Още със самото начало на лентата Мамору Хосода ни запознава с героинята Макото – момиче, чийто образ виждаме поставен в една напълно нормална среда. Тя е дъщеря и по-голяма сестра, която макар привидно с неохота, изпълнява своите ангажименти към семейството; тя е ученичка, която по свой начин се опитва да балансира между задълженията и разсеяността; тя е всеотдаен приятел с двамата си съученици Чиаки и Косуке, с които е готова да прекара всеки весел и безгрижен миг. Всичко в живота на младото момиче следва своя обичаен ход, а както винаги се случва именно тогава се появява онази повратна точка, която променя траекторията ни, поставя ни в ситуации, където отговорността е единствено в наши ръце. Надарена по случайност с необикновен дар, Макото се впуска в една игра с времето, което запълва с непрестанна веселба и опити да поправи всичко онова, което преди е смятала за свой недостатък. Но не след дълго тя самата ще разбере, че всяко действие има своите несъмнени последствия, а залогът от онова което правим или избираме понякога е много по-голям отколкото можем да си представим. В образа на Макото виждаме едно постепенно съзряване, една духовна метаморфоза, олицетворена във времевото преминаване през всички онези събития и чувства, които бавно, но сигурно водят до ценностното издигане на личността.

Докато в “Summer Wars” Мамору Хосода насочва погледа си към теми като тънката граница в сблъсъка на традицията и модерността, силните семейни взаимоотношения и ценности, то в “The Girl Who Leapt Trough Time” се срещаме с една по-изчистена форма на тези теми, а в самата основа откриваме разгръщането на възходяща човешка градация, на извисяването на емоцията и душевността. Тук човекът и неговата своеобразна ситуираност във времето ни завличат с един скок в една богата история за приятелството и ярките искри на първата любов; за лоялността и всеотдайността към скъпите за нас хора. За една обвързаност и дълг към самото време, което макар да смятаме, че можем да определяме и измерваме, всъщност е една сила, наподобяваща стихия; един поток, който завихря своето могъщество, поглъща ни, за да ни покаже, че в крайна сметка – то не чака никого. Че ние хората сме тези, които до известна степен определяме хода на времето си, на времевите си взаимоотношения, чрез своите избори и действия, защото в крайна сметка именно от нас и нашите собствени решения зависи онзи щастлив финал, за който всеки човек бленува в края на собствената си история.

Мисълта за това да можем да се връщаме непрестанно към важните и щастливите мигове от живота ни звучи повече от приказно, но последствията от едно такова действие винаги са далеч от тази красива краска. Ходът на човешките действия винаги е бил белязан от онова, което сме свикнали да наричаме съдба. А тя, в ролята си на балансираща сила, нарежда пътя на живота по начин, където щастието и тъгата намират своя начин на взаимно съществуване, а Хосода успява да превърне всичко това не просто в очарователно, но и в абсолютно достоверно. В “The Girl Who Leapt Through Time” драматичният нюанс е сведен до онова ниво, което приема така важната ролята на загатващо една реалност на случващото се пред очите ни, независимо от фантастичния елемент, зад който откриваме една действителност и истинност. Това, в комбинация със също така добре изразените чувства на чиста радост и хармоничност, придава на лентата една високо евристична стойност. Защото важното послание тук е именно противоположното на всичко скептично, с което донякъде сме свикнали да споделяме ежедневието си. Тук виждаме човека в неговата способност да открива; да погледне след сълзите от трудността с един замечтан, но уверен поглед; да нареди хода на времето си така, че да не нарани никого; да погледне своето бъдеще в очите и да осъзнае посоката, която трябва да поеме.

Силата на приятелството, духа, любовта и всички техни отличителни белези са едни от нещата, чиято ярка експресивност правят най-силно впечатление в рисуваната лента. Онази привързаност и отдаденост на хората, с които споделяме не само най-щастливите си мигове, но също тревогите и всички малки, понякога хумористични, неволи на всекидневието. Тук японският творец сякаш отдава своята огромна почит именно към любовта, в онези нейни най-прекрасни и неопетнени моменти, когато чувството се заражда за пръв път. Със своята богата гама от персонажи Хосода преплита качествата на срамежливост и нерешителност, така характерни за първите опити в любовта, като придава на своя филм трогателен романтичен привкус.

В “The Girl Who Leapt Through Time” Мамору Хосода е по-сантиментален от всякога. Като ни припомня онези плахи стъпки, които всеки един прави в своето съзряване, той ни прави свидетели на една красива история за избора в действията, които извършваме; за последиците, които макар често и неосъзнати неизбежно настъпват, но и за онази надежда, а може би дори увереност, за по-добрият и щастлив утрешен ден. А за нас остава задачата да превърнем времето в свой предан другар в живота.

Сюжетът на филма се върти около две момичета – Яра и Талия – братовчедки и приятелки от ранна детска възраст. Яра е сляпа, но се е научила сама да се справя с живота. Живее в Съединените щати, където учи математика в университета Принстън. Когато научава за самоубийството на своята братовчедка Талия, тя се връща в Израел за седемдневния траур. Яра не може да разбере решението на приятелката си внезапно да сложи край на живота си и решава да разбере какво я е подтикнало към самоубийство.

С тази толкова трагична лична история Daniel Syrkin избягва политическия/исторически контекст, в който са поставени повечето израелски филми и отправя поглед към една тема, която не за пръв път се появява върху филмовата лента, но всеки път носи все същия горчив вкус. А докато подобни неща се случват по света, ще се намерят и режисьори, които да ни ги покажат. По съвсем безкомпромисен начин това направи през изминалата година Лий Даниелс в неговия `скъпоценен` филм. Директен е и Daniel Syrkin, който ни призовава да не бъдем слепи като неговите герои и да признаем, че домашното насилие съществува. Позволявам си да ви спестя част от интригата  в лентата, защото в крайна сметка това не е криминална история и основната идея на филма не е да се сетим защо се е самоубила героинята.

С Out of sight Daniel Syrkin осъжда онези хора, които остават безучастни към насилието и позволяват подобни неща да се случват в домовете им с хората, които обичат. Иронично режисьорът позволява на най-сляпата героиня да стигне до дъното на историята. В същото време, връщайки се в спомените от детството на двете момичета, Daniel Syrkin изследва как се е отразило случващото се върху психиката на младото момиче. Нейната приятелка с тъга открива сега след смъртта ѝ колко самотна, наранена и озлобена към всички се е чувствала тя.

Екипът на филма е съставен от хора с никакъв или с малко кино опит. С най-сериозна филмография се отличава актьорът Ася Даян. И все пак най-впечатляваща роля прави Тали Шарон в ролята на сляпата Яра.

Без да блести с особени качества или да претендира за оригиналност, Out of sight перфектно изразява всичко онова, което е искал да ни покаже режисьорът.

Ricky Gervais!

(и Stephen Merchant.)

Имената говорят сами за себе си. И който е запознат с тях определено знае какво да очаква. Или поне си мисли, че знае, защото в крайна сметка пак ще бъде изненадан…

Създателите на The Office и The Office се нагърбват с нелекото предизвикателство да сътворят комедийна драма. При това в епизоди.

Резултатът е брилянтния Extras, който излиза в лимитирана серия – два кратки сезона, по един през 2005 и 2006.

Историята се върти около така наречените статисти. Или всъщност е по-правилно да кажем, че въпросните статисти се въртят около историята, малко като мухи без глави. Те са двама, като основната роля Gervais съвсем скромно е поверил на самия себе си, а другата – на чаровната Ashley Jensen. Човекът в скобите (Stephen Merchant) също намира своето място в каста като агент/мениджър на актьори. И макар въпросните да са нещо като „с връзки“ в сериала, тъй като очевидно сами са се поставили там, то превъплъщенията им са повече от безукорни. Изграждат се няколко култови персонажа, а Ashley е перфектна в ролята на един от най-глуповатите герои, които киното е виждало.

Ако си от хората, които с изричането на филмово заглавие, накрая непременно добавят „… с еди-кой-си [актьор]„, то големите имена в Extras тепърва започват. Във всяка серия гостува по някой сравнително именит актьор, който играе себе си и се вписва в сценария по свой си начин. Например в пилотния епизод Ben Stiller залага на солидна доза самоирония, а в следващ Kate Winslet говори мръсотии, достойни за еротичен телефон, а накрая забива пирона с искрена реч за това как се печели Оскар. По-натам се появяват Samuel L Jackson, Patrick Stewart, Orlando Bloom, David Bowie, Daniel Radcliffe, Chris Martin (Coldplay), Ian McKellen и доста други, като повечето от тях изобщо не се свенят да правят непривични и откровено идиотски неща пред камерата. „Гостите“ са много точно подбрани за нуждите на всеки епизод, а Robert De Niro дори не го споменах, че вече звучи съвсем като реклама…

Всяка серия се развива на ново място, като това обикновено са различните снимачни площадки на отделни продукции, в които нашите герои-статисти се снимат… образно казано. Разнообразието от декори и реквизит е най-малкото, което ще видиш. Действието ни отвежда дори до места като церемонията по връчването на наградите BAFTA, както и в Big Brother – където, можеш да се досетиш, сцените и простотиите са неописуеми.

Extras забавлява с широк спектър от британски хумор, вариращ от откровено черен хумор и просташки шеги, до изтънчени и доста деликатни такива. Пародията също е пълна, като обект на ирония са както най-обикновени житейски ситуации, така и цели индустрии като киното и шоубизнеса. За последните две няма прошка, като Ricky (и Stephen) отгръща кулисите за любопитните ни погледи, казвайки сериозни неща на майтап, или пък шеги със сериозен тон. Заигравката продължава с множество препратки към реални лица и събития, някои от които добре познати само на Острова. Безкомпромисно са захапани всякакви обществени стереотипи и предразсъдъци, най-популярните от които – на расова, религиозна и сексуална основа. Същевременно са избегнати някои типични клишета, най-голямото (липсващо) от които оставям да констатираш сам.

Отличителното за всяка серия е неподправимия тематичен хумор, а това, което ги свързва е драмата и (де)градацията на героите. Ако съм те оставил с впечатлението, че това е една брутална комедия, характеризираща се с безконечен и неконтролируем смях от начало до край, то си едва наполовина прав. Защото към края на 30-те си минути всяка серия напомня, че нещата могат да са и дефакто са сериозни. И може би тъжни. Дотолкова, че в крайна сметка да ни пука за героите, а не само да им се смеем. Точно тази сърцевина, спотаена под черупката на брутални шеги прави сериала нещо като жива класика.

На практика, филмът е непоследователен и разбит на много моменти, които нямат връзка, объркан и хаотичен. Сюжет почти липсва, а историята е достатъчно противоречива – на моменти изглежда неубедителна и плоска, колкото и красива и силна да е в това, което иска да ти каже. Сякаш нарочно филмът се заиграва с крайната субективност в мнението на зрителите. Оттук следват и коментарите, че творбата е лична за Аронофски и творческият му възглед се ограничава само с неговото собствено разбиране, т.е. правил е филма за себе си и за собственото си удовлетворение.

Това, което прави Аронофски обаче далеч не е посредствен филм най-малкото, защото, колкото и лична да е работата му тук, той въплъщава универсални истини във всяка една сцена. Достатъчно сбит и кратък, филмът говори по-скоро с визията си и с изображенията на героите, които минават през невероятното, за да се достигне крайната реализация на грандиозното послание. Изразните средства са силни и категорични, а въздействието им доста често е разтърсващо и концентрирано в общия замисъл да постигне почуда от страна на зрителите. Наред с това, ключовото в този филм е именно емоцията. Тя е толкова потресаващо очевидна и дори хиперболизирана, че в един момент преосмисляш целия кръговрат от чувства, които изпитва човек, за да си дадеш сметка за това, конкретно. Тази прекалена идея обаче не пречи на лентата – тя е точно такава, каквато би очаквал сюжетът от нея. Емоцията е топла, но и брутално смазваща, на екрана тече невъобразима мъка и тишина, безпътица и безсилие, изиграни чудесно от Хю Джакман и Рейчъл Вайс.

Сюжетната линия е разделена на три отделни, които се преплитат напред към общото послание.  В първата виждаме Томи – лекар, който търси лекарство срещу рака заедно със своя екип, воден както от общочовешката идея да помогне на света, така и от лични мотиви – любящата му съпруга е на смъртно легло и времето ѝ изтича. Томи ѝ обещава да довърши историческата книга, която тя пише и неусетно е въвлечен в нейните преживявания. Втората история ни връща в 16. век в Испания във времето на конкистадорите и епичните битки, където кралица Исабел възлага мистична задача на своя верен капитан – Томи. Най-силен в грандиозността на идеята е третият сюжет, който се развива през 26. век, където се запознаваме с Дървото на живота, тайните на Космоса и Отвъдното. Тук е прокарана и метафизичната идея за безсмъртието и смисъла на битието.

Преплитането на тези три времеви интервала е постоянно, така че да се  изгуби представа за настояще, бъдеще и минало, но това не е сюжетна грешка, а напротив – силен мотив, на който трябва да се обърне внимание. Едни и същи реплики се преповтарят навсякъде, но с друго значение и със съответна друга развръзка. Опитите на тримата герои, изиграни от Хю Джакман, очакват други крайни цели и така гоненицата с времето, отчаянието и безсилието изпълват филма изцяло. Смъртта се обезсмисля, ако има любов. И тук е титаничната идея за смисъла, търсенето и болката. Актьорската игра е плътна и естествена, някак интимна и реалистична, пълна с измъченост, насълзени очи и любовни пориви, които наистина трогват, колкото и алтернативна да е вселената на героите. Любовта по-силна ли е от смъртта, и ако е така, защо сме обречени да дадем всичко в името на спасението? Къде е нишката между разума и чувствата, и винаги ли сърцето е най-мощният човешки механизъм, който движи екзистенцията?

И точно с тези най-натурални и естествени въпроси, които въртят света, идва цялата пищност на лентата – потресаваща визуална красота, езотерична и мистична метафизика, която е заложена в безкрайността на изследваните от Аронофски чувства. Във филма няма компютърни манипулации и ефекти – камерата е заснела дори специалните ефекти, които са плод на химични реакции, предизвикани специално, за да се подчертае внушението за вечното и нетленното. Музиката на Клинт Мансел, с който Аронофски работи в „Реквием за една мечта“ отново зашеметява с магичност и плътно звучене.

Разбира се, идеята на режисьора да създаде изкуство в името на любовта към киното може да се разгледа с положителен и с отрицателен поглед от гледна точка на това, кога един филм е самодостатъчен на себе си, кога на твореца и кога на зрителската аудитория. От една страна универсален, от друга – лична изповед на Аронофски, лентата се лута между преднамерените и абсурдни (които все пак са оправдани) мотиви, които някои осъждат като нелогични и трудно разбираеми. Едно е сигурно – светът на „Изворът на живота“ е едно магическо приключение във визуалното и силно художествено послание. Истина или не – тя придобива общочовешки и вселенски стойности, като отговаря своеобразно на тайните в житейския път, екзистенцията и просветлението. Остава всеки да анализира идеята за себе си, и ако успее да се унифицира с тази на Аронофски, то филмът би бил невероятно преживяване за самия него, което със сигурност ще го зашемети, както би подействала една стойностна  творба на изкуството.

Alpha Dog (2006) е вдъхновен от реални събития и най-вече от едно такова – случаят с Nicholas Markowitz и Jesse James Hollywood.

Наред със сериозния каст има и няколко направо брутални роли. А според imdb думата „fuck“ и нейни производни прозвучават 367 пъти :)

Главният герой е по своему култов с двете си изражения: когато е щастлив, все едно има прът в дупето и му харесва; когато е изненадан или нещастен, все едно има прът в дупето и му е кофти.

Kyle XY е прекратен след скромния 10-сериен трети сезон. Не знам кой го е търпял толкова. Факт е, че човек малко или много се привързва към всяка продукция с нейните персонажи и история, дори и да е наясно колко тъпи са те. Така че по-добре не го почвай, отколкото да паднеш в клопката на гледането по задължение.

Крайно време беше. Най-сетне можем да очакваме завършен край и нещо като хепиенд. Освен ако сериалът не реши да бъде Различен и ни предложи смъртта на Майкъл или Сара.

Агонията на Prison Break продължи дълго. В старанието си да поддържат интереса и рейтинга живи, създателите на сериала зарязаха всякаква последователност, идея и смисъл. И се впуснаха да измислят всевъзможни изненади, обрати и абсурди. В началото зрителят не знаеше какво да очаква, беше изненадан и беше интересно. В края зрителят вече знаеше, че не знае какво да очаква и именно затова очакваше неочакваното. Сценарият до такава степен се изсили и преигра, че стана банален. А сценаристите загубиха всякаква мярка и не знаеха кога да спрат. Стана ясно, че в сериите ще се случи всичко – всички възможни варианти до един, само и само да се случва нещо различно. Всеки ще стреля по всеки, всеки ще бъде враг с всеки, а после по неволя ще бъде и приятел; всеки ще се бие на страната на всеки, според моментните интереси; всеки ще предаде всеки. Когато историята беше в задънена улица те или измисляха предател, или убиваха някого… и хайде пак отначало. И всичко това на фона на една велика конспирация…

Али-бали.

Край на агонията и на прехваления Wentworth Miller, който в последния сезон толкова се беше налял, че се потеше обилно и изпълваше ризите до пръсване. Не знам дали още е любимец на тийнейджърките, но когато за последно гледах форуми и негови фен-сайтове – беше…
Аз бих го отличил единствено с много слаба и безлична роля. Обратното обаче можем да кажем за Robert „T-Bag“ Knepper – най-добрият персонаж тук. Следван чат-пат от италианския мафиот, лудия Патошик, агент Махоун и капитан Брад Белик с неговата майка :)

Въпреки недоразуменията в последните сезони Prison Break си остава доста по-интересен от повечето боклуци, които серийното производство бълва. А ние си оставаме с хубавите спомени от първи сезон.

Двучасовата лента вклюва 18 независими истории. Любовни и драматични, осемнадесет „кратки квартални романса“. Всички те се развиват в Париж – градът на любовта – и го показват от доста и различни страни. Един френски филм.

Историите се въртят между сносни и добри. Има и няколко доста добри; няма лоши. Сюжетите са различни, като някои са ежедневно обикновени, а други са по-странни или дори бият към фантастика. За да се поддържа разнообразието и всеобхватността има типични и преекспонирани персонажи: хубава и забулена мюсюлманка, гей, бедна латиноамериканска емигрантка с дете и работа на детегледачка, бойна азиатка, прецакан негър, слепец… От друга страна също така има вампири, духът на Оскар Уайлд, а Бог (или Дяволът, или Свети Петър) се явява под формата на каубой.

В ролите можем да намерим Natalie Portman, Willem Dafoe (каубоят-бог), Olga Kurylenko (вампирката), Steve Buscemi, Nick Nolte, Gérard Depardieu и още куп други относително-колко-известни актьори и режисьори.

Историите се развиват в някои от емблематичните за града места и носят специфична атмосфера. Не знам дали ще обикнеш Париж и ще почувстваш духа му (ако такъв е останал след всичките туристи и клишета), но късометражните филмчета си ги бива.

The IT Crowd се завръща в ефир с трети сезон, наричан още The IT Crowd version 3.0. Тези дни излязоха първите два епизода, пълни както с брутален, така и с на моменти посредствен британски хумор. Сериалът е в доста кратък формат (шест серии по двадесетина минути всяка), така че не вярвам скоро да се изчерпи.