Всъщност новото хилядолетие хваща режисьора в лош момент – французинът търпи остра критика от кинокритици и фенове, а и току-що се е разделил със своята съпруга и муза Мила Йовович. Едва след няколко години, когато среща отново любовта в лицето на сегашната си жена, Бесон намира вдъхновение, за да седне на режисьорския стол отново. Така се ражда Анджела, който в своите черно-бели цветове звучи още по-носталгично и лично.

Филмът започва с Андре, нашия главен герой – дребен мошеник, който дължи пари на почти всеки престъпник в Париж. Неспособен да плати дълговете си, той решава, че единственото му спасение е самоубийството. Точно когато се кани да скочи от мост над Сена, забелязва млада жена на другия край, която има намерение да направи същото. Така започва приключението.

За избора на актьори Бесон разчита на леко ексцетнричния си вкус. Главните роли са поверени на френския актьор Жамел Дебуз и датската манекенка Ри Расмусен, които (меко казано) правят странен екип. На дългокраката блондинка почти не и се налага да ни убеждава, че идва от друг свят, а към мургавия дребосък веднага сме готови да изпитаме съчувствие. Така още в самото си начало филмът се свързва със зрителите си, които от тук нататък следят с интерес тази история, изпълнена с опасности, романтика, философия и обрати.

Филмът звучи по детски наивен начин, а в същото време се оказва по-сериозен, отколкото изглежда на пръв поглед. Люк Бесон е от онези режисьори, които успяват да намерят точната среда между сериозното кино и киното, предназначено за всички. Анджела е изпълнен със забавни сцени и шеговити диалози. Върви леко и непретенциозно, а в същото време запазва своята идея. Този път Люк Бесон разчита повече на думите, отколкото на действието (макар че има достатъчно и от последното), за да разкрие особеностите на човешката природа. Анджела е филм за отчаянието и за надеждата, за взаимоотношенията между хората, за добрите и лошите страни на човешкия характер, за любовта.. за живота.

Филмът е оцветен в черно и бяло, което му придава много стилна визия. В много други отношения Бесон разчита на контраста. В противоположност са както характерите на главните герои, така и външния вид на актьори, които ги изпълняват. По този начин режисьорът се връща към старата идея за доброто и злото, които ръководят живота. В много от филмите на Бесон главният герой е изправен пред избор, който ще го отведе по един от двата пътя – този на насилието и омразата или другия – на любовта и надеждата. И ако сте гледали вече Бесон, знаете какво ще направи главния герой. Филмите на френския режисьор винаги свършват оптимистично. Понякога дори сладникаво и нереалистично като в детска приказка,  но това е изборът, който Бесон прави в живота си – да вярва до последно в доброто.

С тази съвременна приказка, която ни разказва, Люк Бесон сякаш се опитва да върне вярата ни в щастливия край, да върне надеждата в сърцата ни. В неговия романтичен Париж ангелите слизат от небето, за да ти подадат ръка (или пачка пари) тогава, когато ти е най-необходима, а във водите на Сена дори и най-грозната жаба намира своята принцеса.

Истината е, че филмът намира своите фенове. Със своя непретенциозен сценарий и настроение между драма и фантастична приказка, Neverwas предоставя за всеки зрител по нещо…

Обещаващият психиатър Зак Райли се завръща в родното си градче, за да започне работа в психиатричната клиника, в която се е лекувал баща му, преди да се самоубие. Там среща пациент, който го връща в спомените от детството му – и хубавите, и лошите. В разговорите между двамата Зак открива, че има нещо повече в написаната от баща му фантастична детска книжка. Възможно ли е тези далечни места, непобедими злодеи и великолепни замъци наистина да съществуват?

С  красива сценография и сценарий, който ни държи в догадки до самия край, Джошуа Майкъл Стърн и екипът му създават филм, който потапя зрителите в една приказна атмосфера. Лентата се лута между реалност и фантазия, но в основата си остава просто една човешка история. Neverwas е филм за самотата и обичта, за връзката между децата и техните родители, за прошката и израстването. Преди всичко, това е филм, който ни припомня колко необходимо ни е да вярваме, че съществува магия в живота ни, че може да я открием в най-обикновените неща, дори когато я няма.

В главните роли са редица талантливи актьори – Арън Екхарт, Британи Мърфи, Ник Нолти и Джесика Ланг. В светлината на прожекторите обаче най-ярко се откроява изпълнението на Йън Маккелън. Сакаш потънал в света на приказките, също като героя си, актьорът ни кара да повярваме в магичното. За атмосферата допринасят прекрасният саундтрак, на фона, на който се развива действието и красивите зелени канадски пейзажи, които се разкриват пред погледите на зрителите.

Neverwas е от тези продукции, които успяват да те спечелят със своята искреност и непринуденост. Малък филм с красиво послание.

Ricky Gervais!

(и Stephen Merchant.)

Имената говорят сами за себе си. И който е запознат с тях определено знае какво да очаква. Или поне си мисли, че знае, защото в крайна сметка пак ще бъде изненадан…

Създателите на The Office и The Office се нагърбват с нелекото предизвикателство да сътворят комедийна драма. При това в епизоди.

Резултатът е брилянтния Extras, който излиза в лимитирана серия – два кратки сезона, по един през 2005 и 2006.

Историята се върти около така наречените статисти. Или всъщност е по-правилно да кажем, че въпросните статисти се въртят около историята, малко като мухи без глави. Те са двама, като основната роля Gervais съвсем скромно е поверил на самия себе си, а другата – на чаровната Ashley Jensen. Човекът в скобите (Stephen Merchant) също намира своето място в каста като агент/мениджър на актьори. И макар въпросните да са нещо като „с връзки“ в сериала, тъй като очевидно сами са се поставили там, то превъплъщенията им са повече от безукорни. Изграждат се няколко култови персонажа, а Ashley е перфектна в ролята на един от най-глуповатите герои, които киното е виждало.

Ако си от хората, които с изричането на филмово заглавие, накрая непременно добавят „… с еди-кой-си [актьор]„, то големите имена в Extras тепърва започват. Във всяка серия гостува по някой сравнително именит актьор, който играе себе си и се вписва в сценария по свой си начин. Например в пилотния епизод Ben Stiller залага на солидна доза самоирония, а в следващ Kate Winslet говори мръсотии, достойни за еротичен телефон, а накрая забива пирона с искрена реч за това как се печели Оскар. По-натам се появяват Samuel L Jackson, Patrick Stewart, Orlando Bloom, David Bowie, Daniel Radcliffe, Chris Martin (Coldplay), Ian McKellen и доста други, като повечето от тях изобщо не се свенят да правят непривични и откровено идиотски неща пред камерата. „Гостите“ са много точно подбрани за нуждите на всеки епизод, а Robert De Niro дори не го споменах, че вече звучи съвсем като реклама…

Всяка серия се развива на ново място, като това обикновено са различните снимачни площадки на отделни продукции, в които нашите герои-статисти се снимат… образно казано. Разнообразието от декори и реквизит е най-малкото, което ще видиш. Действието ни отвежда дори до места като церемонията по връчването на наградите BAFTA, както и в Big Brother – където, можеш да се досетиш, сцените и простотиите са неописуеми.

Extras забавлява с широк спектър от британски хумор, вариращ от откровено черен хумор и просташки шеги, до изтънчени и доста деликатни такива. Пародията също е пълна, като обект на ирония са както най-обикновени житейски ситуации, така и цели индустрии като киното и шоубизнеса. За последните две няма прошка, като Ricky (и Stephen) отгръща кулисите за любопитните ни погледи, казвайки сериозни неща на майтап, или пък шеги със сериозен тон. Заигравката продължава с множество препратки към реални лица и събития, някои от които добре познати само на Острова. Безкомпромисно са захапани всякакви обществени стереотипи и предразсъдъци, най-популярните от които – на расова, религиозна и сексуална основа. Същевременно са избегнати някои типични клишета, най-голямото (липсващо) от които оставям да констатираш сам.

Отличителното за всяка серия е неподправимия тематичен хумор, а това, което ги свързва е драмата и (де)градацията на героите. Ако съм те оставил с впечатлението, че това е една брутална комедия, характеризираща се с безконечен и неконтролируем смях от начало до край, то си едва наполовина прав. Защото към края на 30-те си минути всяка серия напомня, че нещата могат да са и дефакто са сериозни. И може би тъжни. Дотолкова, че в крайна сметка да ни пука за героите, а не само да им се смеем. Точно тази сърцевина, спотаена под черупката на брутални шеги прави сериала нещо като жива класика.

Датската продукция, заснета от исландски режисьор, носи типичните за северните киномайстори характеристики – студен, но същевременно много личен и човешки сюжет плюс интересни хрумвания във визуално отношение.

Героите на Дагур Кари напомнят на тези от филмите на братя Коен – симпатични неудачници, въвлечени в абсурда на живота. По подобен, но не толкова американски начин, режисьорът превръща ежедневните случки и проблеми в редица небивалици.

Главният герой Даниел е безгрижен художник на графити. Не плаща данъци, не знае името на министър-председателя, изкарва прехраната си като пише любовни обяснения по стените и през последните четири години официално е изкарал седем крони заплата. Последното приковава вниманието на местната полиция, която започва разследване. Даниел се движи в компанията на своя приятел, който мечтае да стане футболен съдия, а всъщност работи като санитар. Галерията от образи се допълва от чудатата Франческа и не по-малко ексцентричната и майка. Нещата за Даниел се променят, когато приятелката му забременява и той за пръв път осъзнава, че трябва да промени живота си…

Оригиналното датско заглавие на български в действителност означава възрастни хора. А изразът тъмен кон, който американците предпочитат за превод, според речниците се използва за човек, който постига неочакван успех. Някъде по средата се крие и смисълът на филма. С оригинален сценарий, написан в шеговит тон, Дагур Кари всъщност ни разказва историята на група хора, които просто търсят себе си в живота. Героите му са наивни и искрени в чувствата и постъпките си, обикновени хора, които споделят неволи и мечти. Те бързо печелят съчувствие и зрителят следи внимателно техните реакции и решения.

В главните роли са симпатичните Якоб Седергрен и Тили Скот Педерсен , които оформят добър екип. В поддържащите роли пък ще видим някои от по-старите кучета на северноевропейското кино.

Въпреки черно-белите краски, в които е оцветен филмът, той не е натоварен с негативни емоции. Напротив. Дагур Кари намира идеалното взаимодействие между визия и заряд, за да ни остави с топли чувства към лентата…

Тъмен кон не е социална драма или романтична трагедия, а просто една чистосърдечна комедия. Филмът е точно такъв каквито са и героите му – забавен, ексцентричен и емоционален.

Историята, както предполагат очакванията, е нестандартна. На главните герои, носещи симпатичните имена Виктор и Виктория им предстои сватба. В деня на репетицията обаче нещата излизат малко извън контрол, когато младоженецът погрешка предлага брак на друго момиче. Ако мислите, че така сюжетът изглежда заплетен, почакайте да разберете какво се случва, когато става ясно, че новата булка е всъщност труп. Така Виктор се оказва въвлечен в една невъзможна ситуация и проблемите започват. От тук нататък следва едно музикално приключение между двата свята – този на живите и този на мъртвите.

Във визуалните представи на Бъртън реалния свят е обитаван от сиви, скучни хора, разяждани от алчност и суета. Тук отново с малко тъга режисьорът изобличава негативните черти от човешкия характер. Това, което интересува героите са парите, място за романтика няма. Всичко е различно в долния свят, където скелети пируват и танцуват. Буквално всички живи си умират, за да бъдат там. Картината е типично бъртъновска – шарена, мрачно-весела и изпълнена с разнообразие от странни персонажи. Висока оценка заслужава екипът от професионалисти, стоящи зад продукцията. Във визуално и техническо отношение лентата вдига всякакви стандарти.

Куклите на Тим Бъртън оживяват благодарение и на страхотния екип от актьори, които озвучават героите. Веднага ще се сетите на кого прилича Виктор. Някои погледи и нервни жестове силно напомнят на Джони Деп и това прави героят му още по-пълнокръвен. Булката – труп е озвучена от Хелена Бонъм Картър, а Виктория – от Емили Уотсън. В cast-а участва и Албърт Фини, с който Бъртън също обича да работи. Дори самият Дани Елфман озвучава един от героите. Последният е и обичайният заподозрян що се отнася до саундтрака.  Тук композиторът има повече работа от обикновено, защото филмът е мюзикъл и точно чрез песните героите получават възможност да изразят чувствата си. Двамата с Джон Аугуст (сценарист на много от филмите на Бъртън) създават и прекрасните текстове, които ни забавляват и очароват.

Но Булка – труп не е само забавление. Като всяка приказка и тази има своите тъжни моменти. Това е не само история за любов, но и за излъганите очаквания и разочарованията, които носи. Въпреки това Бъртън не изпуска шеговития тон до края на филма. Така той се превръща в едно приключение, криещо много изненади. Булка-труп е музика, действие, фантазия и хумор. Няма да скучаете.

Крайно време беше. Най-сетне можем да очакваме завършен край и нещо като хепиенд. Освен ако сериалът не реши да бъде Различен и ни предложи смъртта на Майкъл или Сара.

Агонията на Prison Break продължи дълго. В старанието си да поддържат интереса и рейтинга живи, създателите на сериала зарязаха всякаква последователност, идея и смисъл. И се впуснаха да измислят всевъзможни изненади, обрати и абсурди. В началото зрителят не знаеше какво да очаква, беше изненадан и беше интересно. В края зрителят вече знаеше, че не знае какво да очаква и именно затова очакваше неочакваното. Сценарият до такава степен се изсили и преигра, че стана банален. А сценаристите загубиха всякаква мярка и не знаеха кога да спрат. Стана ясно, че в сериите ще се случи всичко – всички възможни варианти до един, само и само да се случва нещо различно. Всеки ще стреля по всеки, всеки ще бъде враг с всеки, а после по неволя ще бъде и приятел; всеки ще се бие на страната на всеки, според моментните интереси; всеки ще предаде всеки. Когато историята беше в задънена улица те или измисляха предател, или убиваха някого… и хайде пак отначало. И всичко това на фона на една велика конспирация…

Али-бали.

Край на агонията и на прехваления Wentworth Miller, който в последния сезон толкова се беше налял, че се потеше обилно и изпълваше ризите до пръсване. Не знам дали още е любимец на тийнейджърките, но когато за последно гледах форуми и негови фен-сайтове – беше…
Аз бих го отличил единствено с много слаба и безлична роля. Обратното обаче можем да кажем за Robert „T-Bag“ Knepper – най-добрият персонаж тук. Следван чат-пат от италианския мафиот, лудия Патошик, агент Махоун и капитан Брад Белик с неговата майка :)

Въпреки недоразуменията в последните сезони Prison Break си остава доста по-интересен от повечето боклуци, които серийното производство бълва. А ние си оставаме с хубавите спомени от първи сезон.

Историята се върти около няколко зоопаркови животинки. Персонажите са доста ярки и изпъкващи. Имаме пъзлив и мекушав „цар на джунглата“ (лъвът Алекс), параноичен и вманиачен жираф, сексапилна хипопотамка и nigga-зебра. Марти – както е името на зебрата – е доста уместно озвучаван от леко пискливия Криииис Рооооок, беейбе!

Но това не е всичко. С второстепенни роли изпъква бойна бригада от пингвини-психопати (раздават го като морски тюлени от военноморските сили на САЩ), както и туземско племе маймуноподобни, които не правят нищо друго освен маймунджилъци. Имаме си и типичния за анимациите „сладък“ персонаж – малко, пухкаво, с големи и влажни очи. Нещо като котаракът в чизми от Shrek 2 или онова жълтото от Horton Hears a Who. Това се казва Морт, представлява малко лемурче и е по-глупаво и ревливо от обичайното. Тук иска гуш:

Някои от сцените бяха толкова брутални, че ги връщах и гледах отново и отново. Което не ми се случва често.

Наскоро излезе и втората част (Madagascar: Escape 2 Africa), която също си я бива, но не заслужава толкова специално внимание. Може би Madagascar от 2005-а вдигна летвата прекалено високо…

Tideland е един от най-странните филми на нашето време. Нещо като съвременна и умопомрачителна екранизация на „Алиса в страната на чудесата“. Филм, разбира се, на Terry Gilliam.

Гледането на тази ексцентричност е истинско изпитание за нерви, търпимост и воля. Не че филмът е лош или стандартно тъп – не, но е трудносмилаем. Или несмилаем. По цял свят хората масово са напускали салона преди края на прожекцията. Аз успях със сетни усилия да го догледам целия – къде от любопитство, къде с чист инат. Ала на моменти и с небивал интерес.

Гротескни кадри, тежка и тягостна атмосфера. Действие, в което не виждаш последователност и сюжет, сякаш напълно лишен от смисъл.
От другата страна – наситени цветове, много въображение и невероятна актьорска игра. Малката Jodelle Ferland (по онова време едва десетгодишна) изиграва ролята си прекрасно и покъртително. Нейната героиня носи звучното име Джилайза-Роуз, което, не мога да обясня точно как, но сякаш и отива. А момиченцето обхожда такъв огромен спектър от емоции и настроения, при това с такава дълбочина, че развълнува дори сляп за актьорската игра зрител в лицето на моя милост.

„Земя на приливите“ е на моменти извратен, на моменти брутален… но всичко е пресъздадено чрез намеци и внушения, без особен буквализъм. Филмът те „психира“. По едно време си мислех, че момиченцето е леко побъркано заради родителите си, които са били на хероин, докато са го зачевали (това го няма в Tideland – роди го болното ми съзнание, провокирано от филма). После сериозно се замислих над възможността малката да е резултат от акт между брат и сестра. И накрая нейния брат да и посегне. И всякакви такива психарии…

Някъде прочетох интересното заключение, че този филм е душевната мастурбация на стар (и реномиран, бих добавил) режисьор. Дето си го изпълва него, кефи си го, кара го да се чувства завършен. Само че зрителите не улавят и капка от това. Дори и по-специалната публика, която по принцип харесва нестандартните филми на Gilliam. Tideland също така е правен по книга, така че заслугите не са единствено негови.

Самият Terry Gilliam казва за филма (явно се е налагало доста да обяснява), че отразява гледната точка на дете. Светът през очите на дете – шокиращ и наивен, изкривен от защитните механизми на детското подсъзнание. Какво може да направи с един свят детската невинност и ум. Интервюто завършва с думите:

„Бях на 64, когато направих този филм. Мисля, че най-накрая открих детето в мен. То се оказа малко момиченце.“

Дали се прави на интересен или наистина е такъв – аз не се наемам да гадая…

Tideland не отправя никакви послания, но затрупва с внушения. Тук думите звучат празно – трябва да се гледа… пък дори и само за да видиш какви неща стават по света. Дали е претенциозно скучен или навярно има гениален замисъл, който обаче не можеш да разбереш? Не знам, но гледането си заслужава дори единствено за да си поблъскаш главата над тези и куп други въпроси.