Stoker (2013)

Със Stoker Чан-уук Парк (Oldboy) прави по-скоро първия си експеримент, отколкото сериозен опит в англоезичното кино. В полза на това твърдение работи решението на корейския режисьор да реализира чужд сценарий – нещо, което той няма навика да прави. И дали ще са пръските кръв по белите цветя или блестящата игра с отражения, този експеримент изглежда изключително. Елегантно перверзен, и дяволски атмосферен, този автентичен продукт с марката „Парк“ се стреми да компенсира сюжетната си празнота с полирана визия. Няма как да го виним, че невинаги успява.

stoker

Сценарият, дело на актьора Уентуърт Милър, пристига направо от престижния Черен списък, обединяващ най-добрите непродуцирани сценарии на Холивуд в дадена точка от времето. Авторът признава, че е получил вдъхновението си от две изключително влиятелни истории – хорър елементите идват от литературата и Брам-Стоукъровия „Дракула“, а тези на психологически трилър – от киното и, разбира се, Хичкок, а произведението е Shadow of a Doubt. Милър тръгва от основата на солидна mystery атмосфера и сетинг, отварящ милион сюжетни вратички, само за да завърши историята по свой, не особено оригинален начин.

Индия (Миа Вашиковска) е самотно и отчуждено момиче, чиято истинска история започва, когато баща ѝ загива в мистериозна катастрофа. Чичо Чарли (Матю Гууд), за чието съществуване Индия никога не е предполагала, се нанася при нея и нестабилната ѝ майка (Никол Кидман), а въпреки подозренията, които личността на чичото буди у нея, момичето се оказва странно привлечено към него.

Историята със сигурност си има своите coming-of-age страни, заложени като обещание още в таглайна на продукцията – „Innocence Ends“. Няма да преувеличим ако кажем, че оформянето на Индия като личност, откъсването ѝ от мрежата на семейството и дори символичното ѝ спасение от генетичните заложености чрез осъзнаването на понятията „свобода“ и „възрастен“, са в самия център на нещата. Не съвсем деликатен е символизмът на осемнайсетия рожден ден и загубата на родител, например. По традиция в края на лентата героинята е завършила прехода си към света на възрастните, но тук достигането на зрелост не е непременно нещо красиво, а детството не си отива по естествен път, а е брутално заличено. Защото освен във визуалния перфекционизъм, красотата не представлява интерес за Stoker.

Stoker_2-large_edited-1

Миа Вашиковска е натоварена с нелеката задача да придаде човечност на един не съвсем пълнокръвен персонаж, който е възможно обаче да функционира в рамките на една готическа фабула като Stoker. Въпреки че движението на камерата не го предполага, героите се поставени в двуизмерния свят на картина, от която така и не успяват да изпълзят, но вероятно такава и идеята. Индия е душевно осакатена от загубата на баща си тийнейджърка, която на всичкото отгоре трябва да се справя с типичните за тази преломна възраст проблеми, самотата и хроничната летаргия. И въпреки удобно незавидната позиция, в която персонажът е поставен, той не предизвиква съпричастност, какъвто и да е вид емпатия или дори изпросено съжаление. Имаме героиня на хорър филм, във въздуха около която виси недвусмислена опасност и живееща в атмосфера на генерална несигурност, и въпреки това да се страхуваме за нея е почти невъзможно. В същото време като персонаж Индия стои естествено в изградената от Парк среда на напрежението, а изпълнението на Вашиковска е интелигентно и премерено. В сцена, синтезираща почти всички силни елементи на филма, Индия и Чарли изпълняват един токсичен дует на пиано, за чието въздействие основна заслуга има Вашиковска.

Същото важи в различна степен и за другите централни фигури на историята. Въпреки че успява да насели въздуха в имението Стоукър с генерично призрачно напрежение, Матю Гууд като чичо Чарли е перфектен до точката на отегчение. За съжаление, нито повече, нито по-малко. И все пак, ако си представим как би изглеждал смятаният някога за сигурен за ролята Колин Фърт на негово място, изборът на Гууд изглежда поне една идея по-адекватен. Мистериозният роднина, въпреки добре подплатената илюзия за свръхестествени характеристики, се оказва най-обикновен психопат, чието магнетично влияние върху дамите Стоукър можем да обясним по няколко начина. Първият е в естествения енигматичен чар на Чарли, но по-интересните биха могли да бъдат съвсем различни: [спойл,спойл!] Както разбираме от финала на филма, Индия и Чарли споделят обща социопатска брънка от генетичния си код, а психологическата нестабилност на майката я прави неустойчива на манипулации. Виждаме Никол Кидман в една роля, която твърде много ѝ отива – емоционално нестабилната майка на Индия, която се оплита здраво в паяжината на прелъстителния Чарли. [край.] Потенциалът на Кидман в този образ обаче е някак опропастен от малкото екранно време и недалновидното му използване. Като цяло героите на Милър живеят в двуизмерна реалност, която може и да оправдава изфалшифицираните им характеристики, но в никакъв случай не ги прави по-малко безинтересни и непривлекателни – очеизбождащ пример за style over substance.

Stoker-10

Но пък не може да се отрече, че стилистично филмът работи. От режисьор като Чан-уук Парк не можем да очакваме друго, нали така?

Че корейският майстор на трилъра се спира на този сценарий за първия си англоезичен (и съответно много по-мащабен) филм, не е изненадващо, защото подобен сетинг предлага огромна свобода за режисьора. Въпреки съмнителните качества на материала, с който трябва да работи, Парк определено прави филм, който би направил и с корейски средства – мистерия/трилър с енигматични персонажи и врътка в края (или поне опит за такава). Почеркът на режисьора е разпознаваем, а това, че идентичността му е съхранена, надничаща между пикселите, е сериозен успех на индивидуално ниво. Но фактът, че Парк, подкрепен от доверения си оператор Чънг-хуун Чънг, почти обсебен от преследването на визуално съвършенство, проявява склонност да изостави в определени моменти ролята на storyteller, е нещо, което не може да бъде оправдано.

Като част от конотационната стилистика на Stoker, недвусмислено впечатление прави един нестандартен играч. От войс-оувъра в началото до „Becomes the Color“ на Емили Уелс и от оригиналната музика и саундтрака до звуковия миксинг, аудио дизайна на лентата не само диша самостоятелно, но е практически най-цветният ѝ персонаж. Клинт Мансел (който заменя първоначалния избор на студиото Филип Глас) композира балансирано и създава една от най-силните си работи в киното изобщо. Някои необясними на сюжетно ниво придатъци като свръхчовешкия слух на главната героиня, например, предпоставят интензитета на звуковите ефекти за изграждане на една богата аудио картина.

stoker_ver3_xlg

[спойл, again] Макар да е вярно, че голяма част от ефекта на добрата мистерия е в процеса изграждането ѝ, все пак нейният успех е тясно зависим от развръзката. Отсъствието на свръхестествено обяснение на сюжетните въпросителни, опониращо на всичките визуални алегории на Stoker, всъщност би придавало приятен емоционален туист на историята, ако финалът не звучеше толкова износено. Истината е, че отговорът на загадките, с които Stoker ни предизвиква, е отчайващо тривиален. Героинята на Миа Вашиковска преминава през задължителния душевен катаклизъм, за чийто изход лентата не съвсем старателно опитва да ни кара да гадаем. Финалният епизод, както и следствията от реализирането на някакъв вид свобода, отключват нещо тъмно у Индия, което може да е обясни само с течащата в кръвта на Стоукърови психопатия. За мен, това е просто поредната проява на странното отношение на лентата към порастването. [край.]

Stoker се разхожда по тънката ивица, разделяща амбиция и претенция, но, поне на визуално ниво, го прави стилно. Сюжетът на филма разнищва въпроси, съвсем различни от този, който той поставя несъзнателно на мета-ниво – каква е стойността на перцептуалния перфекционизъм, ако визуалните му метафори не водят наникъде. Макар и стилистично, а и донякъде жанрово функционален, на повествователно ниво Stoker е едно голямо разочарование.

Оцени »  Трагедия...Не си заслужава.Средна работа.Добър е!Страхотен, препоръчвам!
Рейтинг 3.40/5 от 10 глас(а)
Loading...
Етикети:  
 

 
Прочети още...



Цели 5 коментара!  
Добави коментар?

  1. от Иво
    11.Jun.2013, 17:11

    Много кофти се получи с този сценарий, ама какво да се прави… Иначе, другият минус, според мен, е Mathew Goode – абсолютно неестествен, разбирам стилистичните търсения и целия концепт за абстрактност, но наистина е като модел на пижами, празен и безсмислен. От толкова напъване да изглежда студен и хладнокръвен най-често се доближаваше до пародията. Искаше ми се да видя малко повече Никол Кидман, но е тотално осакатена, иначе е перфектна за тази роля, както казваш, и ето че ботоксът ѝ е помогнал в случая да не разберем дали се смее или плаче. :D

  2. от Стоян
    11.Jun.2013, 17:26

    За мен Матю Гууд е напълно безинтересен в тази роля. А Кидман е единственият човек, чиято восъчна фигура в Мадам Тюсо изглежда по-жива от прототипа. :Д И все пак, присъствието ѝ е винаги много силно. :)

  3. от Никс
    13.Jun.2013, 19:39

    Филмът изглежда чудесно, но дотам. Обидно и срамно е Чан-уук Парк да снима по сценарий на Уентуърт „Майкъл“ Милър.

  4. от Стоян
    14.Jun.2013, 21:28

    Що бе, виж какви схеми въртеше в Призъна :D

  5. от Pow R Toc H
    9.Jul.2013, 11:00

    На мен пък филмчето ми хареса, можеше и повече, но …
    Някъде бях прочел скоро, че най – важното в една история е краят и, а по този показател филма филма кърти. :)

Коментирай...