човешката вселена, но достатъчно успешен в комплексната си простота от брилянтно предадени емоционални състояния и разсъждения, и най-вече хуманен порив, личен и топъл, в името на изкуството. Възвишена кинематографична поезия за смисълът, който се крие в простичкото „Само любовта е безкрайна, само любовта е безкрайна.“

Сюжетът се върти около двама герои – (психично болни?) клоуни – големи деца, които са твърдо решени да имат една и съща играчка, разбира се, в случая жена. И ако завръзката на филма е обещаваща история за живота на един клоун, то след нея следват абсурди, които режисьорът лишава от всякаква логика, макар и егоцентризмът му да прави някакви намеци за интелектуална дълбочина. Конфликти – пресилени и бутафорни, резки промени в сценария, които идват като гръм от ясно небе, радикални решения, критика, сатира, гротеска и каквото още може да се набута в една циркаджийска комедия с тарантиновски дух.

Всъщност, една от идеите е за възстановяването на историческата памет на Испания, започвайки от Гражданската война (ама разбира се) и Франко, и стигайки до 70-те. Въпреки добрата визия и военна атмосфера в началото, всичко се обърква и отива по дяволите, когато времевият преход е пресъздаден от завъртащите се рекламни надписи, телевизионни журналистически кадри и слайд шоу от черно-бели снимки от испанската история. И така, озоваваме се в наши дни, т.е. 1972, когато клоун, но не какъв да е, а тъжен клоун, постъпва на работа в цирк. Сценографията, костюмите, гримът и въобще всички визуални моменти са изключително добри и проличава сериозната работа на дизайнери, стилисти и художници. Уви обаче, това не стига, когато сценарият развива абсурд след абсурд, дори и когато няколко наистина добре реализирани сцени доказват, че Алекс де ла Иглесиа наистина има талант.

За съжаление, всичко се превръща в едно безумно преследване и бягане, нажежени страсти от някакво фалшиво напрежение, клоуни с картечници, обезумели от любов, крясъци, викове, оръжия, експлозии и катастрофи. Насилието е прекрачва границите на комедията – героите преспокойно прерязват гърла, като това нито се отразява в някакви последици, нито има достатъчно развити образи, за да реагират. Всичко прилича на преследване на рояк мухи с огнестрелни оръжия, куршуми хвърчат навсякъде, но никой не се трогва, макар и черно-белите телевизори да отразяват намесата на полицията, може би за да има някакъв реалистичен момент. Това е историята за една луда любов, която не оставя място за дишане и страст, а се превръща в своеобразна перверзия и военен фетишизъм. Героите действат главозамайващо бързо, безумно и решително, но образите им никога не се развиват освен на физическо ниво, което дефинира всяка последвала рана по лицата им. Филмът има мускул и есенция, но удря с чук по главата след един добър пролог – тогава клоуните, фаталната жена и всички останали образи страдат от злополучия, забъркани с миксер, който се върти все по-агресивно, неоставяйки пространство и време, за да не може зрителят да изпита никаква емоция, нито пък да се ангажира с героите и да проследи вълнуващо тяхното развитие.

„Последният цирк” започва безумно и завършва безумно, генерирайки поредица от въпроси, които остават без отговор. Налице остава само манията към насилие и маргиналният поглед към една още по-маргинална реалност, интересна, но куха, необоснавана, деликатната нежност към човека-чудовище, чийто образ е лишен от всякаква дълбочина и психологизъм, освен инстинкта му да действа тук и сега. Липсва обаче нещо, което да подреди целия хаос, шум и агресия в един филм, който се консумира единствено в брутално радикалните си ексцесии.

Neds е социална драма, повдигаща и разглеждаща сериозни морални проблеми, в която Мълан разкрива една обществена реалност, обхванала Шотландия през 70те години на отминалия век. Темите за младежкото хулиганство е широко засегната и добре позната на британското кино. Режисьорът фокусира своето внимание и това на зрителите към историята на младия Джон МакГийл. Силно ерудиран, амбициран и любознателен, героят е всичко онова, което се очаква от момче на неговата възраст, изграждащо съдбата си с интелект, старание и трудолюбие. Не след дълго обаче в сюжетната линия се намесва онази социална притесненост, която ще бъде издигната като основно сценарийно решение. Израстването в проблемно семейство, сенките от нечие чуждо минало, които изглежда бележат твоето собствено настояще и една отъпкана обществена нравственост са част от онези конфликти, пред който персонажът бива изправен.

С обрисуването на тягостната обстановка на озлобление, безскрупулност и преждевременното изчезване на детството, непосредствено заменено със злоба и първичност на действията, Neds е филм, който сякаш изправя пред стената вечната етична битка между добро и зло в човешката природа. Потъпканите надежди и мечти, отхвърлянето и заклеймяването от другите прокарват пътя към духовното пречупване и деградиране, където единствените адекватни действия изглежда са тези на агресия, насилие и загубване на всички онези добродетели, които преди това са помагали в откриването на базисната социална разлика между правилно и погрешно, позволяваща ти да бъдеш нравствен в свят, където да бъдеш част от една общност е неизменен елемент от житейския път. Тук потискането и безправието изглежда намират своя отзвук във всеки един елемент от действителността. Питър Мълан се опитва да покаже и разгърне емоционалното лутане на главния герои, като постоянно го поставя лице-в-лице с онези последици, които неизменно следват от всяка негова постъпка. Филм за възходите и падовете на човешкия нрав, лентата като че ли остава пропита с характерната си духовна тъмнина, стремейки се да акцентира върху всички онези фактори, подтикващи човек да забрави себе си, а падението остава нещо, което индивидът е изоставен да изживее съвсем сам.

Neds не е перфектният филм. Онова, което се прокрадва като недостатък е противоречивото изразяване и обосноваване на онези своеобразни метаморфози, които настъпват в героя, които го променят и преобръщат света му с главата надолу. В сценария се откриват характерно малки пукнатини, които сякаш не успяват да бъдат запълнени до самия край на лентата. По-голямата част от персонажите биват загатнати, без да получат своето абсолютно разкриване, като действието задържа своето внимание изцяло върху образа на младия Джон МакГийл, изигран от дебютанта Конър МакКарън. Нравствените промени като че ли се случват твърде бързо и на моменти загубват своята необходима аргументираност. Но независимо от всичко филмът все пак съумява да постигне набелязаните си цели като остава у зрителя притеснителното чувство, че често пъти изборите, които правим ни превръщат в хищници, обитаващи един свят, където законите на джунглата сякаш действат с абсолютна правдоподобност.

Гражданската война е тема, превърнала се в цял един жанр за испанското кино. Без съмнение обаче „Черен хляб” не обръща внимание нито на политическата, нито на идеологическата страна на този комплексен въпрос, защото филмът не е история за победители и победени. Спечелил 9 статуетки Гоя 2011 – испанската награда за киноизкуство – включително и тази за най-добър филм и режисура, филмът се центрира в емоциите и характерите на няколко персонажи, чиито интимни животи са пълни с противоречия и мрачни истини, премълчавани от свян и страх.

„Черен хляб” е мелодрама, която отива в дебрите на трагедията, макар и никога недостигайки нейните най-крайни проявления. Вкусът е като от трилър, чиито тайни се разгадават постепенно, градирайки напрежението до самия край, където под формата на кулминация, сценарият поставя сюжетна дилема, която ще дефинира завършека с едно адекватно послание. На моменти много притеснителен, филмът задълбава във вътрешната вселена на индивида и изследва неговите вътрешни конфликти. Нищо не изглежда лесно за героите – от бедността до вътрешните противоречия, от които са раздирани душите им, решенията, които са взели, саможертвите, които са направили и действията, чиито последствия ще преобърнат устоите на патриархалното им семейство – сюжетът е достатъчно дълбок и никога не разграничава нещата в двете им крайности, а балансира в пространството между тях. Актьорските изпълнения са много точни и контролирани деликатно, а резултатът е комплексност, която постоянно надгражда емоции и човешки проявления на слабост, сила, свян, скръб и вина в един порочен кръг на недоизказани истини.

Робският труд, подчинението, мизерията и бедността са предначертаните от съдбата условия, които, пречупени и изследвани в светогледа на едно подрастващо момче, ще се превърнат в началните точки на нещо мрачно и злокобно, което ще се слее с вселената на съзряването му и ще открие едно своеобразно чудовище в него. Моралното опустошение на възрастните и последиците от него оглавяват една история за тъмната страна на човека. Абсолютно бруталната завръзка на филма дефинира една груба, неприятна и безкомпромисна атмосфера на тревожност, където страстите са обречени от хода на времето и човекът попада в капана на собствените си действия без да има друга алтернатива, защото идеалите, ценностите и духът са изкривени в един стряскащ контекст на военни събития. Портретът на селските нрави и бит преди идването на режима на Франко – повратна точка в испанската история, е пресъздаден точно и убедително, без да отстъпва на лесноангажиращите типични военни мотиви. Въпреки че на моменти се гледа трудно, филмът никога не стряска и впечатлява с военен натурализъм, а с психологизми и трудноразрешими моменти, с които героите ще се сблъскат.

Постепенно „Черен хляб” се превръща във филм – социологическо проучване за щетите и неизбежните грешки в осъзнаването и съзряването на едно дете като възрастен. Връхната точка е внушението за омраза и зло, идващи от вътрешността на съдиращото се от противоречия и преждевременно осъзнати истини детство, не крехко и невинно, а грубо, поругано, изгубено. Така се разгръща и метафората, която носи заглавието, задълбочавайки в един проблем, който тласка зрителя към провокативен размисъл за смисъла на нещата и мястото на всеки един приоритет, който има наготово, когато свободата му е подарена без видима причина…

С Цирк Колумбия Данис Танович за пореден път показва, че политиката и войната не са чужди за него теми. Режисьорът ни връща в 1991г. в Босна и Херцеговина. Комунистите тъкмо са паднали от власт, а страната е в навечерието на война. Хърватска е напуснала Югославската федерация, сърбите бомбардират Дубровник, а всеки отделен човек трябва да реши на чия страна е в този мащабен етнически/политически конфликт. Въпреки че Танович обрисува обстановката и си позволява да изрази политическото си мнение посредством думите на героите си, всъщност сърцето на неговия филм е една лична любовна история. Главният герой Динко, принуден да напусне родното си място и семейството си и да замине за Германия, се връща у дома – 20 години по-късно. Сега той кара лъскав червен мерцедес, има младо красиво гадже и джоб пълен с пари. Решен да отмъсти на жена си, която навремето не го е последвала в Германия, той изгонва нея и сина си от къщата им и се настанява там с любовницата си и котката си Бони.

Цирк Колумбия, по отношение на исторически и географския контекст се доближава най-вече до филма Ничия земя. Но ако последният се отличава с диалози и сцени, изпълнени с ирония и хаплив хумор, тук акцентът пада другаде. Разбира се, забавни моменти не липсват. Филмът е изпълнен с типичните за балканските комедии колоритни персонажи и нелепи ситуации и със сигурност ще изпитате чувство на носталгия по филмите на Кустурица от края на миналия век. Със същия шеговит тон  се развива историята и тук, докато не идва време да стане сериозна. Това е може би най-голямото предимство на филма. В интервю Данис Танович признава, че му се случило многократно да бъде упрекван заради трагичния край на Ничия земя, ето защо поне този път му се приискало да направи филм, който завършва щастливо. Но как се прави щастлив филм, когато говорим за толкова голяма трагедия като една война. Някак Танович успява да намери точната среда между несериозното и сериозното и да направи един смислен филм, който обаче върви леко и приятно без да отегчава и натоварва. В същото време успява да вложи няколко важни послания във филма си. С пари можеш да купиш всичко, но не можеш да имаш всичко, ще чуете да казва героя му. Да бъдеш с жената, която обичаш, да се радваш на семейството си, да заживееш в мир и щастие в родната си къща – това са неща, които дори и дойче марките не могат да ти купят. Цирк Колумбия е филм за истинските, стойностните неща в живота – тези, за които си струва да живееш, за които си струва да умреш.

С Цирк Колумбия Данис Танович се връща към корените си. Режисьорът, също принуден да напусне родината си навремето, идеално разбира случващото се. Ето защо ни разказва с малко носталгия и тъга тази история, в която любовта не успява да спаси света, но успява да спаси нашите герои. И това е достатъчно, за да почувстваме антивоенното настроение на режисьора, който вероятно отново ще видим да се връща към тази тема във филмите си.

Цирк Колумбия е красив филм. Перфектно режисиран и професионално изигран, личен и емоционален.

“Видях най-добрите умове на своето поколение

 унищожени от лудост, изгладнели истерични голи,

влачещи се през черните улици на разсъмване, търсещи една доза гняв…”

Така започва поемата „Вой” на знаменития поет Алън Гинсбърг, останал в сърцата на хиляди хора по света със своята ексцентричност и станал икона на цяло едно ново културно движение. Един човек, чиито живот и творчество провокира хората да отворят съзнанието си, да не съдят за нещата по корицата, да не затварят очите си пред понякога суровата действителност.

В историята на литературата има не малко лица, които са водили своите битки и изразявали своето виждане за света чрез творбите си. Често пъти именно създателите на книжното изкуство са онези, които намират смелостта да заговорят за онова, за което повече хора се страхуват понякога дори да си помислят. Свикнали да живеем в свят на сляпо следване на всяко правило често пъти се нуждаем именно от такива личности, които да разтърсят нашия „сигурен” свят със зов и вой за събуждане.

Именно историята на една такава литературна личност провокира режисьорите и сценаристи Роб Епстийн и Джефри Фридман, познати с отличната си работа в сферата на документалното кино, донесла на Роб Епстийн две награди Оскар, да създадат един духовно извисен и еманципиран филм, какъвто е независимата драма Howl. В своя съвместен проект двамата кино дейци впечатляват със своята воля за експеримент и тласкане на границите на седмото изкуство към нещо ново и с изключителна прецизност успяват да комбинират пълнометражното кино и анимацията в един успешен своеобразен хибрид, в който богатството на изразните средства се поставя като значим фундамент.

Howl ни среща с историята на американския поет Алън Гинсбърг, известен със своята роля в така нареченото битническото и хипи-поколение от 60-те и 70-те години на XX век, оставило ярка следа в американския културен живот и история. Сюжетната линия на филма се завърта около съдебния процес от края на 60-те години на отминалия век, заведен срещу издателя на гинсбъргската поема “Вой”. Разбуждайки духовете на американското общество заради острия и грубоват стил на писане, използван от Гинсбърг, поемата е ясен пример за силата на литературата, която може да бъде не само израз на една индивидуална авторова гледна точка, а да е един скрит призив към революция, израз на необходимостта от промяна на закърнялото мислене на едно общество. Образът на Алън Гинсбърг е пресъздаден качествено от номинираният за Оскар актьор Джеймс Франко, който ни разкрива квинтесенцията от дълбоката душевност, която творецът се стреми да изрази и най-вече да сподели по най-интимен и искрен начин с всички онези, които са готови да чуят неговия призив. Използвайки така познатия им елемент на документална експресия, режисьорите успяват да ни преведат не само през хода на съдебния процес срещу поемата „Вой”, а и да ни запознаят с най-важните моменти, срещи с ключови фигури и факти от живота на американския поет, сблъскал се със сериозността на социалните предразсъдъци на своето време и проблематиката на това да си открит хомосексуалист, който независимо от всичко търси своето щастие и късче любов.

Howl е една независима продукция, едно късче от смислово богатото биографично кино, пресъздадено чрез оригиналност на режисурата и крепкост на сценария. А крайният резултат е разказ за една невероятна и реалистична житейска история, караща човека да извиси високо своя глас, своя вой, без притеснения и угризения, защото това е негово неотменно право.

Именно темата за емоционалната връзка между хората, любовта и последиците от нея е фундаментът във френскоезичната лента Heartbeats (Les amours imaginaires) на канадеца Ксавие Долан. Това е вторият пълнометражен филм на младият режисьор, известен на кино любителите още и със своята работа като актьор (Martyrs, Suzie) и сценарист. Филмът му I Killed My Mother (J’ai tué ma mère) от 2009-та година, полу-биографична драма за живота на млад гей и обтегнатите отношенията с майка му, беше изключително добре приет както от зрителите, така и от критиката. Лентата му донесе три награди на филмовия фестивал в Кан и беше явно заявление за потенциалното светло бъдеще пред „прохождащия” творец.

В Heartbeats се срещаме с историята на двама приятели – Франсис и Мари, чиито взаимоотношения ще бъдат разтърсени от увлечението, което и двамата ще изпитат към един и същи човек. По невероятно силен емоционален и психологически начин филмът разглъща различните лица на любовта и болката, която може да последва непосредствено след осъзнаването на реалността. Като всеки един от нас и героите на Долан мечтаят да открият и изпитат сигурността и онова прекрасно чувство да имаш някого до себе си. Не е тайна, че любовта е такава, каквато не само ѝ позволиш да бъде, но каквато сам я направиш. Режисьорът, превъплътил се и в образа на Франсис, успява да ни сблъска с истинността на това, че често пъти биваме нарянавяни чисто и просто заради една идея, която сме изградили в съзнанието си; заради една представа, която емоционално е израсла в душата ни, нашепвайки ни как трябва да изглежда истинското лице на така бленуваната любов. Историята на Франсис и Мари (в ролята, актрисата Моня Чокри) и техният общ афект към преместилия се наскоро в Монреал Никола, изгражда своя път от плахите стъпките на увлечението към сляпата любов – раздираща, зловредна и способна да те подтикне към всякакви действия, чиито съпътстващи ги негативни последствия са неизбежни. В това да поставяш на пиедестал и да боготвориш дадена личност, към която изпитваш силни чувства няма нищо странно, но има нещо истински катастрофално, когато започнеш да губиш себе си в емоцията, защото мащабът на пораженията, които нещо такова е способно да нанесе на останалата части от живота ни може да бъде истински извънмерен.

От друга страна, сюжетната линия в Heartbeats разгръща и вечната нужна на човека от интимност, макар и търсена нерядко в лицето на хора, към които не бихме изпитали истинския трепет на влюбването, а е просто чистата необходимост да почувстваш досега на друго човешко същество близо до себе си. Използвайки изключително качествени и изпълнени с художественост режисьорски похвати Долан успява да открие и пресъздаде прекрасно на зрителя всички характерни моменти от това своеобразно чувствено пътешествие. Подплътена с невероятната сила на музиката от класически произведения на Бах, сантименталността в изящния глас на Dalida и несравнимото звучене на The Knife и Fever Ray, емоционалният заряд на лентата успява плавно да ескалира, за да постигне своя зенит, показвайки до какво състояние на духа може да изпадне личността в името на любовта, марак зародила се и пребиваваща във въображението, а веднъж достигнали до разочарованието отново търсим утеха у тези, които макар и да знаем, че сме наранили по един или друг начин се надяваме, че винаги ще бъдат до нас.

Heartbeats е независима романтична драма, съумяващо изкусно да засегне сериозността на теми като приятелството, болката от обичта и често мазохистичната нужда все пак да продължиш търсенето на това жизнено важно за нас чувство. Независимо от разочарованията, независимо от лудостта, до която може да те довете – човекът има нужда да провокира душата си към непрестанни опити за достигането на така мечтания житейски хепиенд.