Лентата излиза през 2008г. и буди противоречиви реакции у критиците и зрителите. Едно е сигурно – филмът е далеч от знаменития Мулен Руж, но предлага завидна доза забавление, малко драматизъм и една епична история, каквато не сте виждали до сега.

Австралиецът събира на екрана две от най-големите звезди на Холивуд и използва бюджет от над 120 милиона долара, за да направи един филм – красиво обяснение в любов към родната му страна. Продукцията започва с развален английски, със залеза, жегите, пустините и аборигените, но режисьорът, едва загатнал ни за очарователните картини и трагичната история, която ни предстои да видим, бързо сменя обстановката, завъртайки земното кълбо в посока Англия. Тук ни посреща Никол Кидман на бял кон – елегантна, аристократична, непоколебима, заповядва и не чака отговор. Високо вдигната и брадичка, невъзмутим поглед и наперената походка чак те карат да се засмееш, сещайки се за къде е тръгнала. Още с пристигането си в Австралия, героинята и е хвърлена насред тамошния начин на живот. Баз Лурман не се свени да разхвърля бельото и по улицата, да я набута на тясна седалка в компанията на куче и пияница, да я остави да се възхищава на подскачащите кенгурута, а след това безмилостно да убие едно и единствено да я слуша как пищи възмутено, докато кръвта му се стича по предното стъкло…

Без да се усетиш вече се хилиш и се питаш какво стана с онзи тежък драматичен военен филм, който трябваше да гледаш. Тогава се сещаш, че гледаш Баз Лурман и че той не се страхува да стане за смях. Той е дързък, прави каквото си поиска и както си поиска, не се интересува от чуждото мнение и готов дори да се изложи, само за да те изненада. Той е безумно смел в хрумванията си и винаги готов да ги изпълни. И когато минути по-късно видиш полуголия Хю Джакман да изсипва гореща вода върху сапунисаното си тяло, сякаш излязъл от евтина реклама, вече не се чудиш къди си попаднал. Единственото, което ти остава е да се засмееш и да си позволиш да станеш част от това австралийско приключение.

Но с развитието на сюжета, филмът става все по-сериозен, защото навлиза все по-навътре в една история, далеч не толкова забавна. Австралия има силен исторически контекст – както световен, така и местен. Проблемите на ранчото и красивия романс между главните герои бързо са изместени от историята за австралийските деца, откъсвани от семействата си и ужаса на Втората световна война. И всеки път когато си помислиш, че филмът свършва, развитие на историята поема в друга посока.Това е може би основната критика, която понася филма. Но ако се настаниш удобно в стола си и забравиш всички предразсъдъци и очквания, ще успееш да се насладиш на това донякъде фантасмагорично шоу, съчетаващо в себе си почти несъвместими неща.

Този път хаосът, наречен Баз Лурман е с дължина над два часа и половина, а работата по филма е над девет месеца. Бъркотията е пълна – приключения, драма, уестърн, война и романтика. И някъде там измежду жарките лъчи на слънцето, дъжда, пясъците, каньоните, конете, шаманските магии, целувките, бойните самолети, пламъците и жертвите, някъде из красивата красива Австралия, смеха и сълзите, някъде там под дъгата се намира зрителят, пленен от ферията от цветове и емоции, загубен в красотата на филма…

- Spencer Susser най-вероятно е име, което все още не познавате, но това е човекът, който стои за „Hesher“, който лично аз чакам от известно време. Има няколко клипа и трейлъра, които се мотаят из интернет пространство и обещават много.
- зомбита – добре де, едно зомби, но барнато.
- Мия Васиковска – която не успях да позная в началото. Притеснително сексапилна.

Click here to view the embedded video.

***

Да се изправиш пред Love Exposure е като да се опитваш да плаваш по бурни преливащи води, срещу които равнодушието, скептицизмът и отегчението ти на кинолюбител нямат шанс за победа. Без никакво съмнение, започнеш ли да гледаш този филм, не след дълго осъзнаваш, че тези, които са го правили не само злоупотребяват с дистанцията между теб и него, но и усещаш как крайността, бутафорната хипербола те удря в лицето, дрогира те, упоява те, изпадаш в безсъзнание и искаш и още. Говорим за мащаб, който проличава не само в 4-те часа, в които продължава филма, но и в тематиката, грандиозните непреходни мотиви, които засяга, в идеята, че киното наистина може да те промени, така, че месеци след това да разказваш разпалено на всичките си приятели какво си гледал. Думите ми звучат пресилено, но в това ревю няма да прочетете нищо повече от сантиментални изказвания и аргументи защо трябва да гледате този филм. Защото ние наистина го обикнахме и за по-малко от миг той се изкачи по стълбицата на личните ни класации, където зае достойно място до най-любимите ни филми.

237 минути за дългометражен филм са прекалено много. Да не говорим, че въпросният не притежава онези сантименталности и трудноразбираеми режисьорски прищявки, които евентуално биха оправдали и защитили тази егоцентрична прищявка за този огромен интервал от време. Най-ужасяващото е, че тези 237 минути има какво да ти покажат дотолкова, че не усещаш излишъци и разводнени запълвания. 237 минути, които са толкова плътни на усещания и преливане на идеи, че просто няма как да бъдат по-малко. Нека имаме предвид и, че първоначалната идея е била лентата да бъде 6 часа. Без свян, режисьорът Шион Соно заплита теми и жанрове като: религия, фетишизъм, секс, хумор, семейни отношения, мелодрама, гор, гротеска, трилър, пародия и какво ли още не. Всичко това е подплатено с идеята за любовта, която тук няма да видите като отражение на иноваторска творческа идея, а ще познаете като онази най-първична, най-протъркана, най-коментирана, описвана и ако щете комерсиална мисъл – Любовта е това, което придава смисъл на живота, тя е Механизмът, тя върти Вселената.
А сега си представете как тази позната до болка идея тук намира толкова оригинално, истинско и трогващо до сълзи отражение, че няма как да избегнем суперлативите, че този филм наистина е епично произведение на изкуството. Защото те провокира, кара те да мислиш, впечатлява те, съблазнява те, после хитро се вкопчва в мислите ти и те разтърсва. Магията на това обаче не се крие в комплексни за възприемане иновативни творчески идеи, а тъкмо обратното. Всичко е разказано с помощта на перфектно темпо, симетричен ритъм на паузи, забавяния и забързвания на действието, ретроспекция, актуалност и най-вече усет за хармония, който определено успява да те излъже, че си гледал 4 часов филм.

Малко филми успяват да спечелят вкуса и признанието на зрителя, когато разказват за момче, което търси своята девствена Мария Магдалена и което не би се спряло пред нищо, за да я открие. Било то и да се облича с женски дрехи и да се бие за нея в буквален смисъл. Бихме осъдили за върховна глупост филм, който ти говори за религия, а след това без свян ти показва лесбийски целувки и полуголи момичета, усещащи напрежението от първото си сексуално влечение. Love Exposure е чистият пример как смесването на такива жанрове и теми е възможно. Това, с което те печели филмът е искреността, желанието да ти демонстрира нещата такива каквито са. Възприемаме изобличителните идеи, сарказма, цялата мръсотия, която се опитва да изчисти, фалша, лъжата, сляпото вярване в измамни идоли с крайната идея да защитим любовта. Такава, каквато е в приказките, такава, каквато ни се иска да бъда – величествена, красива, силна, истинска.

И като опозиционна двойка любов и религия ръководят филма от началото до края. Сражават се, после се сливат в едно, изобличават се едно друго като понятия и така докато не стигнем до края, където ни чака изкристализираното послание на тези епични 4 часа. Посланието, което ще изобличи всичко фалшиво и ще се триумфира с гръм и трясък.

И така, ако този филм не е за теб, това ще разбереш още в първия час, в който библейски цитати се сливат с графични изображения на женски прашки и порнографски намигвания. Тук модерният интелектуалец има два варианта – или ще каже, че това е огромна сантиментална и егоцентрична глупост, или ще се трогне положително и ще чака до последната минута, филмът да защити разнородната си текстура от жанрове и тоналности.

Без съмнение, филмът дава заявка за нещо заслепително, което центрира сценарийните си хватки в централния сюжет, който ще премине в нещо тържествено и драматично, в това как религията запълва онази недостатъчност в „борбата” на човека да поддържа равновесието в света. А оттам и опасностите, които изхождат в този модерен пантеизъм, в който, едновременно, католицизмът и християнството са загубили хегемонията си, центъра на целите си, идеите за доброто и за истината, които освобождават поле за действие на т.н. секти. И по-нататък в разказа се появява Нулевата Църква като достатъчно категорична идея.
В този мистицизъм също така обаче ставаме свидетели и на романтизъм, който си играе с амбивалентността на изображенията, които виждаме във филма. Тоест, Шион Соно построява идеята за любовта толкова преувеличено, за да я противопостави на всичко физическо и, за да докаже, че все още е останала като кристално чиста, искрена емоция, изчистена от всякаква перверзия и порнографска същност. Разбира се, това не би било възможно без да ни демонстрира и всичко това накуп. Графично, грубо, преувеличено, стряскащо.

Той е Ю. Израстнал в католическо семейство. Баща му остава вдовец, а по-късно става свещеник. Ю живее с мисълта, че трябва да изпълни обещанието, което е оставил на майка си, преди смъртта – да открие своята Мария Магдалена. Метафората е очевидна и достатъчно силна, за да си дадем сметка колко богат на изразни средства е лентата. След това, също толкова преувеличено, се появява угризението, християнското угризение, което разяжда бащата отвътре дотолкова, че той се оттегля от църквата, оставяйки сина си сам и задължавайки го да се изповядва всекидневно. Проблемът е, че Ю не допуска никакъв грях. Той дори е неспособен да убие мравка, както ни казва една реплика на бащата.

Тук идва първият обрат. Ю се променя, и давайки си сметка, че всичко това е илюзорно и неправилно, започва нарочно да греши. Перверзно, грубо. И без никакъв свян – всичко това разказва на баща си, докато ние виждаме как снима под полите на ученичките. (За да угоди на баща си?!) Ю прилича на герой, развит по идеята на Едиповия комплекс, чрез свещеното изображение на Дева Мария. Така се влюбва в нея. И не само се влюбва, а се чувства безтегловен, безвъзвратно загубен във вселената, полудява.

Тя е Йоко и не се влюбва в Ю, а в Сасори или – Ю, преоблечен в женски дрехи. Плод на омразата към мъжете, а след това и концепцията за платоническата любов – това са следващите мотиви, които лентата изследва. Сасори се явява като илюзорен образ, като краткотрайно усещане, но пълно с любов за героинята на Йоко, която от първата си среща с нея, спира да мисли за всичко останало.

Разбира се, появява се и трети централен образ, който завързва конфликтните точки и разпалва драматизма. Този трети образ, ужасяващо жестоката Койке, в чиито очи тече безгранична омраза и злоба към света, ще разчупи устоите на завръзващата постепенно среща между Ю и Йоко. Ще я направи невъзможна. Като в приказка за принц и принцеса, в която злата вещица няма да се спре пред нищо, за да постигне злокобния си план.

Героите на Шион Соно са комплексни, добре психологизирани, и повярвайте, филмът обяснява всяко тяхно действие като резултат от биографична ретроспекция, изпълнена с внимателно изследване на човешки нрави. Излишъци няма, а цялата тази преувеличена атмосфера започва да ти се струва достатъчно логична. Действителността, която ти предлага филмът е своеобразен носител на една оригинална творческа и духовна мисъл, артистична, гениална, сама по себе си – уникална. И ако още се чудите как толкова идеи и мотиви успяват да се сработят, завъртайки правилните механизми, то почакайте да видите как героите на Соно режат полови членове, вадят самурайски мечове, цитират библията, а след това в очите им се отразява онази най-чиста любов, за която говорихме. В този филм виждаме всичко и наред с отражението на японската кино култура, давайки отражение на анимето и мангата като жанр, ставаме свидетели на нещо ново, невиждано досега, което знае как да те работи, изучило е представите ти за кино и няма как да не те впечатли. Философия и идеология се сблъскват, прекрачвайки границите на посредственото, защото всичко, което виждаш, освен че е наблъскано с дълбочина и идея, е толкова лесносмилаемо, че няма шанс да не разбереш всеки детайл, всяко режисьорско намигване.

Love Exposure е филм, перфектно организиран по правилата на честното изкуство. Онова изкуство, което демонстрира най-искрените намерения на артистичната мисъл, това, което вълнува създателя, и което той, с много обич, внимание и деликатност ни поднася. Love Exposure е кино изкуство, което внимателно е изследвало цялата ни побъркана действителност, преди да ни я поднесе синтезирана в тези 4 часа. Love Exposure несъмнено е филм, който трудно може да се обгърне с думи, колкото и да продължаваме с този текст… Комплексността на лентата е толкова голяма, че е почти непосилна задача да изразиш цялата емоция, която събужда. Силата, която съхранява в себе си е толкова огромна и въздействаща, че дълго време след като си се докоснал до този филмов свят, заговорил на собствен език, в съзнанието ти остават запечатани образи и моменти, чиято екзистенциална стойност е повече от красноречива. Филм, който може да бъде сравнен с една своеобразна философия на живота.

В този четиричасов епос се преплитат нишките на онези тематики, който изграждат цял един човешки житейски път. Лентата притежава онази на моменти почти разрушителната сила на живота като такъв, какъвто сме свикнали да бъде, но и такъв какъвто ни се иска да е. Волята на духа, вярата в собствените убеждения, следване на посоката, която се опитваме сами да си отредим и в която се оглеждаме с трепетно чувство дали ще срещнем онази личност, която олицетворява всичко, което сме търсили. Тези, но и голямата доза манипулативност от страна на хора, които са готови да използват онази слабост на околните, която е сякаш отражение на тяхната собствена, са само една малка частица от всичко онова, което този филм засяга и разнищва в спираща дъха детайлност. Всички тези фундаментални елементи, внедрени в основата на продукцията успяват да достигнат до съзнанието на зрителя, да го разтърсят, събудят и изтръгнат от равнодушието, с което лесно се свиква да се гледа на живота. Защото, за да се изживее стойностното е нужно да настъпи едно характерно оголване на всеки един негов пласт; една експозиция, чийто витализъм се крие единствено и само в чистотата на любовта. И още нещо – филмът се базира на реални събития, което няма как да не ни накара да се запитаме – даваме ли си сметка какво, за Бога, се случва?

И когато в края усетиш, че си се вкопчил с цялото си същество в историята на Ю и Йоко, стиснал си здраво устни, угрижен, молейки се всичко да завърши както трябва, то със сигурност вече си се влюбил в този прекрасен филм.

Владо, Иво, Бож

Филмът разказва историята на палестинската вдовица Салма, която след смъртта на съпруга си се издържа сама, отглеждайки лимонови дръвчета. В съседство на нейната къща се заселва израелският министър на отбраната, който съветван от охраната си, решава да изсече горичката от лимони под предлог, че застрашава сигурността му. Салма обаче е решена да се бори, за да опази наследството, което има от баща си и наема адвокат, а случаят стига до медиите и придобива световна гласност.

Този път Еран Риклис отправя поглед към друга наболяла тема – палестино-израелските отношения. Както го прави в Булката от Сирия, и тук режисьорът поставя героите си в абсурдна ситуация, за да подчертае безсмислието на конфликта. Без да превръща разказа си в политическа сатира или пропаганда, той отново ни напомня, че взетите политически решение се отразяват най-вече върху обикновените хора. Историята, която напомня на една съвременна приказка за битката между Давид и Голиат (както се шегува един от героите), е разказана простичко, с емоционалност и хумор. А последните кадри на филма отразяват горчивата реалност, за която се опитва да ни предупреди Риклис – липсата на диалог и съчувствие между хората носи единствено разрушение, пустота и издигнати стени.

В главната роля е актрисата Хиам Аббас, с която режисьорът е работил вече в Булката от Сирия. Този път тя е в главната роля и олицетворява образа на силната и справяща се сама с живота жена. Героинята ѝ Салма е отгледала и изпратила в чужбина децата си и е погребала съпруга си, сега е времето да се погрижи за себе си. Тя не се страхува да се изправи срещу съдебното решение да се отсече лимоновата и горичка, не се страхува да потърси правата си и да привлече внимание, тя даже се осмелява и да помисли за връзка с по-млад мъж. Всичко, което прави, тя върши без да загуби достойнството си. Всичко това е идеално пресъздадено от Хиам Аббас, чиято сдържана и все пак достатъчно емоционална игра, ни карат да почувстваме болката и самотата, която изпитва героинята ѝ.

Лимонова градина е дълбока и емоционална  драма – история за силата на човешката воля, носеща социално-политически привкус. С лентата Еран Риклис категорично показва, че не може и не иска да остане настрана от случващото се в родината му.

Дженифър Линч прави своя режисьорски дебют през 1993 с филма Eлена в кутия, който не само е зле приет от критиците, но и носи и Златна малинка за най-лоша режисура. Следва серия от злополучия, които отдалечават тогава 25-годишната Дженифър от режисьорска кариера и едва през 2008 след повече от десетилетие пауза тя се завръща с филма Под наблюдение.

Лентата е заплетен криминален трилър, който разказва за двама серийни убийци, които се вихрят в пустинята на Санта Фе. Местната полиция е неспособна да се справи с положението и без особено желание предоставя случая на двама федерални агенти.  За да разгадаят мистерията, те разпитват тримата оцелели от срещата с убийците местен полицай, наркоманка и малко момиче.

С този елементарен сюжет Дженифър Линч прави чудеса, разказвайки ни историята чрез серия от спомените на тримата свидетели. Някои от тях обаче крият тайни, които не са готови да споделят. Така докато зрителят слуша лъжливи показания, всъщност вижда какво се е случило в действителност. Режисьорката буквално и преносно подставя под наблюдение героите, за да разкрие истинската им същност. Без особени претенции върху вратата на мръсна тоалетна се крие посланието на филма : Не можеш да се съпротивляваш срещу природата. Подобно на баща си и дъщерята се интересува от тъмните страни на човешкия характер. И също като него не поставя морална оценка. Нейните герои са това, което са и единственото, което се опитва да направи е да разбере защо са такива. Не е просто като бялото и черното. Намираме се на сива територия тук, казва тя.

Освен някой и друг съвет от баща си, Дженифър заема и двама от актьорите му. В ролите на ФБР-агентите са Джулия Ормънд и Бил Пулмън, които познаваме от филмите Вътрешна империя и Изгубената магистрала. Тук ги виждаме в една съвсем нова светлина, която странно им подхожда. На Линч пък се пада честта да бъде продуцент и ако трябва да го обвиняваме за нещо, то това е краят на филма, който Дженифър променя специално за него. Как завършва историята обаче ще трябва да разберете сами.

И тази лента търпи сериозна критика, но успява и да грабне някой и друг приз. През 2008 е обявен за най-добър филм на Catalonian International Film Festival. Макар че  всеки от вас, който е забелязал, че сред носителите на същата награда са Hard Candy и Oldboy, има право да постави под съмнение психичното здраве на журито. Ако все пак ви интересува мнението на критиците, можете да погледнете това на колежката Моника. Преди всичко обаче сте свободни да съставите свое собствено такова.

Вълната започва с кадри от едно съвременно училище, чиито ученици, като повечето такива днес, са заети с всичко друго, но не и с уроците. Младите момичета и момчета спортуват, излизат по дискотеките, забавляват и се правят всичко онова, което е характерно за тийнейджърите днес. Всеки гледа към своето бъдеще и рядко се интересува от миналото. Тук идва ролята на учителите и уроците по история, които служат, за да им припомнят какъв е бил светът. В седмичния проект по история учениците трябва да се запознаят с анархизъм и автокрация. Първата тема е по-интересна и Рейнер Венгер, любимият учител по история, настоява да я преподава. Той обаче бива изпреварен от своя `скучен` колега и увисва с втората. Героят е олицетворение на съвременният гимназиален преподавател – едновремено будещият респект, но също и готин учител, който се радва на голяма популярност сред тийнейджърите. И въпреки не много приятната тема, неговият клас е пълен. Сега Венгер трябва да намери начин да прикове вниманието на учениците. Такава възможност получава още през първото занятие. След разразилата се дискусия, в която бива намесено името на Хитлер, учителят задава въпроса : – Значи смятате, че установяването на диктатура в Германия вече не е възможно? – Не е възможно, отговарят учениците.  В този момент за да направи урока по-интересен, Венгер решава да им докаже точно обратното.

Подобен експеримент е проведен в действителност от американският учител Рон Джоунс през 1967г. Но ако той успява да овладее положението на време, то за героите във Вълната нещата излизат извън контрол.

Всичко започва с общо име, лого и еднакви униформи, за да се превърне в нещо повече от проект. До къде ще стигне Вълната?  Развръзката  на филма всъщност не е от значение и това се вижда от малко компромисния и предвидим финал. Важно е самото действие, което те помита като вълна. Важна е тази идея, която в началото на лентата ти се струва невъзможна за осъществяване. Не за пръв път виждаме Денис Ганзел да подхваща подобна тема. Но тук режисьорът не се интересува нито от история, нито от политика. Интересува се от човешкия характер и неговата трансформация под натиска на общността. С Вълната Ганзел повдига сериозните въпроси : Колко подвластни сме на манипулация? Защо е по-лесно да бъдем част от тълпата?  Защо имаме нужда от ръководна фигура?  Колко опияняваща е властта?

Вълната е един добре написан, добре режисиран и добре изигран филм. Но преди всичко това е много провокативен филм. Най-вече защото е  правдив и отразява една страшна действителност, в която много хора отказват да повярват. Това е силен филм с послание, чиято цел е да наруши хорското безразличие. Не е заплаха, а предупреждение.

There are two types of people in this world – [...] those who have never curled up in a weeping, inconsolable ball on the floor and those who have seen Dear Zachary.

И човекът изобщо не преувеличава. Документалната лента на Kurt Kuenne за приятелят му от детството Андрю Бегби (убит) и синът Закари Бегби (новороден) ще те запознае отблизо с отчаяние, недоумение, безпомощност, омраза и куп други емоции. Предвид голямата част ужаси, които евентуално ще наблюдаваш, е учудващо как Kurt Kuenne успява да завърши филма с един сравнително позитивен и изпълнен с надежда край. Cole Abaius също така твърди, че това е най-добрият документален филм за изминалото десетилетие, но това ще си прецениш сам за себе си.

* Наградата отиде при Man on Wire, който горещо препоръчвам.

Първото изречение от горния абзац е наполовина вярно. В края на първия акт JE Yeong-min бива заловен от бившия-полицай-станал-сводник EOM Joong-ho. Бързо след това убиецът признава деянията си със злокобна усмивка на лице, а анти-героят тръгва да търси все още липсващата му „работничка“, която пък се явява и последната жертва на JE Yeong-min.

Филмът започва като симплифицирано копие на Zodiac или Memories of Murder и бързо преминава към клишираната холивудска формула „мъж се опитва да спаси жена от сериен убиец, през това време открива нещо ново за себе си“, но нещата почти никога не са толкова прости при сериозните корейски режисьори. Впечатляващо е колко много успява да вмъкне Hong-jin Na в двучасовия си филм, а в същия момент да навърже нещата по такъв начин, че всичко да изглежда правдоподобно.

Лентата тръгва на много бързи обороти, включвайки прилично количество добре заснети, хореографирани/режисирани и подхранени с големи дози адреналин сцени, само за да превключи на съвсем друга скорост след залавянето на убиецът. Социалната критика скрита зад леки шегички никога не е била чужда на корейското кино и NA Hong-jin не е изключение, не пропускайки да се изкаже за множеството нефункциониращи системи в полицията и съдебната институция, но и относно чисто егоистичната човешка природа.

Въпреки че филмът не е лек, а някои хора биха го намерили за твърде кървав и детайлен, на места може би много бавен или бърз, го препоръчвам с две високо вдигнати ръце. Към непрощаващия реализъм на лентата може да добавите и солидната актьорска игра на KIM Yun-Seok (преследвача) и HA Jung-woo (преследвания) и ще получите един от най-добрите (корейски) филми за 2008.