Ondine (2009) (EFA ’10)

„Ондин“ е скромната засечка на доказалия се отдавна режисьор Нийл Джордан. Лентата прилича на работа на прохождащ режисьор – сценарият се лута в драматургичен конфликт, който постепенно се обезсмисля към края и който разбираш, че ако не протече така, то всичко би било с една идея по-смехотворно. Въпреки промблематичните си пластове – границата между истина и реалност, вечното търсене на щастието и любовта и т.н., филмът задълбава много повече в атмосферична и визуална перфектност, отколкото в силно развитие на сюжета – всичко е повече от предвидимо и ако това не е недостатък, то недостатък е, че проличава една липса на идеи, която опростява на едно елементарно ниво сценария.

Колин Фарел се превъплъщава (и наистина го прави) в ролята на ирландския рибар – Сиракюз (Сиракуза), когото всички наричат Съргъс заради славата му на алкохолик преди време. Трезвен от две години вече, той живее сам, разделен със съпругата си – също алкохоличка, но настояща, от която има малка дъщеря – Ани, която се движи с инвалидна количка. Един ден, точно както започват приказките, рибарят открива своята русалка – млада жена, която казва, че името ѝ е Ондин, се е оплела в рибарските му мрежи и както може да се очаква, героинята е онзи енигматичен образ, до който ще опре фабулата. Рибарят не знае тя какво е, откъде е, как се е озовала при него, но въпреки това я приютява в къщата на брега, в която преди е живяла майка му. И се влюбва в нея.

Трогателно, но пълно със сантименталност, захаросано и невероятно – така както се развиват най-романтичните любовни истории по клишираните сценарии. Ондин твърди, че е жена-тюлен, а Сиракюз ѝ вярва сляпо, само защото има ангелски глас и я е открил във водата. Всъщност, това не би било проблем, ако филмът задълбочаваше повече в идейните пластове, които изследва. Неподплатена илюзия. Става ясно, че приказката ще завърши в реалността, а в същото време си даваш сметка, че ако нещо се обърка и не стане така, филмът би изгубил напълно потенциала си. И си сигурен, че нещо не е наред докато не дойде време да се убедиш. Въпреки загадъчността на героинята, енигматичният момент е напълно разрушен, защото не задържа интереса – ако героят на Фарел и дъщеря му смятат Ондин за морско създание, то зрителят веднага надушва, че нещо не е наред с тази измислена легенда още когато вижда сянката на друг мистериозен герой, който е дошъл за своето.

Сценарият се люшка между социалната драма и фантастичната приказка чрез много сантиментални моменти. Диалогът е слаб – никакви енигматични вратички, за да задържат почудата, героинята е лишена от характеристики, от индивидуалност, тя просто остава „момичето от водата“. Така и не разбираме защо Сиракюз се влюбва в нея, а ако е само заради мистериозния ѝ произход, то ето ти още един абсурд. „Истината не е това, което знаеш, а е това, в което вярваш“ – добре, но защо след сблъсъка с истината, героят не е вече толкова убеден в невероятното? А бил ли е някога или неспособността му да си обясни нещата и случайността са дали като резултат меланхоличната му мечта да поживее в един по-приказен от лошата реалност свят? Триумфът на вярата е патетичен и обезсмислен от случващото се в края, а нали точно вярата и идеята, че ако вярваш в нещо, то е истинско, ще надмогне мрачната действителност?

Адмирации за актьорската игра на Фарел – за пореден път доказва себе си, образът му е комплексен и трогва с чувствителност и простота. Но истинският респект тук е за оператора Кристофър Дойл, който върти камерата изключително, улавя най-красивите моменти, най-нежните вълнения, поглежда под различни ъгли всички герои и пейзажа, и в крайна сметка създава една верига от красиви кадри, пълни с меланхолия и елегично чувство. Пейзажът е мрачен, студено е, небето е сиво, а водата е навсякъде – мястото на действието е изключително, носи идеята на приказката, но така и не успява да помогне на събитията, които следват.

Ирландският филм е опит да се изследва идея с алегоричен характер и прилича на модерна басня, която все ще ти остави нещо за размисъл. Така и става, но, грешките в сценария преливат – текстът е разводнен, туистът, ако въобще може да се нарече туист, е повече от глуповат и предвидимо лигав, а колкото и основната идея да се гради на психологическата връзка между измислица и реалност, творческият потенциал остава във въздуха, защото не изпълнява нищо повече от режисирана версия на сблъсъка на приказното с не-приказното и вместо да ти остави нотка замечтаност, тя те сблъсква със сивото, нормалното и до болка познатото битие. Нищо фантастично, нищо невероятно. Нещата са от нормални, по-нормални, а идеята на филма сякаш така и не успява да ти обясни защо е по-важно да вярваш на себе си, а не на скучната (в реалността на филма, разбира се) истина…

Оцени »  Трагедия...Не си заслужава.Средна работа.Добър е!Страхотен, препоръчвам!
Рейтинг 3.60/5 от 5 глас(а)
Loading...
Етикети:  
 

 
Прочети още...



Цели 4 коментара!  
Добави коментар?

  1. от Nostromo
    20.Sep.2010, 10:12

    Иво, радвам се като прочитам и отрицателни ревюта от теб. :D
    Което ми напомня, че още не съм гледал Генезис. :)

  2. от Иво
    20.Sep.2010, 12:27

    Е, и такива филми има. :) Дано не са много в селекцията на Европейската академия…

  3. от European Film Awards 2010 | Framespotting
    24.Sep.2010, 18:12

    […] Ondine […]

  4. от Юлиан
    29.Jun.2013, 22:08

    филмът е чудесен… недостижим за сегашната ни българска филмова драматургия… за да си позволяваме български критик да се изказва толкова крайно, …е отпуснете се и се оставате сами да прецените дали можете да доловите приказката извадена от сивата действителност… защото това става с главния герой, който за миг повярва че живее в приказка, която бе по-реална от сивотата… само трябва да ви се е случвало за да вникнете … ;) браво на режисьора

Коментирай...