В българските програми лентата се появи под името `Незараснали рани`, което е доста свободен и неточен превод на заглавието и в същото време изстрел право в десетката по отношение на главната идея на филма. Сюжетната линия не е сложна – двама фоторепортери за пореден път поемат риск, отпътувайки за страна, в която се водят военни действия. След тежък инцидент единият от тях скоро се връща у дома си. Тялото му е покрито с белези от физически травми, но раните, които не успява да излекува, са тези в душата му.

В този род на мисли филмът не е нещо революционно. През 1987 Майкъл Камино ни показа отпечатъкът, който оставя една войната в съзнанието на обикновения човек в прекрасната драма `Ловецът на елени`. Преди няколко години  пък Тоби Магуаер се пребори с кошмарните спомени от поредната мисия в Афганистан във филма `Братя`. Въпреки всичко обаче това ще си остане една неизчерпаема тема, докато по света продължават да се водят войни, да умират хора, а други да стават свидетели на жестокости и кървави сцени.

Сценарият на филма е повече от добър. Режисьорът деликатно подсказва какво е преживял главния герой, но оставя зрителите постепенно да навлязат във вътрешния му свят и сами да разкрият случката в спомените му. Липсват обичайните клишета от военните филми и за сметка на бойните сцени, режисьорът набляга на вътрешния свят на героя. Филмът е напрегнат, динамичен, емоционален и в същото време – чудесна психологическа драма.

В главната роля е Колин Фарел, за който Triаge е трети филм за 2009 година. След поддържащите роли в Сделките на Доктор Парнъсъс и Лудо сърце, актьорът е в светлините на прожекторите с едно от най-силните си изпълнения. Героят му неуспешно се опитва да раздели живота си на бойното поле от този в семейния апартамент. Спомените от преживяното обаче не го напускат дори и в прегръдките на любимата жена. Ферел, който е хамелеон в своите изпълнения, поддържа много високо ниво и в тази лента.

Филмът търпи известна критика, но въпреки някои малки недостатъци, заслужава добра оценка. Когато става въпрос за военни филми, Данис Танович е в свои води и независимо какви средства използва, за да достигне до зрителя, той винаги успява да грабне вниманието. Дори в познати истории той успява да бъде различен, да бъде искрен, да бъде емоционален.

Вярно е, че Triage не е така силен като Ничия земя, нито пък носи онази неподправена блаканска атмосфера като Цирк Колумбия. Ако сте фенове на военното кино обаче, не пропускайте да му хвърлите едно око – няма да съжалявате.

Всъщност това е филм за хубавите и лошите моменти в живота, за мечтите и разочарованията, които съпътстват порастването, за грешките, които правим и какво успяваме да научим от тях. И въпреки поучителния характер, който носи лентата, историята в никакъв случай не се натрапва с тежки драматични моменти и сухи мъдрости. Напротив.

Датчанката Lone Scherfig режисира по академичните норми, в работата ѝ няма никакви резки завои, намигвания или пречупване на ритъма, нищо неочаквано и изненадващо като силен индивидуален порив. Работата ѝ обаче е елегантна и прецизна, а лекотата с която е облечен филмът пулсира в един хармоничен ритъм, който знае как да разпредели на емоционални части романтика и драма, така че всичко да работи в едно перфектно цяло без патетика и излишни поуки. Трудът ѝ печели симпатии с крехките маниери, в които облича филма – той е изискан и всичко в него е подредено по някакви педантични норми. На моменти клишираността, в която лесно можем да обвиним Образование на пръв поглед, просто отстъпва на този прилъстяващ маниер и му придава повече значимост, при все, че въпреки тази амбиция, краят стои като наместен и преднамерено щастлив. Образование носи приятната атмосфера на една сладка авантюра, която въпреки всичко завършва щастливо. Точно тук бих вдигнала палец нагоре, ако не намирах именно това за най-големият недостатък на филма. Всички обичаме приказки с хубав край, но не винаги можем да ги получим. Особено когато става въпрос за истинския живот. Всъщност е трудно да критикувам този аспект от филма, имайки предвид факта, че сценарият е писан по действителна история и е точно това, което се очаква да бъде.  И все пак не мога да се отърва от чувството, че в действителност филмът не носи онази морална поука, за която претендира. Хората казват, че най-ценните уроци се учат по трудния начин. А преживяното винаги оставя отпечатък върху теб. В края на филма обаче героинята се усмихва така сякаш нищо не се е случило и онази сладост и лекота, която ни е омайвала час и половина, отново се връща и примамва към добронамерени симпатии. И някъде тук се губи цялата концепцията за понасянето на последствията от действията ни. Истината е, че Образование не е лош филм. Всъщност оказва се по-приятен, отколкото трябва да бъде и тази лекота на историята те кара да го приемеш не на сериозно, някак абстрахирайки се от идеята за всичко това, което би могъл да бъде.

Филмът блести с прекрасна визия и страхотно подбран екип от актьори. Май не остана критик по света, който да не похвали Кери Мълиган за така искреното изпълнение, което прави. Младата актриса наистина пръска чар от всеки кадър на филма и впечатлява с завидни актьорски умения, тя наистина печели доверието ти с крехката си маниерност и доброта на малко дете, която се крие в очите ѝ. От другата страна е Питър Сарсгаард, с който Мълиган влиза в актьорски „двубой“, тръгнал от романтична афера, но набиращ скорост по едно драматично емоционално трасе, по което актьорите извървяват убедително актьорския си път – допълват се в една хармонична цялост и успяват да разпределят заряда на двамата си герои, така че всичко да изглежда прилежно и ненатрапчиво, но реалистично и убедително.

Образование представя една житейска ситуация, напълно реалистична и пълна с изстрадана истина и поучителни предупреждения, които са точни и правилни, но някак предъвкани и академично съобразени с моделите романтична драма, които винаги печелят доверието и вкуса ти, ако си наясно, че не трябва да очакваш нищо грандиозно и зашеметително.

Иво, Нели

След  шумен скандал с майка си, Макс бяга от вкъщи и се отправя на неясно пътуване с лодка. То го отвежда до тайнствен остров, където се среща със странни и чудати създания, палави и добродушни като самия него. Максичудовищата жадуват за свой крал и коронясват малкото момче, а той, от своя страна, иска приключения с новите си приятели и им обещава да създаде едно по–добро и щастливо място. Скоро обаче нещата се оказват по–сложни отколкото са изглеждали първоначално. А градежът на това по-добро и щастливо място се оказва трудност, която ще доведе до своите събитийни последици.

Въпреки че още от началото сюжетът крещи колко е важно да се обръща повече внимание на децата, то в развитието на линията никога не се отстъпва внимание на подобни пословични идеи за възпитание и посредствени послания към родителите, защото филмът отива в съвсем друга посока и дълбае в по-различни категории. Тук основните мотиви ще са самотата, въображението, борбата и бягството като психологически стойности и всичките им изходни точки, пречупени през идеята за анализ на детството като жизнен етап. Буквалното обяснение на разгръщането на сюжета следва историята на самотния и неразбран от възрастните Макс, който дава воля на въображението си и навлиза в своеобразна борба със студения свят, където подвигът му ще бъде изходната позиция на едно потенциално съзряване. Адаптацията на класиката на Сендак под формата на игрален филм не е най-лесното нещо, което Спайк Джонзи и помощник-сценаристът му Дейв Егърс са могли да измислят, за да утвърдят носталгията си по детството и да хранят сантиментално-инфантилното си хуманно чувство. Филмът е стимулиращ и много рядък, рискован продукт-резултат от серия решения, които без съмнение, няма да са по вкуса на всекиго, защото Where the Wild Thing Are се осмелява да навлезе в неясни територии, за да докаже, че едно друго детско кино е възможно.  Разбира се, дебатът, колко честно е това и колко точно тази дефиниция подхожда на подобен филм, е отворен и единственото решение за възрастния зрител е да подходи без предразсъдък към това интелигентно и лично четене на произведението, говорещо за нещо толкова деликатно като детството, като зона на страсти и отчуждаване, за трансформация на въображението в мисловна джунгла с туптящо сърце.

Джонзи предлага една интересна естетика, съдържаща в себе си метафори във всякакви форми и образи във въображаемата вселена на главния герой, където достатъчни дефиниции са сцените с изгрева на слънцето и залезите, като живописни допълнения към настроенията на филма. Режисьорът дава минимална значимост на началната битова сцена и всичко след нея придобива приказен, романтичен не-буквален характер. Той облича идеята си в смътна концептуална образност, където играе със символика и не отстъпва на лесните обяснения, макар и първото впечатление да е за филм-приказка за чудати герои и едно малко момче, където всичко ще тече плавно и еднопосочно.

Насълзените очи на пухкавите чудовища, възрастните им гласове и характери говорят много. Осъзнатите истини са много и действат като товар на детската психика. Героят пораства, а с това дава ход на дилемите и горчивите факти, които ще дефинират пътя му занапред. Макс е щастлив, когато е на острова на бягството си, защото това му носи сигурност и безплатни авантюри. Строежът на щастието, мирът и вярата в светогледа на момчето са единственото, което желае. Но идва време за сблъсък с истинския живот. С костюм на вълк и ламаринена корона, той започва да осъзнава, вече по-мъдър, че този живот е далеч по-различен от детска игра. На помощ идват измислените чудовища, които олицетворяват образа на възрастния и едновременно края на един романтичен детски подвиг, който завършва с зряло осмисляне на тежестта на коронота и на това колко е лесно да бъдеш крал, заслужено или не, в свят на недоизказани истини и сблъсъци на взаимоотношения, където всяко добро дело подлежи на съмнение и се превръща в потенциално разочарование.

Where the Wild Things Are бяга от буквалното, но е достатъчно точен в концептуалните си намерения и чудатата приказна образност, в която се облича; Анализ – маниерно точен и обоснован в един творчески устрем, сантиментален, но проникновен и загрижен в деликатните теми, които изследва; достигащ съвършенство в минималните средства, които използва – свръхточни и дефиниращи една цяла вселена, в която зрителят потъва докато търси личното си чудовище.

Истината е, че такъв тип филми не се правят лесно. Жанровата им насоченост предполага добро представяне на фактите и биографичните данни по такъв начин, че да се запази историческата точност без да бъдат зрителите отегчени до смърт. Политическата и любовната нишка са задължителни. А сюжетът трябва да е достатъчно интересен, за да задържи вниманието.

С всички тези тежки условия пробва да се справи Жан-Марк Вале и своя последен филм Младата Виктория, който разказва историята на английската кралица, управлявала най-дълго в историята на Англия. Лентата излиза през 2009г. и получава три номинации за Оскар, печелейки наградата в категорията за най-добри костюми.

Сюжетът, който се опитва да ни представи героинята повече като човек, отколкото като държавен глава, започва с разказ за детството на Виктория. Тук някъде се прокрадва позната идея за цената на славата. Този път тя притежава красиво лице и носи корона, но дори и на ново място по различно време, си остава същото клише, което сме виждали толкова много пъти. Темата е така експлоатирана, че зрителите не биха се изненадали дори от появата на герой, който да  припомни, че `с голямата сила идват големите отговорности`. Не липсват и типичните за всеки дворец интриги. Тук тяхната цел се изразява в желанието на останалите герои да упражнят влияние върху бъдещата кралица. В следствие на плановете, скроени от кралското обкръжение, Виктория успява да се сдобие със съветник и някой и друг кандидат-жених. Всичко това ни е разказано по приятен и неангажиращ начин, но все пак остава нещо, което бихме изгледали с безразличие и което ще забравим бързо след края на филма.

С развитието на сюжета героинята не разбира как се влюбва в един от претендентите за ръката и. И ако в световната история това е пример за една от най-силните и стабилни връзки, които са съществували между крал и кралица, то двойката във филма не може да грабне с нищо. Химия между актьорите липсва, а сцените се развиват мудно. В крайна сметка, оделяйки толкова време на тази любовна история, която разочарова, сценаристът съвсем забравя да ни обясни политическата обстановка в страната. За щастие обаче ние сме достатъчно умни, за да се сетим, че основният конфликт в парламента не е кой ще запали камините в Бъкингамският дворец. Но не бива да бъдем претенциозни – все пак имаме годините, в които се случват събитията. Историята, политиката и сериозната част от филма се изчерпва с няколко кратки исторически бележки в началото и в края на филма.

Сюжетът е допълнен от  коронация, сватба, няколко бала и покушение срещу кралицата. По такъв начин се създава впечатлението, че Младата Виктория е филм, на който не му липсва нищо. В действителност обаче под красивите костюми не остава нищо, което да си заслужава гледането…

Веднъж ни показва грозни антиутопични картини на бъдещето, друг път ни разкрива всичките цветове и красоти на нечии въображаем свят. Често го виждаме да сменя тежки сюжети, с неангажиращи, а с последния си филм режисьорът приема предизвикателството да съчетае в една лента реалност и фантазия. Сделката на доктор Парнасъс е странен микс от действителност и приказка.

Лентата е едно художествено чудо. Чудо за очите и въобще наслада за всички сетива. Но да спрем до тук. Колко хора от посредствено-блокбастърско-комерсиалната публика, които са с високо ниво на интелигентност, но които не знаят кой е Тери Гилиъм и какви са филмите му, нито пък какво ще гледат, успяват да се докоснат до идеите му, без да си останат само със сценария, като градивна част от целия филм? Магията на въображението съществува, но тя трябва неизменно да подхвранва не само визуалната красота на една лента, а и да обосновава историята в нея, да изглежда плътна и добре защитена с авторови аргументи.

В Сделката на доктор Парнасъс като че ли оставаме излъгани от красивите картини, защото сценарият някак си се изплъзва между пръстите, и освен че е лишен от много дълбочина, блика от неоясноти, които така и не се доказват до края на лентата. Сюжетът разказва за странен доктор (Кристофър Плъмър), на необичайна възраст, с ясновидски способности и магическо огледало, което запраща хората в странни, вълшебни светове. Световете на тяхното въображение. Доктор Парнасъс обикаля със своята трупа – дъщеря му, младо момче и лилипут с карета-подвижна сцена, наречена имагинариум, където именно се намира огледалото. Естествено, Парнасъс е придобил всички тези способности от един добре познат герой – Сатаната. И в образа на „злото“ виждаме един лукав господин, който напълно логично на предисторията си иска това, което ясновидецът му е обещал.

Така Тери Гилиъм създава един сценарий, пред който няма невъзможни неща. Демонстрирайки завидно богата фантазия, този път режисьорът напълно изоставя каквито и да било ограничения. Повече от два часа лентата лети във всевъзможни посоки, създавайки хаос от картини. Но въпреки сложните фантастични образи, които създава режисьорът, сценарият си остава простоват в основата си и дразни с огромен брой неточности и неясноти.

Главната роля Гилиъм поверява на Хийт Леджър. Внезапната смърт на актьора обаче не е оставила Тери Гилиъм без незавършена работа. За да се измъкне от ситуацията, режисьорът пренаписва част от сценария и наема нови актьори за същата роля – Джони Деп, Джъд Лоу и Колин Фарел. В следствие на всичко обаче филмът остава някак осакaтен – повече прилича на картина, съставена от зле залепени парчета, отколкото да цялостно завършена лента. Същото се отнася и за героя на Леджър. Трудно е да го почувстваш като един и същ човек, при положение, че всеки един от актьорите внася своята индивидуалност в изпълнението. Въпреки интересните им актьорски изпълнения, една голяма дупка зее, отворена и скърбяща за блестящия Хийт Леджър.  В този момент нито полянки, нито цветенца и пчелички успяват да компенсират. Не успяват и тримата други актьори, защото на екрана те не са нито интересни, нито провокират някаква мисъл в теб, освен с чудатия си вид, за който обаче трябва да благодарим на екип стилисти, гримьори, монтажисти и техници, заслужили адмирациите си и никога на Гилиъм, който лишава всичко от комплексност и се извинява с идеята, че тези няколко актьори всъщност играят един образ, само че пречупен през няколко алтернативни свята. Губи се както актьорското предизвикателство, така  и провокацията към зрителя, който с безразличие очаква наистина да се случи нещо, което да промени съзнанието му поне за времето, в което лентата продължава…

Въпреки това – имаме пълнокръвния образ на доктора, изигран блестящо от Кристофър Плъмър и почти театралния мустакат Дявол. Имаме и една добра хрумка относно Тони – може би паралелът между него и съвременния човек, който се явява като среда на доброто и злото. Чрез много библейски и фантастични препратки отиваме и към идеята са справедливото място на човека в света и неговата функция – като социално, разумно мислещо същество. Някъде там, между небето, земята и подземието.

Освен обаче скритите послания на Гилиам, остава едно блудкаво впечатление за филм, който освен че не е цялостен в идеята си, остава и омешан от трагичните събития, които го сполетяха, за жалост. Затова понякога е по-добре да спреш. И някъде там, в стремежа си, Гилиъм да покаже „последната роля“ на Хийт Леджър, самият той се е изгубил в собствения си мисловен лабиринт, откъдето и красивата визия, и пъстрият фантастичен свят не успяват да го измъкнат, за да завърши филма си както трябва, защото със сигурност в лентата има потенциал. Е, ако не друго, то поне създава наслада за очите…

Иво, Нели

Въобще 8 1/2 e филм, който може да предложи много не само на зрителите си, а и на всеки, които е готов да прави изкуство от него. За щастие обаче Роб Маршал търси само вдъхновение от него, но не съревнование с гениалния Фелини. Вярно е, че идеята в двата филми е една. Ще видите подобни сцени и дори идентични реплики. С това обаче приликите се изчерпват. Маршал и компания ( сред сценаристите е и починалият преждевременно Антъни Мингела) опростяват максимално историята.

Сюжетът е следният : В живота на известния италиански режисьор Гуидо Контини настъпва момент на творческа криза. Освен с проблемите около новия си филм, той трябва да се справя и с жените в живота си, сред които са разочарованата му съпруга, ненаситна любовница, нахална репортерка и капризна актриса. Всичко това ни е разказано в стил мюзикъл – нещо, което вече сме виждали да носи успех на Роб Маршал. Тук режисьорът е отново във върхова форма. Музиката разкрива вътрешния свят на героите. Тя е и нежна, и страстна, и меланхолична, и жива. Поглъща те в един свят на чувства и усещания. Визията на филмът пък е повече от впечатляваща. Маршал редува черно бели кадри и живописни картини от Италия по такъв начин, че успява да ти замотае главата още с първите няколко сцени. Декорите са красиви. Костюмите са красиви. Светлината е красива. Всичко във филма крещи за внимание…

Изключение не прави и актьорският състав, оглавяван от Даниел Дей Луис. Актьорът този път изглежда по-добре от всякога. Ролята страшно му отива, а и той полага не малко уислия да влезе в кожата на италиански съблазнител. А талантът му не се изчерпва само с акцента. Женските роли са поверени на няколко от най-талантливите и красиви актриси на нашето време – Пенелопе Круз, Никол Кидман, Марион Котиар и Кейт Хъдсън. Кастът включва и кино иконите Джуди Денч и неповяхващата София Лорен, както и певицата Фърги, която получава най-страстната и загадъчна роля. Дамите пръскат сексапил и чувство във всеки кадър и разкриват палитра от емоции.

Въпреки тези качества обаче, когато гледаш  Девет по-задълбочено и особено когато имаш прекалени очаквания за екзистенциални и непреходни послания, свръх артистични мотиви и провокиращи метафори, които да обърнат главата ти, оставаш разочарован. Девет предлага повърхностно забавление, извънредно добра стилистика – музикална и визуална, провокира на комерсиално и елементарно ниво с всичките си секс закачки, разголената Пенелопе Крус, която се справя повече от добре като изкусителка, но не успява да ти каже нищо ново, нищо полезно, което вече да не знаеш, нито пък да провокира интелектуалеца у теб.

Плътност и дълбочина тук няма да откриете. Но добрата новина е, че нито Роб Маршал, нито великолепният каст, който той събира, се стремят да ги покажат, а това от своя страна е един опростен грях, тъй като никой няма да ни досажда със смехотворна и зле изглеждаща оскарова сантименталност. Всичко е непретенциозно забавление с прилъстителни трикове за едно зареждащо и приятно прекарано време пред екрана. Филмът е фантазия, еротика, чиста наслада. Омагьосва и пленява.

Нели, Иво

Сериалът заварва главната героиня Алиша в центъра на тъкмо разразил се публичен скандал. Съпругът и Питър, областния прокурор, е уличен в корупция. Става ясно също че е имал връзка с проститутка. Първото обвинение му струва кариерата и свободата, второто – семейството. Въпреки че Алиша застава до него по време на скандала, е ясно, че нещата между тях никога няма да са същите. Сега тя е принудена да се справя сама с отглеждането на двете си деца и да се върне на работа. Дълго време домакиня, тя трябва да започне кариерата си от нулата. Благодарение на приятел от колежанските години Алиша получава работа като адвокат в известна фирма.

За щастие сюжетът е доста по-интересен, отколкото предполага името на сериала. Семейната драма се превръща в съдебна драма, когато Алиша започва да работи по различни съдебни дела. Ако харесвате такъв тип сериали, няма да останете разочарованите. Различните случаи, които поемат адвокатите и съдиите, с които се срещат са достатъчно интригуващи и необичайни. И все пак сериалът запазва сериозния тон. Докато първия сезон е средоточен повече в съдебната зала и се върти около Алиша, която се опитва да запази позицията си в адвокатската фирма, то във втория сезон в играта влиза и Питър, който е освободен от затвора. Така получаваме възможност да надникнем в света на политиката или по-конкретно ще видим как се организира политическа кампания и се гради имидж.

Създатели на шоуто са Майкъл Кинг и Робърт Кинг, за които ми се струва, че нямат чак толкова голям опит, се представят доста стабилно. Историята е интелигентно и увлекателно представена и ни запознава множество различни персонажи. За сега Добрата съпруга поддържа едно добро темпо и единственото, което очакваме един поне толкова добър трети сезон.

До момента Добрата съпруга остава в сянката на други големи сериали като Закон и ред и Али Макбийл, но сериалът стартира успешно и се харесва на зрителите. Сега всичко е в ръцете на създателите му, които създадоха интрига, но дали ще успеят да я задържат?

Италианците са познати със страстната си натура, когато става въпрос за три неща –любов, храна и семейство. В Аз съм любов има и от трите. Страст обаче липсва. Любовта във филма е просто безизразен акт, храната – красиво подредена чиния, а семейството – куп хора, събрани около масата. Филмът е точно това, което наричаме стил над съдържание. Празна кутия в хубава опаковка. Бездушен и студен.

Лентата започва с голяма семейна вечеря, която събира под един покрив всички членове на заможната италианска фамилия Реки. Главата на семейството, вече на преклонна възраст, съобщава, че предава бизнеса на сина си Танкреди и внука си Едо, както всички са очаквали. В тази семейна идилия обаче не всички се чувстват на място. Ема, руската съпругата на Танкреди, въпреки че винаги е била приемана добре, се чувства като аутсайдер още повече сега, когато вече е отгледала децата си и е изпълнила всичките си задължения като майка и съпруга.

Малко след смъртта на най-стария член на семейство Реки, нещата започват да се променят. Танкреди всъщност решава, че ще продаде семейния бизнес – нещо, което допреди месец е обещавал, че няма да направи. Ема започва страстна афера с доста по-млад от нея мъж, а дъщеря и признава, че е лесбийка. По този начин режисьорът  Лука Гуаданино бързо ни въвежда и в основната идея на филма – модерното италианско семейство, раздвоено между сигурността на традициите и желанието за индивидуален начин на живот.

В първия половин час  ще си помислите, че филмът ще ни занимава с неща като разпадането на семейните ценности или пък Лука Гуаданино ще надникне дълбоко под повърхността на това аристократично семейство, както  сме  виждали да го правят мнозина режисьори, почвайки от Бунюел и стигайки до Винтерберг. В последствие обаче фокусът се измества към Ема – отегчената домакиня, която започва афера с млад готвач. Така Лука Гуаданино прави най-елементарната грешка при начинаещите режисьори (какъвто той всъщност не е) – опитва се да ни разкаже всичко, което има на ум в един филм, стигайки до там, че всъщност не ни казва нищо. Гледаме една лична история на фона на социалните промени в съвременна Италия, а в същото време се опитваме да следим живота и на останалите членове на семейството и обкръжението му, които (по италиански) хич не са малко.  През цялото време обаче ние зрителите запазваме дистанция от случващото се на екрана, не можем, а през средата на филма вече и не искаме, да усетим съчувствие към героите. Хладни сцени се редуват, оставяйки ни безстрастни към развитието на сюжета. Може би Гуаданино е забравил, че не прави документално кино. Изобилие от кадри ни разкриват детайли от живота на семейството – от това каква храна ядат до това какви дрехи носят, но скованите диалози и минимума емоции не разкрива почти нищо за личностите на героите. Те са просто красиви статуи с лица от мрамор и без сърца. Режисьорът така и не разчупва бездушната черупка, която обгръща филма. Героите му може би успяват да намерят път навън, зрителите обаче са заклещени в този двучасов безизразен театър.

Тези от вас обаче, които са артисти по душа, няма как да не останат впечатлени от красивия начин, по който е заснет филма. В края на краищата обаче това единственото нещо, което остава на финала на  лентата – красиво сменящи се една след друга картинки. Насладете се на хубавите пейзажи и близките кадри на предмети и насекоми, защото това е единствено, което ще получите.  Заедно с недоразвитите сюжетни линии, не доразказаните истории, неизградените характери. Филмът е претенциозен като стилно обзаведен апартамент, в който всички мебели, всяка ваза и картина са точно на мястото си, но липсва онова, което да го превърне от място за живеене в дом. Аз съм любов са сцени, кадри, декори, костюми – без живот, без душа.

Друга режисьорска приумица или може би нов опит за артистичност, ексентричност или просто професионална некадърност е изключителното разчупената камера, която ще видите да снима действието от съвсем необичайни позиции – като отражение в огредалото, зад облегалките на столовете или през листата на градинските цветя. В резултат на това наблюдаваме случващото се през тила на някой герой, зад ухото му или през косата му. Епично красивите пейзажни кадри се сменят с нефокусирани такива на крайници и предмети в близък план.

Лука Гуаданино прави непростимото със сценария си. В един филм, който предполага пълно душевно разголване и несдържана емоционалност, той строи стени от хладен стилов перфекционизъм. Поставя ограничение пред собствения си творчески потенциал, избира скования професионализъм над индивидуализма. Принуждава героинята си да напусне този предвидим до досада живот, а сам се страхува да разчупи границите на кино възможностите. Филм по план, по учебник. Начертан, пресметнат и разграфен – като ежедневието на тази отчаяна съпруга, която търси глътка живот. Ако тя избира да си тръгне, то на нас не ни остава нищо друго освен да я последваме и напуснем кино салона.

Изключителен в своята постановка, в монтажа, който оставя пространство на времето и мълчаливите детайли, на невероятната фотография и безвремието, което атмосферата постига, филмът върви по посоката на чистото, правилно кино без излишъци , използва драматургия, която контролира строгия текст и събира в съдържанието си всичко, което ще послужи за развръзка на един емоционален финал, изпълващ всички метафори, които са заложени по време на действието, със смисъл и послание.  Изпипана до последния детайл, до дефиницията на всеки един персонаж и адекватността на всяка една дума, която ще произнесе, изглежда лентата е лишена от свободно място за импровизация и артистичен замах. И без съмнение, този перфекционизъм не нарушава качествата на филма, а го затваря в една хармонична стилистическа особеност, която държи на класическото, но го пречупва през призмата на действителността на едно безвремие, за което свидетелстват не само архитектурните детайли, вечно елегантните костюми и чарът на Италия, но и типичният литературен мотив, пресъздаван векове наред.  Заемайки тази гледна точка, филмът не се стреми към авангардна оригиналност, а използва строгите правила на жанровото кино, на класическите модели. Лука Гуаданино бяга от евтините въздействия на любовната драма, защото оставя всичко изчислено с психологическата му стойност чрез героите. Клишета като любовни пречки, дилеми и предразсъдъци нямат място във филма, защото биха развалили интуитивното му развитие, което, като модел, върви съвсем логично, сякаш точно това си очаквал да видиш.  Новото е, че този модел все пак е пренебрегнат с нещо  – тук не е важен сюжетът като класическо наизустяване и повтаряемост, а наративът, подходът към него, който е разработен съвсем творчески и креативно под режисурата на Лука Гуаданино. Тоест, филмът е толкова добре организиран в целта си, че е пуснат по течението на интуитивното му възприемане и е изчистен от запълващи и ненужни обяснителни клишета, защото самата история представлява най-обикновен първичен модел, превърнал се в символ на драматичните любовни истории като жанрови структури. По този начин е избегнат и риска диалогът да изпадне в посредственост – той е сбит максимално, а всяка фраза е математически изчислена и работи на принципа на изграждането на историята чрез силни символични значения и максимално ограничаване на повествованието относно събитията, които се случват. Резултатът е нещо смътно, студено, неясно, макар и да имаш съзнанието и вече генерираната интуиция какво ще се случи. Това обаче е един от артистичните похвати на Лука Гуаданино – представяйки една позната история, да задълбава в психологическа неяснота и комплексност, в нещо смущаващо и тласкащо към размисъл.

Запознаваме се с италианската фамилия Реки, която живее в аристократическите удобства на огромното си имение, дефилира в скъпи дрехи в бароковите му коридори и се наслаждава на гастрономическите изкушения.  Типично коледно празненство, на което се събират всички членове на семейството, които имат своето специално място на масата според йерархическия си ранг. Когато се вгледаме обаче, забелязваме някакво неспокойствие – дали в подозрителните субекти, които излъчват възможно лицемерие, дали в сконфузените моменти на мълчание – то е насочено към главния персонаж – Ема Реки, който камерата изтъква и който се опитва да разбере целия този буржоазен цирк. Следват два ключови момента – срещата ѝ с приятеля на нейния син – готвача Антонио и неочакваната изповед на дъщеря ѝ Елисабета.

Ема Реки осъзнава, че няма личен живот. Всъщност, през цялото това време тя е задоволявала прищявките на мъжа си и се е грижила за децата си. Най-добрата ѝ приятелка е камериерката, но тя все още не го е осъзнала. Освен това, вече почти не си спомня, че истинското ѝ име не е Ема – съпругът ѝ го сменя, когато тя пристига от Русия, защото е по-лесно за произнасяне. Тя само се разхожда из огромното имение,  ходи на покупки, организира големите семейни събирания…  Съвсем скоро ще преоткрие живота си: ще се влюби отново (или, може би, за първи път?), ще прави това, което иска, ще бъде сред природата, освободена от задължения… но за да се измъкне от досегашния живот, от болката и терзанията, скрити от ледената ѝ усмивка, ще трябва да плати висока цена за смелостта на постъпката си.

„Аз съм любовта” ни представя събуждането, излизането от анонимността на една „осъдена” жена, до момента в който остава само сянката ѝ. Разсъждава върху капиталистическото настояще на обществото, в което, от постоянния порив към могъществото на материалното, не остава място за човешки чувства. Всички герои във филма са задължени да останат такива, каквито са, а не да се изправят на бунт срещу един свят, който ще им държи конците. Наблюдава се едно тихо примирение, което избухва постепенно във въздуха до емоционалната развръзка.

Безупречният стил на филма поддържа напълно развитието на историите: семейните сцени, протичащи правилно и както се очаква, според традициите, са затворени в студени пространства, перфектно подредени и проектирани, където и една прашинка пепел е неочаквано събитие. Дълги тъмни коридори, по които се разхождат героите, напомнящи мишки в лабиринти, търсещи светлината, търсещи изхода, който накрая откриват Ема и Елисабета, чиито сцени са пълни с цвят и слънце, топлина и свобода – ясни примери са моментите, в които са заедно в двора, когато дъщерята показва на майка си снимка на приятелката си, когато Ема и Антонио са голи на полето сред природата.

Лука Гуаданино управлява историята по изучена траектория, която подготвя сетивата ни за емоцията, която Ема изпитва, когато Антонио ѝ приготвя скариди, екстазът от едно вкусване – влюбването ѝ в него на мига – чрез прости похвати: бавни движения, правилни композиции, симетрия, градски пейзажи в контраст с дивата природа, сред която живее той. Всеки символ и кадър имат своето значение, постигайки една невероятна цялост и съвършена завършеност, в която всеки мотив допълва другия с логика. Изтънчеността и вниманието към детайла се откриват в съвършената подредба на аудио-визуални елементи. Показателен е моментът, в който Ема вкусва приготвената от Антонио храна и в близък план започват да изникват метафорични картини на греха и еротичното. Впечатляваща е и любовната сцена, пропита с дива плътска първичност, която е есенцията и замисълът на всичко, което се противопоставя на студените фасади на имението – пробуждането на света, почти ренесансово, пресъздадено чрез природни картини с пърхащи насекоми и разцъфващи цветя под жаркото слънце на Италия.

„Аз съм любовта” е художествено кино, чиито препратки стоят във времето на класическото. Това силно упражнение по стил флиртува с териториите на самоубийството на протагониста  – тези на мелодрамата и трагедията, преди всичко, докато разказът достига височината на семейната сага и разказва за предстоящото ѝ срутване, иронизирайки карикатурно ненужните бляскави проявления на аристократизма. Остава като намигване в един смел, забързан финал, в който думите са излишни, в който отличната музика взема превес, в който като най-важни елементи остават мълчаливите моменти и погледите на разбирателство и разочарование. Заключение, в което Тилда Суинтън заразява с всеки студен порив от очите си, с всяка топла искра, осъзнаваща намерената ѝ любов.

В „The Girl Who Leapt Through Time“ Хосода използва пътуването назад във времето, за да научи Макото на отговорност и грижовност, и да ни запознае с първите любовни трепети. В „Summer Wars“ интимният момент е запазен, но всичко е придобило по-мащабни размери, а историята засяга вече не само отделни хора, а целия свят.

Мамору Хосода открива филма с интродукция към виртуалния свят ОЗ – Facebook 5.0 – социална мрежа, в която са интегрирани и елементи от реалния живот. В ОЗ хората не само могат да комуникират помежду си и да участват в най-различни игри и мероприятия, но и да изпълняват задълженията си на работното място. Всичко може да се контролира от виртуалния свят – електричество, водоснабдяване, транспорт – стига човек да има нужния достъп.

Кенджи е ученик, преди всичко математик и от време на време модератор в ОЗ. Докато празнуват 90-тия рожден ден на бабата на Нацуки, негова съученичка, странни неща започват да се случват. Кенджи получава заплетен код, който успява да разгадае за една нощ, мистериозният чичо на Нацуки се връща от САЩ, в ОЗ програмата Love Machine започва да краде акаунти, а светът се оказва на една стъпка от ядрена зима.

Още преди да задълбае в темите си, лентата започва да блести чисто визуално. Вярно е, на пръв поглед всичко изглежда като стандартно, макар и качествено аниме, но стандартното бързо се разсейва, когато в кадър започват да се появяват огромното количество персонажи. За наше щастие, Хосода знае как да композира кадъра и създава една приятна вътрешна динамика. И въпреки че нещата, които се случват на екрана не са точно безчетни, но изобилстват в големи количества, поне аз нямах усещането, че нещо пропускам.

Всичко това се засилва, качва се на n-та степен и като цяло се запътва устремено към статута „супер яко“, когато действието се пренася във виртуалния свят на ОЗ. Името не е случайно. В ОЗ всичко е пъстро, невероятно динамично, като успява да бъде такова без да изпада в разни немислими чудатости (но имайте едно на ум – все пак си говорим за японска култура). Бойните схватки, на които ставаме свидетели, отговарят на обкръжението си – задъхани, адреналинови, пълни с динамика, супергеройски, японски.

Лентата не е само визия и повърхностна история. Хосода знае как да покаже какво чувстват героите му, знае как да придаде емоционалност на персонажите си, как да направи всичко това по един интелигентен начин. Той е оптимист. Или може би оптимист не е точната дума, макар че това определение сигурно му приляга. По-скоро той вярва в човека и неговата възможност да се справя с всякакви трудности, независимо от тяхната големина и сериозност. Често срещана тема в японското кино са различията и сблъсъците между поколенията, които са тъжни и болезнени, но Хосода разглежда семейството като последния бастион на човешките взаимоотношения срещу глобализацията и модерните форми на комуникация, които изолират индивида от заобикалящите го. Семейството на Нацуки е голямо, с няколковековна история, а членовете ѝ са горди с всеки един момент – независимо добри или лоши. И като всяко семейство, и те си имат проблеми и обиди, които са трудни за преглъщане и игнориране. В друг филм тези спънки биха били причината за тоталния разпад и саморазрухата на един клан, но Хосода ги разглежда като обединяващ фактор, като причина хората да останат заедно и да превъзмогнат всичко. Защото е хубаво да имаш прекрасни семейни спомени, но именно тежките такива им помагат да се справят с надвисналата катастрофа и накрая да се усмихнат и засмеят, поглеждайки назад към изминалите събития.

„Summer Wars“ бе един от филмите, които се състезаваха за номинация по време на тазгодишните Оскари, и поне според мен можеше да заеме мястото на „L’illusionniste“. Лентата е показвана по множество фестивали и е номинирана за не една и две награди. Най-сериозното отличие, което получава, е японският оскар за най-добра анимация. Признание, което Мамору Хосода получава за два поредни филма.