Ежедневието е изградено от грешки. Неизбежни, непростими, непонятни, и дори красиви. Всеки избор, който правим може да се окаже една от тези грешки. А може и да бъде правилният. Но какво всъщност е правилно? И какво всъщност означава грешката? „There’s no such thing as a mistake.“ Може би. А може би всяко наше действие е грешка и ние сме грешници. Тотални грешници.

Evening е  филм за това колко неясно всъщност е бъдещето и колко трудно е да предвидим как едно малко действие може да промени курса на живота.

Ще ми се да запечатам завинаги мелодията, която носи със себе си филмът. Едно от най-красивите неща, които някога съм чувала…

Click here to view the embedded video.

Актьорското присъствие във филма е много силно! Vanessa Redgrave успява да съчини една прелъстителна, но тъжна история. Claire Danes, в по-младата ѝ версия, несъмнено допринася за наситеността на тази далечна приказка. Hugh Dancy създава един наистина прекрасен образ – той е момче, но същевременно с това мъж, белязан от непреклонна съдба, а в очите му могат да бъдат видени останките на тъга, примесени с алкохол. Patrick Wilson, в ролята на доброто момче, оставя смесени чувства.  Не е истина колко много Mamie Gummer прилича на по-възрастното си аз, а именно Meryl Streep! И за да довършим списъка, добавяме по малко участие и от Toni Collette, както и от сценичната ѝ сестра – Natasha Richardson.

Самата атмосфера е допълнена от красивите пейзажи, диалозите, които не ти се иска да свършват, и сюжетната линия, която ту се връща назад във времето, ту пак е в примката на настоящето. Филмът е микс от всичко това, и повече.

„We are mysterious creatures, aren’t we?“

Еvening e красива ретроспекция на една старица, изправена пред своя край. Една неизбежна ретроспекция, носеща в себе си емоциите за цял живот, тлееща да бъде разказана и преосмислена за последен път…

Анимираната лента разгръща своя трогателен наратив в три отделни действия, през които режисьорът изящно ни представя историята на първата любов и трайната следа, която тя остава в нас. Онова чисто чувство, което независимо от трудностите на ежедневието и всички онези фактори, които понякога ни отделят от онези, към които сме най-силно превързани, остава загнездено и перманентно изписано в душата ни.

В първата част от филма, Extract of the Cherry Blossom, се запознаваме с историята на Такаки Тоно и Акари Шинохара – момче и момиче, изградили своето приятелство по един по детски чист начин, където дружбата доставя искрено щастие и радост. Всички онези влечения и взаимни интереси, които сближават двама души, подтикващи ги да се търсят винаги, да си вярват, да разчитат един на друг, да бъдат състрадателни един към друг. Онова прекрасно приятелство, което в един миг, съвсем неусетно, преминава и поема посока към възвишената емоция каквато е любовта, превъплътена в самите първи трепети, когато човек се среща и открива себе си в нея, чрез другия; чрез онзи, които, болезнено или не, си усетил като частица от твоята собствена същност. В Extract of the Cherry Blossom Макото Шинкай поставя своите герои в тягостната ситуация, когато любовта бива поставена на изпитание, където независещите от нас самите препятствия ни отдалечават от онзи, към когото чувстваме. Такаки и Акари пресъздават пред зрителя онази трудност за двама души, споделящи едни и същи емоции, да се разкрият един пред друг; онзи миг, в който приятелството прави следващата крачка, дръзка, плашеща, но в същото време толкова чаровна и романтична. Отдалечени един от друг двете деца продължават да се търсят взаимно, за да запазят онази красива комуникация, която са изградили помежду си. Но реализирането на този блян започва да придобива все по-тягостни краски. Така ние поемаме на път заедно с Такаки към неговата малка, но значима мисия да се срещне отново очи в очи с човека, събудил у него първия трепет на любовта. Японският режисьор борави перфектно с пейзажната експресивност, като създава своите природни гледки в синхрон с емоционалната наситеност на своите персонажи. В първата част на лентата сме обградени от суровия образ на зимата; снежната буря, която сякаш се стреми да постави на изпитание волята, но и да въплъти в себе си стихийната тягост на онези несподелени гласно чувства. Буря, която достига своето затишие при срещата на двамата герои, разменящи помежду си неопетнена свенлива нежност, споделящи красотата на първата целувка; трудността да се сбогуваш с някого, когото ще мечтаеш да видиш отново, но и осъзнаването, че това може би никога няма да се случи. Неяснотата, която бъдещето носи със себе си, но и прелестта от изживения миг, който ще остави траен спомен в недрата на съзнанието.

Втората част от 5 Centimeters Per Second, носеща заглавието Cosmonaut, ни среща отново с вече поотрасналия Такаки, но режисьорът поверява наратива на сюжетната линия на Канае Сумида, младо момиче, чието силно увлечение по Такаки неволно се изписва на лицето ѝ всеки път, когато е близо до него. В образа на Канае се превъплъщава и откликва онази несигурност и свенливост, караща човека не веднъж да поставя себе си под съмнение. Чувството за несправяне с така наречените „важни неща в живота”, трудността от вземането на сублимните решения, прокарващи пътищата на собственото ни бъдеще и страхът от споделянето на най-интимните си чувства откриват израз в личността на младо момиче, чиято история за несподелената любов поема главната роля в този фрагмент от анимираната лента. Сюжетните елементи ловко лавират из истории, които са дълбоко познати, но не успяват да досадят, а ни карат да почувстваме магията, в която Макото Шинкай ни потапя. Чрез Канае японският режисьор се опитва да обрисува онова влюбване, което понякога те кара да се чувстваш глупаво и наивно, защото често изразяването на всичко онова, което изпитваш към някого се оказва една от най-трудните за реализиране задачи. С неизменната си творческа метафора и символика Шинкай ни показва с деликатност всеки един опит за създаване на близост от страна на младото момиче към момчето, в което тя открива онова, за което е мечтала. Не на последно място изпъква и душевната метаморфоза, която плавно настъпва в същността на Такаки, който изразява онова характерно затваряне в собствените блянове и спомени; онова запазване на съкровените мисли за себе си, но своеобразно адресиращ ги към онзи човек, любовта към когото все още усещаш с цялото си тяло и непозволяваща да отвориш сърцето си напълно за другиго. Чрез своята втора част от сюжетния разказ Макото Шинкай ни изправя пред суровата действителност, че понякога осъзнаването на невъзможността да достигнеш емоционално до някой, чиито мисли и копнежи са отправени отвъд хоризонта, към някого далеч, е неизбежно.

Прологът на историята фокусира вниманието отново към вече порасналия Такаки, чиито особен емоционален колапс творецът изразява чрез вкопчването на персонажа му в една сивота на ежедневието, където обаче съвсем ненадейно миналото се отразява и прокрадва в различни дребни детайли. Тази тягост и душевна хладина остават като тиха вътрешна буря до момента на разпознаване на саморазрушителната сила, която тя съдържа в себе си. Реалистичността на лентата достига своята кулминация, когато главните героите са поставени пред решението да продължиш хода на живота си, независимо от всички онези спомени от миналото, към които се научаваш да се връщаш с усмивка от разстояние, но и чиято следа остава някъде там дълбоко и значимо.

5 Centimeters Per Second е от представителите на онова характерно аниме кино, чиято тематична сериозност ти позволява да се наслаждаваш, да чувстваш и да съпреживяваш красотата на една все пак човешка история. Една прекрасна верига от мигове, побрана в рамките на 65 минути, но сякаш събираща в себе си цял един живот. Филм, който ще те натъжи, но и усмихне със сладка носталгия към всичко онова, което си изживял, но и с поглед, изпълнен с надежда и отправен към онова, което предстои.

Историята ни запознава с младия Рубен, който наскоро останал сляп, все още не може да приеме съдбата си и прекарва дните си свит в ъгъла на стаята или буйствайки срещу прислугата. В опит да утеши сина си, майка му наема на работа Мари, която трябва да му чете приказки. Тя притежава мелодичен глас, но не и красива външност. Белязана външно и вътрешно, Мари е затворила себе си за света. Общото между двамата ги свързва и сближава и познанството им бързо прераства в любов. Действието обаче рязко поема по друга посока, когато се оказва, че е възможно след операция Рубен да възвърне зрението си.  Сега Мари започва да се пита дали той все още ще я обича, когато най-после зърне лицето и.

Малко по аматьорски Тамар ван ден Доп използва познатия ни от литературата похват, при който природните картини всъщност разкриват вътрешния свят на героите. Съвсем не е случайно, че по-голямата част от филма е скована от снеговете на зимата. Изстинали са и сърцата на героите, които не познават любовта. Режисьорката се заиграва и с известната Андерсенова приказка за Снежната царица, припомняйки ни, че точно злобата и омразата могат да ни направят по-слeпи за света около нас, отколкото би могъл физическия недъг.

Чрез красивите визуални образи Тамар ван ден Доп ни отвежда дълбоко в личния свят на героите, разкривайки спомени, мечти, страхове и надежди. Като използва мотива за любовта, която пречиства и преобразява, режисьорката изследва промените в човешкия характер, самовъзприемането на индивида и връзката му с околните.  А наред с големия въпрос във филма  - “Сляпа ли е любовта?”,  тя ни задава и друг – “Какво е необходимо на човек, за да се чувства пълноценно щастливо същество?”

Лентата е заснета предимно в Белгия и Холандия, но ни радват и няколко кадъра на българска земя. Екипът от актьори също е разнообразен. С две много сърцати изпълнения в главните роли са младият белгийски актьор Йорен Селдеслахтс и значително по-голямата холандска актриса Халина Рейн. Зад саундтрака пък застава името на известния холандски музикант Том Холкенборг.

Blind е един от онези малки нежни филми, които с красотата си напомнят рядко цвете. Но историята, която ни разказва лентата, отива отвъд визуалните образи, защото най-красивото винаги остава невидимо за очите…

Базиран на известния едноименен роман на Джонатан Тригел, Boy A разказва историята на Ерик, който току-що е освободен от детския затвор в Манчестър. След случилото се, заради което е бил лишен от свобода 14 години, той започва нов живот с помощта на социалния работник – Тери. Ерик сменя името си на Джак, започва работа, настанява се в едностаен апартамент и дори открива любовта в образа на колежката си – Мишел. Образът на Джак веднага прави впечатление със сърдечната доброта и крехката емоционалност, която е заложена в характера му. Докато сюжетната линия в настоящето напредва, непрекъснати ретроспекции ни връщат в миналото му, което разказва за трагичното му приятелство с негов връстник – нещото, от което се опитва мислено да избяга, защото то е причината за годините, прекарани в затвора. Новият Джак се среща с забавлението, младежкия живот и всички хубави страни на приятелството, но като паралел на това, историята в миналото стремглаво върви напред, сякаш, за да ни напомня следствените връзки за продължението на живота.

Изпълнението на Андрю Гарфилд в главната роля е дълбоко, откровено и органично. Младият актьор се справя повече от блестящо с ролята на объркан младеж и със сигурност излиза от представите за клиширания такъв образ в киното, за което заслужава адмирации. Тихият му треперещ глас изразява цялата му душевност, вътрешните лутания и колебания, страха от новото. Той търси опора в реалността, но това се оказва изключително трудно. Жестовете и думите му предизвикват нещо повече от симпатия. Зрителят съпреживява с него всичко, което се е случило и това, което се случва в момента. Във филма има познатите социални теми, но те избледняват пред силата на хуманното, което е заложено дълбоко в идеята. Кадри от близък план, очи, жестове, лице – всичко онова, което носи заряда на емоцията. Картините от студения Манчестър са толкова реалистични и правдоподобни, че цялото настроение в тях влиза в унисон с това на героите и като че ли цялата вселена съдейства за изпитаните чувства, за това, което очите показват.

Визията и настроението на филма са типично британски, като на моменти граничат с жанра на „кухненската драма“. Режисурата е изключителна, макар и лишена от изцяло художествени решения – на моменти студена и брутална, но през цялото време търсеща най-човешкото, така че по едно време цялата история трогва и най-коравосърдечните. Филмът не е черно-бял, но впечатлението от гледането му остава такова – индустриални пейзажи, глухо небе и очакване за дъжд или една буквална картина на човешките взаимоотношения в лентата.

Събитията, които се случват с напредъка на сюжета, доказват нещо много важно и дават повод за размисъл. И това не е само идеята за втори шанс в живота и нещото, което ни дава целия този „човешки“ потенциал като разум и сърце, с което чувстваме нещата, и с което не само изпитваме емоциите на ближния, а и преживяваме неговата реалност. Колко студено е това общество и какво не е наред в болните му нагласи? Кога чувството за справедливост надхвърля границите и кога маниакалната обсебеност за ред се превръща в илюзия и безсъдържателна необоснована жестокост, че да разруши нечий живот? Кога човекът е чудовище и има ли право на промяна?

Тревога е това, което те обхваща докато гледаш. Справедливост и човечност се сблъскват в една изкривена реалност, в която нещата придобиват драматични обрати. Филмът остава един чудесен пример за емоционално и съдържателно актуално кино. Изпълнението в главната роля поразява с драматизъм и топлота, които отекват в мислите. Един филм, който трябва да се види най-малкото, защото ни напомня какви сме, а киното е чудесен вариант за израз на това послание.

Още с първите си кадри `Суини Тод` прави сериозна заявка за Оскар в категорията `Най-добра сценография` , който по-късно и печели. Въпреки мрачния тон, сенките, кръвта, меланхолията и болката, които струят от филма, красота се лее по екрана. Декорите, костюмите, прическите и грима са най-серизоните предимства на филма, който кара зрителите да се възхитят от възможностите на съвременното кино. Лондон, не претрупан, но достатъчно детаелен, красив и грозен, пуст и оживен, щастлив и тъжен, пленяващ и загадачен, се разкрива пред погледите ни, докато героите танцуват по улиците му… Едва потопени в лондонската мъгла, връщаме се заедно с главния герой назад във времето, за да разберем историята му. В тези първи минути от филма контрастът е поразителен. Лондонският мрак от сега и палитрата от цветове в разказа от миналото идеално пресъздават личния свят на Суини Тод. С душа обвита в мъгла и сенки той замисля своето отмъщение…

Главната мъжка роля във филма си Тим Бъртън поверява на любимия си актьор – Джони Деп. По лицето му можем да видим изписана цялата злоба и непоколебимост, таящи се в сърцето на героя му. В очите му – меланхолията, разбитите надежди, болката, а в гласа му усещаме жарта за отмъщение, която се разгаря всеки път, когато произнесе името Лондон. Главната женска роля е поверена на Хелена Бонъм Картър – актриса, с която Тим също обича да работи. Специално за нея избира една по-нетрадиционална роля, която идеално е допълнена от характера и визията на актрисата. Алан Рикман и Тимати Спол получават ролите на злодеи, каквите често сме свикнали да ги виждаме. Саша Барон Коен, чийто италиански акцент и мустачки, се откроява сред тълпата, е идеално допълнение към фантастичния екип на Тим. Всеки от звездите прави сам своето пеене и дава всичко то себе си в името на успеха. А самите песни, които са написани в приятни рими, лесно се запечатват в съзнанието. Музиката е изпълнена с гняв и болка и допринася за цялостната атмосфера на филма.

Самата история не прилича на останалите Бъртън филми. Тук липсват живото му чувство за хумор и шеговитие реплики, които сме свикнали да чуваме в диалозите му. Неизчерпаемата му фантазия сякаш е затворена в рамките на мюзикъла. Но въпреки това `Суини Тод` носи неподправения почерк на режисьора. Филмът е необкновен, ексцентричен, провокативен. Също като създателя си. А Тим Бъртън отново показва, че може да направи всичко с лекота – както да пролее реки от шоколад, така може да пролее и реки от кръв…

Историята е сравнително прозрачна, предвид че лентата разчита повече на умерено изграждане и натрупване на съспенс и напрежение. Кейти и Мика са щастливо влюбени млади люде, които изживяват американската мечта в прекрасната им къща на два етажа, басейн, и люлка за двама. Без трудности в този живот обаче човек не може да сполучи, поради което подъл и перверзен дух (или демон, ако ще вярваме на спиритуалния, но прилично страхлив медиум, който идва на гости) решава да се погаври със студентката по английски. Фройдските теории за женската истерия и фактът, че злият дух „обитава“ именно Кейти ще ги оставим настрана, защото ме съмнява, че Пели се е замислял много над тях, базирайки се на показаното във филма. Мика (чийто глас не е писклив) решава да вземе проблема в свои ръце и като здравомислещ и преуспяващ млад мъж умозаключава, че двойката всъщност си няма работа с нематериални същества от осмото измерение, а най-вероятно с непослушно хлапе или шеговит съсед. За да се справи със ситуацията, Мика купува камера… хм, думите за здравомислещия мъж си ги вземам обратно. Майкъл Мур би се зачудил, а в това число и аз, кой нормален американец купува видео камера, а не голяма и лоша ловна пушка (ако вече си няма такава), която да зареди най-малкото с носеща-приятни-спомени-сол. Зрителят трябва да е много благодарен на факта, че никакво оръжие не бива закупено, защото иначе проблемът най-вероятно щеше да бъде решен бързо и лесно.

Въпреки че филмът се опитва да ни убеди в своята достоверност чрез документалния си стил, който Пели решава да ползва (макар че няма много избор, предвид бюджета, с който е разполагал), режисьорът не успява да се измъкне от изкривеното си от риалити предавания и YouTube съзнание. Стремежът към краткотрайни сензации под формата на клатещи се и размътени клипчета и мимолетна слава е нараснал до такива пропорции, че Рики Джeрвейс не пропуска да се погаври с тази отличителна черта на американците в „Animals“. Силно съм убеден, че първата мисъл, която е минала през главата на Мика, когато е закупувал камерата, е била „Ако има дух, ще го заснемем. 500,000 гледания още в първия ден. Яко“. Втората – „Ако няма дух, много важно. Ще снимам домашно порно“. До секс сцени не се стига, защото, първо, Кейти не е такова момиче и второ, разбира се, духът не им позволява. Покупката на камерата за съжаление не е единственото нелогично нещо в целия филм, но другите ще ги оставя неспоменати, защото не бих искал да издам и малкото, което се случва в 90 минутната лента.

Споменавайки действието, лентата е изпълнена с липса на динамика или нещо съществено, което да ни грабне и разтърси здраво за раменете… което не е задължително лошо. Въпросната липса на действие може да е точно толкова плашеща и притеснителна, колкото и изскачащи от изневиделица обезобразени същества (справка за наистина тревожно бездействие, подтикващо човек до нервни тикове и хладна пот – Silent hill 2… играта). Пели започва от много дребни, чак незначителни звуци и постепенно ескалира, много успешно нагнетявайки обстановката, но визуалният ужас е сведен до минимум. Все пак си имаме работа с нематериално същество. Всяка нощ зрителят знае, че паранормалното ще се прояви под една или друга форма, но начинът остава до един момент сравнително неизвестен. Липсата и последвалата внезапна поява на скърцане, шепот или звук от стъпки в комбинацията от неподвижната картина на спящите причинява много неприятно неспокойство, което най-вероятно е и причината за комичните реакции на хората в трейлъра на филма. Този ефект обаче се оказва нож с две остриета. Филмът залага твърде много на бездействието и изненадата, но за съжаление се проваля във второто. Още с монтирането на камерата върху статива за нощни снимки, зрителят е наясно, че нещо ще се случи, а това отнема голямо количество от шока и ужаса, водейки до обезпокоителни прозявки и отегчително чакане. Друг проблем, който имах с лентата е, че Пели пропуска или нарочно е избрал да не ни занимава с един много интересен аспект от живота на влюбените – как нощните напикавания влияят на дневния живот на двамата влюбени и тяхното взаимодействие с околните, но това ще го отдадем (отново) на малкия бюджет и краткия период за заснемането на филма.

Въпреки негативните си черти и недосмислици, Paranormal Activity е много добро упражнение по съспенс – феномен, който за съжаление вече рядко се среща в съвременен Холивуд и си струва гледането най-малкото заради това. Надявам се Пели да има поне малко мозък в главата си и да стои настрана от вече обявеното продължение, набеждавайки по този начин will-be-cult-лентата си да се нареди до горките слашерки от 70те и 80те, почнали по същия начин и свършили някъде в упадъчните канавки, които носят тага „тийн хорър“, а свеото име нареждайки сред треторазредните кино дейци.

В музиката на Sigur Rós ще чуеш леда и неговото топене, капчиците, които образуват малки кръгове върху водната повърхност, ще се сблъскаш с историята на един забравен кораб, ще усетиш вълните на океана. Ще имаш възможността да разбереш как звучи камъкът, или пък един протест, ще можеш да надзърнеш в света на четирите момчета. След всяка песен не остава нищо друго освен чистата емоция, а Dean DeBlois е показал доста умело това и в лицата на хората, които са имали възможността да посетят въпросните концерти (които се провеждат както на нормална сцена, така и на открито, акустично, в изоставена фабрика за риба и други) – по време на всяко изпълнение погледът на зрителите е празен, защото всичко се случва вътре в тях. Както деца така и баби и дядовци стават свидетели на тази магия.

Другият главен герой във филма е самата Исландия, която ни предоставя незабравими гледки. Това е един от най-красивите филми, които съм гледал някога. Филмът ни прави част от една чиста красота, която се запечатва в съзнанието на всеки за много дълго време.

Click here to view the embedded video.

Главният герой е по своему култов с двете си изражения: когато е щастлив, все едно има прът в дупето и му харесва; когато е изненадан или нещастен, все едно има прът в дупето и му е кофти.

Kyle XY е прекратен след скромния 10-сериен трети сезон. Не знам кой го е търпял толкова. Факт е, че човек малко или много се привързва към всяка продукция с нейните персонажи и история, дори и да е наясно колко тъпи са те. Така че по-добре не го почвай, отколкото да паднеш в клопката на гледането по задължение.

В En la ciudad de Sylvia (In the City of Sylvia) говорът е сведен до минимум, като се набляга на образите и операторското майсторство. Филмът е испански, но действието се развива в Страсбург. В този странен романс мъж се завръща в града в търсене на жена, която е срещнал шест години по-рано. Налудничавото търсене на непознатото момиче се развива из тесните улички на Страсбург, измежду хора и лица, потънали в ежедневието си.

Лентата е интересна и красива, но без да разтърсва и разчувства особено. Действието донякъде се крепи на зрителсккото въображение и догадки, тъй като много неща не са показани явно, а са едва загатнати. Филмът е като един прост отрязък от живота: без колоритен завършек, без „смисъл“ и натрапчиви идеи. Противно на липсата на диалог и привидно мудните сцени En la ciudad de Sylvia не дотяга и се гледа лесно. И все пак нещо липсва…

Може би Caótica Ana щеше да е от онези смислени и вглъбени филми, които въпреки неоспоримите си качества в един момент доскучават и натоварват. Може би, ако не бяха красивите сцени и цъфтящата в образа си Manuela Vellés (Ана). Тя е толкова освободена и фриволна, че дрехите трудно се задържат по нейното тяло, което предстои да опознаеш ако гледаш филма. А той е испански, двучасов и много красив.