Slovenian Girl (2009) (EFA ’10)

„Словенка“ е поредната европейска социална драма, която описва една по-различна „реалност“, но този път основна тема е проституцията. Филмът е изключително елементарен на пръв поглед, без сложни художествени похвати и сантиментална режисура, но по своему – достатъчно вълнуващ и най-вече поразяващ с главната роля на дебютантката Nina Ivanisin, която зрителят ще се опитва да си обясни по време на развитието на сюжета.

Александра (Nina Ivanisin) има два мобилни телефона. На единия отговаря с името си, а на другия като „словенка“. Понякога се прибира в родния си дом, за да види баща си – Едо (Peter Musevski) – живеещ сам, усмихнат видимо, но депресиран вътрешно човек, и за да се скрие от опасностите на другия си живот, който води в Любляна. Същата година, в която Словения председателства в Европейския Съюз, младото момиче се намира в хотелска стая с клиент, който, изпил две виагри, умира от сърдечен удар. Тя вика помощ, след което взима парите му и бяга. Оказва се, че мъжът е политик с небезизвестна слава, и случилото се гръмва по медиите. Полицията търси т.н. Словенка.

Но не с това ни занимава филмът – опасността и напрежението не идват от там, а от това дали героинята ще се провали във взетите си решения. Лентата съвсем бегло очертава корелациите между политическата обстановка („Европейският Съюз иска парите ни!“) и социалната действителност. Трудно е да се каже дали Александра е резултат от нея или просто това е решението ѝ, без значение от какво е потикнато, дори и търсещо най-лесния начин за забогатяване. Тя иска нормален живот, но никога не разбираме дали е лишена от него наистина. Тогава идва и най-интересният мотив от филма – самотата. Не случайно всички второстепенни герои са сами. Студената безмълвност на героинята прави свръзка между тях. Тя също е сама. И тогава се питаш какво е нещастието, което е обзело животите им, имат ли вина за него и колко всъщност би било не-нормално дъщеря ти да е проститутка, когато нямаш какво да губиш, но въпреки всичко я обичаш наистина. Александра предизвиква своеобразна за реалността на филма симпатия, колкото и надменна и безочлива да е в действията си. Със сигурност обаче нейната самота не търси решение в проституцията, а само кореспондира с трагикомичността на всички останали механично и изкуствено усмихнати хора около нея – мъжът, който е влюбен в нея, баща ѝ и неговия близък приятел… Героинята се оказва център на решение, взето от самата нея. Поведението на Александра е като това на човека, когото най-много мрази – своята майка, която счита за безочлива, безотговорна и пресметлива скъперница. Точно това, което е и героинята, но място за морално заседаване няма. От друга страна, равновесието на емоции подхранва героят на бащата, който впечатлява със симпатия и сърдечност – той знае да лъже във филма, докато казва истината на зрителя.

Трудно е да се каже и, че около Александра има нещо неправилно или деградирало в обществото – героинята ѝ дори не е характерният беден, неграмотен или отхвърлен от останалите, маргинален социален боклук. Тя учи в добър университет и държи да вземе изпитите си по английски. Тук е и идеята за модерното, за новото, и дори и подобен мотив да е съвсем далечен на филма, няма как да не се забележи иронията, отправена към съзнанието на хората и бързата им, неестествена нужда от промяна.

Режисиран безчувствено, студено и съвсем безсрамно от Damjan Kozole, филмът се крепи на изпълнението на Nina Ivanisin, която изгражда комплексен психологически образ, представляващ резултат от изкривени (по своему) социални порядки и силен индивидуален човешки порив. А този порив, макар и грозен, никога не бива осъден и заклеймен, прилича на документиран човешки живот – изображението е толкова добро, че всеки може да размишлява по своя си начин и да търси решението и причините за проблема. Така идеята на филма остава в това доколко е нормално всичко, доколко логично и доколко е плод на обстоятелства – въпрос на виждане и комплексно изследване, вместо режисьорът да „мрънка“ „Колко пропаднало е обществото…!“ и сантиментално да ни сблъсква с огрубени и преувеличени неприятни гледки. А играта на Nina Ivanisin поразява – изпълнението ѝ е изключително правилно и точно от началото до самия край. Прилича на студена снимка, запечатана от истинския живот, в който няма и частица колебание, че героинята в него стои естествено.

Най-доброто качество на филма е, че не поставя присъди. Той не търси решения и отговори, а изследва модели на поведение. Със сигурност обаче между всички тях има и здрава драматургическа за сценария схватка – самотата, объркаността и решението на главната героиня взаимодействат безотказно и те работят на няколко нива. Едно от тях е да решиш какво се случва и защо е така, а другите се свързват с разбирането на тази комплексна проява на Аз-а, който със сигурност чупи всякакви клишета стане ли дума за социална драма и характерните ѝ теми…