Всъщност филмът в своя замисъл е доста простичък. Анджелина признава, че и отнело месец да напише сценария… и това си личи. На фона на историческия контекст на войната тя поставя съмнителна любовна история. Босненската мюсюлманка Айла и сръбския полицай Даниел се оказват от двете страни на избухналия конфликт и когато се срещат в концентрационен лагер, той я прибира под закрилата си. За двамата обаче се оказва трудно да поддържат тази връзка по време на войната.

С тази идея и това темпо филмът върви два часа и половина, подигравайки се с интелекта на зрителите и особено с онези, които уважават военното кино. Вярвам, че Анджелина е изчела далеч повече книги за войната от мен, но ако я попитате какво е научила от тях, най-вероятно ще ви цитира две-три изречения, които се срещат навсякъде по учебниците. Точно тези няколко маркиращи изречения Анджелина използва, за да въведе зрителите в обстановката. На два пъти – в началото и края – ще чуете новините по радиото, които съобщават информация за войната. Така Джоли се подсигурява, че далеч не така запознатите като нея зрители ще разберат кой кой е и за какво се бори всеки. И докато подхожда по този детински и елементарен начин към историческата и политическата обстановка, то режисьорката я бива в това да създава драма. Още в първите десет минути от лентата ще видите жестоки сцени на убийства и изнасилвания, които идат да покажат на тези, които се съмняват, че лентата ще е сериозна и напрегната. Всъщност войната в Босна е една доста сериозна тема, към която всеки режисьор би трябвало да се отнесе с уважение. Не се и съмнявам, че Анджелина го има и че е опитала да даде всичко от себе си. Резултатите обаче са повече от разочароващи. Ако не се налагаше да използвам думата трагедия, за да определя  случилото се в Босна, то щях да я използвам, за да опиша филма. Трудно е да коментираш такава история, без да излезеш коравосърдечен, но ако трябва да говорим за сюжета, идеята и сценария само от кино гледна точка, то оценката е слаба.

Гледала съм военни филми със сериозен тон и добра идея, но с бедна реализация. Попадала съм и на филми – зрелище, които имат, за цел да впечатляват, а не да анализират. По чудо филмът на Анджелина не попада в нито една от двете категории. Лентата е с бюджет 13 милиона, които Джоли успява да изхарчи за всичко друго , но не и адекватен реквизит. Първото, на което ще се спре погледът ви в имдб (след ниската оценка) е графата с гафове, в която накой любезно отбелязва : Почти всички униформи, символи, военно оборудване, оръжия и превозни средства са неточни и никога не са били виждани във войната в бивша Югославия.

Всъщност аз не държа на това какъв цвят долни гащи носят героите и фактологически вярно ли е това. В един военен филм търся история, политика, психология, емоционалност. Неща, които не намирах в този филм. Всъщност година по-рано излезе друг филм с подобна идея – As if I Am not There. Тогава не оцених лентата подобаващо, но истината е, че режисьорката Хуанита Уилсън, която може и д няма най-известното лице в света, се е справила много по-адекватно – с повече усет към ситуацията, с повече чувство и замисъл. Ако ви се гледа нещо стойностно, то препоръчвам това заглавие.

„The Hunger Games“ се базира на едноименния роман на на Сюзан Колинс, по който си припадат толкова много млади девойки (и момци предполагам), та чак се зачудих дали книгата наистина става за нещо повече от оръжие за самозащита. Но тъй като дори не съм и прелиствал въпросното заглавие, сравнение между двете няма да последва и ще спра само на сценария. А той ни запознава с една дистопия, в която някакви хора са разделени на сектори, други живеят охолен живот. В един хубав момент хората от провинцията са се разбунтували срещу тези от столицата, които от своя страна пък са разкървавили носа на първите. И за да не се забравя кой управлява и кой трябва да лъска обувки и да копае въглища, всяка година се организират така наречените игри на глада – гладиаторско тв-шоу, в което участват по едно момиче и момче от всеки един от 12те сектора. Тези младежи трябва да се бият по между си, но не до първа кръв, а докато накрая остане само един. Бърза справка с калкулатора ми подсказва, че общият брой на участниците е 24, което пък ми говори, че трябва да се пролее много кръв. Лично на мен, повече не ми трябва.

Катнис Евърдийн (Дженифър Лорънс) е от последния дванадесети сектор, където пребивават най-най-прецаканите люде. Грижи се за невръстната си сестра и за алкохолизираната (предполагам) си майка. Изключително добра с лъка (та чак се чудя, защо са взели мъж за Отмъстителите) и още по-добра в убеждаването на сестричката си, че младото момиче няма да бъде избрано като трибут за предстоящите 74и игри на глада. Можете да си представите шока ми, когато то всъщност, не на шега бе избрано да се коли с други 23 връстници. Туист. Но Катнис не се е бъхтила цял живот да опази невръстната си сестричка жива, захранена с катерици и яребици и няма желание да гледа как ще се гаврят над трупа ѝ по телевизията, така че се предлага като доброволец, който да се бие за сектор 12. Сърцето ми се пръсна от тъга в този момент на сестринска обич и най-висша саможертва.

Около един час по-късно, кръвопролитията наистина започват.

За разлика от романтичния епос за любовния триъгълник между рошаво, блещукащо и кухо, в „The Hunger Games“ сме свидетели на конфликт, който въпреки че не е представен по най-оригиналния начин, би подтикнал зрителя към размисъл, би изискал неговото внимание и съпреживяване на случващото се, стига хората зад камерата и писалката да бяха успели да предадат всичките си идеи по един по-задоволителен начин. Но уви, зрителят е хвърлен в един гьол от идеи, които е трябвало да бъдат представени в дълбочина, но водата се оказва плитка, а сблъсъкът е болезнен и грозен. Власт имащите са представени най-вече чрез лъскави дрешки, а делата им никакви ги няма, за да си кажем „Хей, виж ги тея лицемери, искам да ги мразя“ (или от сорта). Намекът за нарастващ бунт и недоволство е убит в зародиш и лично аз не останах с впечатлението, че Катнис ще поведе революция в предстоящите продължения, а любовната ѝ заигравка с Пийта беше толкова изкуствена, та се зачудих дали всичко е просто фасада или истина. Липсата на този отговор (който вероятно ще разберем след година-две) само осакатява персонажите и не им придава нужната дълбочина, която е задължителна, за да имаме каквото и да е отношение към тях. Измежду имената на тримата сценаристи се е намърдала и самата Сюзан Колинс, а аз се питам как е позволила книгата ѝ да бъде доведена до това повърхностно, лишено от каквато и да е емоционалност и съспенс подобие на сюжет.

Но да зарежем текста. Кой в днешно време изобщо ходи на кино, за да слуша/чете субтитри? Там сме за да гледаме, а именно в това дистопично общество хората са се събрали покрай екраните заради зрелищата. То е ясно, че хляб няма. Гари Рос успешно пресъздава анти-утопичната атмосфера, в която се развива действието. Сектор 12 изглежда мизерно, къщите са съборетини, хората са навъсени, дрехите им изпокъсани. Ако не беше летящото нещо в началото на филма, като нищо бих си помислил, че гледам сюжет, който се развива през средновековието. От другата страна е Столицата, където се развива втората част на лентата. Модерна архитектура примесена със сай-фай елементи, невероятно бързи превозни средства и, разбира се, много шик фешън дрешки, които успяват да накарат дори и Лени Кравиц да изглежда леко гей, но ако трябва да бъда напълно откровен – палци горе за столичната визия със всичките ѝ завъртяни мустаци, горящи рокли и тежък грим.

Оператор е Том Стърн, който се справя отвратително предвид проектите, в които е участвал. До момента, в който стигнем до Столицата (а и някои кадри там), всичко изглежда ужасно. Гари Рос и Том Стърн са се спрели на любимата ни shaky камера, която в случая е по-скоро пияна. Погледът се движи от един елемент към друг, никога не се решава къде да се спре, какво да покаже, а близките кадри изобщо не помагат. Фокусът блуждае напред назад и не един кадър е завършвал фокусиран буквално в голямо празно пространство. И тъй като Стърн не е Вал Уаксман, аз няма да бъда неговата Франция. С тези кадри са се затруднили и монтажистите, които явно са се чудили какво да правят с предоставения им материал, тъй като трудно нацелват ритъма, който са се старали да постигнат. За щастие нещата се подобряват значително в Столицата и когато започнат същинските игри на глада, но въпреки това няма нищо кой знае колко визуално впечатляващо.

Повечето персонажи звучат интересно на хартия и ако не бяха принизени до еднослойни картонени шаблони, щеше да се получи един интересен и най-вероятно завършен продукт. Въпреки това Дженифър Лорънс е прекрасна в ролята на Катнис Евърдийн, но това не е изненада, тъй като вече ни е доказано, че може да играе силни женски персонажи, които знаят какво искат и за какво се борят, а ние може само да се радваме, че г-ца Лорънс се оказа нещо повече от one-movie-wonder. Уди Харелсън е очаквано добър в ролята Хеймич Абърнати – победител в игрите на глада и ментор на протагонистите ни. Лени Кравиц е мъж на място, което не можем да кажем за Джош Хъчерсън, който е в ролята на Пийта Меларк (мъжкият трибут на сектор 12), но това бих го приписал повече на неадекватния сценарий. Елизабет Банкс, Доналд Съдерланд и Станли Тучи също имат малки роли и се справят отлично (до колкото им позволяват отредените плоски персонажи).

Това, което ме дразни и ядосва е, че „The Hunger Games“ има потенциал, най-вероятно голям потенциал, който за съжаление остава нереализиран и прахосан. Донякъде бих преглътнат лошата операторска работа в първата половина, но осакатеният сценарий наистина прелива чашата и ми развали удоволствието, а имах наистина добри предчувствия. В крайна сметка останах с горчивото усещане, че човек може да се наслади на лентата само и единствено ако е предварително запознат с литературния първоизточник, за да усети персонажите, да се стресне от обстоятелствата, в които те се намират и да започне да им съчувства за изборите, които им предстоят. В сегашния си вид „The Hunger Games“ по-скоро силно се обляга на книгата, надявайки се да изцеди още и още от заклетите фенове, с надеждата да придърпа нови. А това не трябва да си позволява нито едно творение на изкуството, ако наистина има претенции да е такова.

Това, което наистина прави силно впечатление в тази анимация, е стилът ѝ на рисуване.  “A Cat in Paris” е анимация за възрастни, белгийска продукция, която оставя автентична следа в съзнанието на зрителя посредством използвания геометричен анимационен стил – похват, изключително нетипичен през 21-ви век. Историята на филма определено би била доста зловеща за малки деца, за сметка на това пък порасналите любители на този жанр ще намерят в предложения им сюжет мистерия, драма, трилър, обвързващи парижката полиция с подобие на американските гангстери.  Злодеят в “А Cat in Paris” – Виктор Коста (Жан Бенгиги)- е повърхностен персонаж, лишен от многопластово развитие на личността си, посредством който историята на филма събира на едно място всичките си главни герои.

Атмосферата на филма е изключителна, Париж е представен по един доста различен начин, като същевременно с  това оставя приятно ухание на парфюм върху сетивата на аудиторията си. Най-красноречиво това се забелязва в сцената, в която Дино успява да намери местоположението на групата гангстери, следвайки аромата от парфюма на коварната възлюбена на Виктор Коста. Но оригиналността на “А Cat in Paris” се изчерпва с визията и атмосферата на филма. Сценарият определено е взаимствал доста от американските гангстерски филми, където препратки към сцени от филми на Куентин Тарантино съвсем не биха били неуместни. Историята е слабо развита,посредствена и повърхностна. Задълбочаване и развитие при персонажите в лентата липсва. Необоснованото и на моменти парадоксално развитие на действието лишава зрителя от всякаква мисъл върху случващото се. “А Cat in Paris” беше номиниран за Оскар в категорията  „Най-добра анимация“ – факт, който за пореден път доказва слабото представяне от страна на анимационните филми за 2011 година.

Но не.

Единственото, което този тип филми целят е да ти вземат парите, носейки се по инерцията на Коледно-новогодишната истерия. А празничното настроение и тем подобните изчерпват предназначението си с измамването на клетия зрител и вкарването му в киносалона, след което губят смисъл. Нещо повече – за има-няма два часа прожекция те се израждат, размити в море от болезнени клишета и криворазбрани ценности.

Всичко в New Year’s Eve започва и завършва с каста. Друго просто няма. Режисура – йок, кинематография – пфу, музика – ем ти ви. А сценарият е ужасяващ, като напъните за хумор, „заплетеност“ и туистове са направо травмиращи. Но това, както казахме, няма никакво значение, понеже кастът е наблъскан от горе до долу с холивудски знаменитости и по-точно с т.нар. селебритита, целящи да впечатлят най-големите кино-лаици само с имената си. Всъщност актьорският състав е много важен и да, не е лошо да гледаме съзвездие от големи имена, стига въпросните поне малко да си пасват и да има цялостна концепция при избора и образите им. Но да натъпчеш половин Холивуд – част от който с доста съмнителна репутация, да обречеш и малкото останало на слабоумен сценарий, да дадеш на всеки по няколко минути екранно време и накрая да заформиш една безформена консистенция, безлична и лишена от съдържание – това е гавра. Гавра, която режисьорът Garry Marshall и сценаристът Katherine Fugate поднасят за втори пореден път, но този път е дори по-зле. Вината обаче не е само тяхна. Robert De Niro примерно, за пореден път се изплюва на реномето си, като самоироничните му шегички по време на церемониални речи едва ли залъгват някого.

Опитвам се да отлича поне нещо положително от цялото това безобразие, на което станах безучастен свидетел, ала не е лесно. Една Michelle Pfeiffer пролет не прави, въпреки, че някога може и да е работело. Насред вялата игра има и други освен нея, които все пак се стараят и играят „като за последно“, макар и според възможностите си: например Katherine Heigl, с финеса и самочувствието на титан в романтичните комедии.

„Новогодишна нощ“ определено е сред най-слабите филми на годината, а посланията, които оставя за новата година са разнопосочни. От една страна е отчаянието от това какви филми се и ще се правят. От друга – надеждата, че скоро няма да гледаме нещо толкова трагично. Поне до другия декември… Ако вярваме в чудеса.

Досущ по батмански краят на първия филм открито заяви, че новият свръх интелигентен злодей, с който Холмс и ко. ще трябва да се сблъскат, е професор Джеймс Мориарти – белобрад дядo, шампион по бокс, изключително начетен и не на последно място богаташче с предприемачески планове. Отгоре на това и професор, което трябва да подкрепи множеството твърдения, че Мориарти е достатъчно интелигентна личност, че да е стабилна заплаха и предизвакелство за детектив Холмс. Явно нашият човек на закона този път ще се поизпоти малко докато нареди всичките парчета от пъзела, в последните 20тина минути на филма разбира се, което пък от своя страна ще доведе до един стабилен final showdown.

Момент. Какъв ще да е този пъзел, след като ние вече знаем кой е злодеят на филма? Нещо не е съвсем наред тук. Мислех си, че детектив Шерлок Холмс ще трябва да разследва поредица от убийства и престъпления, които да го отведат до проф. Мориарти. В един момент обаче осъзнах, че няма да стана свидетел на прилично заплетен и мистериозен случай, който да изисква от Холмс и Уотсън нещо повече от мускули и издръжливост, а именно инетелект и дедукционни умения. Вместо това двамата другари и циганската им компания (в лицето на Номи Рапас и др.) пътуват до Франция, Германия и Швейцария, а към средата на лентата почнах да се прозявам, клепачите ми взеха да натежават. Господин и госпожа Mulroney са нахвърляли по сценария повече екшън и предпоставки за ръкопашни схватки, та са забравили, че сюжетът трябва някак си да е навързан и да има смисъл, което пък често изисква пълнокръвни и интересни герои. И за двете трябва да им напиша по един минус, което за съжаление няма да направи плюс. Обикалянето из Европа определено ни дава повод да се радваме на шарени гледки и битки по влакове и подобни, но болезненият хумор, който се носи от устата на Холмс и д-р Уотсън притъпява всичко, включително и умението ни да се радваме и на най-големите глупости.

Момент. Отново. Защо ни е да имаме интересна история и сюжет, след като в каста ни преобладават звезди като Джъд Лоу, Номи Рапас, Рейчъл МакАдамс (щастливката, сигурно има 2-3 снимачни дни общо) и Робът Дауни младши? Предполага се, че такъв талант събран в единица кадър ще успее някак да изнесе целия товар на плещите си или поне да ни разсее и убеди, че гледаме нещо по-стойностно. МакАдамс ще я прескочим поради скобите по-горе. Името на героинята на Ропас го забравих веднага след като го споменаха, така че остават само Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Ако трябва да призная нещо на първата част е, че въпреки гаврата, която претърпяха Дойловите герои, химията между Дауни младши и Лоу определено я имаше, което направи детективските им премеждия една идея по-поносими, да не кажа чак забавни. В „Игра на сенки“ идиотизмът на Холмс е сведен до камп/драг, което Дауни е успял да засили още повече с играта си (която, предполагам, в случая може да мине за добра). Резултатът е един детектив, който във версията на Ричи трябва да бъде хем интелегинтен, хем наперен и екстравагантен, но в крайна сметка през по-голямата част от лентата е досаден, а в останалата просто бяха насам натам. Сега си представете колко интересен е д-р Уотсън, щом по-добрата половина от дуото е свалено на това ниво. Точно така. Не особено.

На режисьорското столче отново се е наместил Гай Ричи, който ако продължава да се продава на Холивуд по този начин, ще бъде запомнен не като човека заснел „Гепи“ и „Две димящи дула“, а просто като един от мъжете на Мадона. Може би малко прекалявам. Британецът се е постарал, защото „Игра на сенки“ определено изглежда красиво. Ричи е успял да пресъздаде един Лондон (и останалите държави) по подобаващ начин и всичко, което е попаднало в кадър прилича наистина като изкарано от края на 19-ти век. Камерата му от време на време си позволява и някое друго нестандартно завъртане, а по-интересното е, че винаги това завъртане е на място и ефектно. Черешката на тортата пък е бягството на Холмс и компания в онази мрачна гора, което помните от трейлъра. Сцената в немската гора е приятно стилизирана, а slow-motion-ът наред с всичките лятящи отломки бих го нарекъл чак красив, макар и да не допринася с нищо. Моментът с разсъждението и предварително визуализиране на боксовите схватки отново го има, но Ричи и уважаемите сценаристи се се усетили, че да покажат една сцена два пъти е тъпо, така че са прибягнали до друго тъпо решение, но тази изненада ще я оставя на вас.

7.8 средно при 13,5к гласуващи е стабилна оценка, което пък ще рече, че шансовете на вас да ви хареса са сравнително високи. А ако наистина така стане, мога да само да ви завидя за приятно прекараните 2 часа. Към средата на лентата лично аз бях силно ангажиран да преборя желанието си да дремна към един час, отколкото от действието на екрана. Заслугата за това приписвам много по-малко на актьорския състав и Гай Ричи, и го лепвам почти изцяло на дуото сценаристи, които в безсилието си дори са успели да вмъкнат пластична хирургия и маски. Това, за бога, не е „Мисията невъзможна“. Колкото и да ми се искаше.

Така сигурно би възкликнал някой древногръцки поет, ако имаше възможността да стане свидетел на безцеремонната и все по-честа изява на холивудските „майстори“ на развлекателно кино. Митологията на Древна Гърция сякаш отдавна е напуснала своето лоно и насилствено е била преместена там някъде на запад, в някое холивудско студио, където раждането на мейнстрийм епоси в 3D формат е ежедневие. И като всяка година и тази просто нямаше как да мине без поне един (или повече) такъв представител. След миналогодишния пагубен „сблъсък“ на зрителите с римейка на „Clash of the Titans„, тази година вниманието ни е почти насилствено отведено към поредния опит за някакъв вид зрелищен хибрид от митология, драма и екшън, носещ звучното име „Immortals„. И макар името на лентата да навежда мисълта за филм, който може би ще бъде запомнен и обезсмъртен, то крайният резултат е по-скоро заглавие, за което ще се поговори и не след дълго ще остене складиран някъде дълбоко в съзнанието на зрителя като нещо, за което трудно можеш да извикаш ярък и ясен спомен.

Режисурата на „Immortals“ е поверена в ръцете на режисьора Тарсем Сингх, който може и да не е познат на много от зрителите, тъй като има зад гърба си едва още две продукции. С „The Cell„, в който отново лъсваха безпощадните мъчения на Дженифър Лопес да бъде актриса, а шест години по-късно с филма си „The Fall„, Сингх си изгражда бавно-бавно името на режисьор, който залага на фантастичната и екстравагантна визия, чрез сглобяване на различни цветни картинки, понякога без особен сюжетен замисъл. Но докато първите му две произведения остават почти в сянка, то с новата му продукция, а очевидно и с предстоящия си нов прочит на „Снежанка и седемте джуджета„, който ще излезе през идната 2012-та година, индийският режисьор е решил да се цели в далеч по-широка, позната и благосклонна за печалба и някакъв вид популярност публика.

Историята в „Immortals„, или както е разпространен в родината ни „Войната на боговете„, е повече от позната. Имаме една идея, която звучи близка до съзнанието на всеки един човек, а именно така широко нищената напоследък тематика за древногръцките митове и легенди. Но вместо да се „срещнем“ с едно обръщане и завръщане към митологията в най-чистия ѝ вид, се забелязва по-скоро взимане на уж познати имена и митични събития от нея, и забъркване на една нееднородна кино отвара, чието действие остава съмнително и по-скоро пагубно, отколкото благотворно. Сюжетът започва като следване на учебник, като се опитва да ни загатне за опасностите, пред които се предполага, че по време на лентата ще бъдат изправени героите и чиито смелост и мъжество ще бъдат поставени на проверка и изпитание. Както е добре известно, за филм и история от този характер е невъзможно да се пропусне и момента, в който целият свят и съществуването на човечеството се оказва огромен товар на раменете на един привидно простоват, обикновен човечец, чиято съдба обаче е повече от необикновена, защото е не нещо друго, а богоизбран. И всичко това е повече от нормално, когато става въпрос за един филм, който залага на отминала, но все пак традиция като митологията, където качествата на смелост и доблест винаги се концентрират в един събирателен образ. И все пак проблемът, и може би най-големият такъв всъщност, на “Immortals” е това, че цялата желана енергия на епичност, вложена в един своеобразен епос, остава нереализирана и висяща във въздуха, обградена от различни душевни терзания и болежки, които явно трябва да накарат всеки един човек да се почувства някак близко до онова, което вижда на екрана, защото независимо, че действието се развива след 1220 година пр. н. е., все пак хората са си хора. „Immortals“ почти придобива функциите на един урок по моралност като залага на „познания“ по философия още в първия си кадър и продължава с вмятането на различни есенции, които възвишават човешкият дух и всеотдайност. И в това като цяло няма никакъв негативизъм, стига да се открива едно стойностно поднасяне на идеята на сценарийно и като цяло сюжетно ниво.

Действието на филма се развива в годините, когато Боговете от Олимп са се отстъпили от намесата си в човешките дела, след като са победили в битката си с Титаните. Заплаха обаче никога не липсва, когато става въпрос за човешки същества, и в конкретния случай тя идва от гневния и непривично злокобен крал Хиперион, превъплатен от номинирания за Оскар Мики Рурк. Разгневеният на боговете цар, решен да властва над човечеството, се е отправил към търсенето на легендарен артефакт, чиято неземна мощ ще му помогне в постигането на всичките си кръвожадни планове. Разбира се, не е възможно да бъде избегнато да се направи контраст на човешкия дух като се въвежда и образа на един обикновен човек със смело сърце, който бива белязан от боговете като онзи, който ще спаси човешкия род от наближаващата заплаха. Това е простосмъртният Тезей, чиято съдба е описана като повече от тягостна, но това очевидно е с цел да се подчертае и намекне факта, че именно неоправданите са надарени с богатството на духовната сила и мощ да извършват велики дела. В случая обаче с „Immortals“ всички тези характеристики на един мит някак започват да се губят, като не се усеща онова чувство на героизъм, където избраният е изправен принципно сам пред опасностите, за да успее да изпъкне пред хора и богове. Образът на Тезей, изигран от актьора Хенри Кавил, е обрисуван с нужните качества на митологичен герой, но в края на филма сякаш всичко това просто е било не от особено значение. Романтичната нотка на лентата пък е отприщена от срещата на Тезей с девицата-оракул Федра, превъплътена от Фрейда Пинто, чиято игра сякаш остава един от най-несполучливите фрагменти на лентата.

Що се отнася до останалата част от актьорския състав, нещата не стоят по-добре. Едно от нещата, които достигат степен на изумление е подборът на актьори, които трябва да пресъздадат част от най-характерните, значими и вдъхващи страхопочитание богове в гръцкия пантеон. Незнайно защо ролята на всемогъщия Зевс е поверена в ръцете на 32-годишния актьор Люк Евънс, чийто образ на общочовешко възприятия като белобрад и с исполински размери върховен бог на Олимп седи по-скоро пародийно, отколкото внушително. Всичко това режисьорът и прохождащите сценаристи Чарли Парлапанидес и Влас Парлапанидес смекчават с въвеждането на един по-възрастен, човешки образ на Зевс, поверен на актьора Джон Хърт. Но не по-добре стоят нещата и с актьорите Даниел Шарман, Исабел Лукас и познатия на всяка тийнейджърка Келън Луц, чиито опити за достоверност някак не успяват да бъдат усетени като легендарните Арес, Атина и Посейдон.

Що се отнася до техническата част на „Immortals„, то той може да бъде определен като качествено визуален, но не чак впечатляващ. Филмът е показателен как в днешно време лесно могат да бъдат пръснати над 100 милиона долара бюджет – с охота и без граници. Така популярните 3D и slow-motion елементи намират поле за изява в пълната си сила и тук, но не оставят ясна следа като нещо наистина незабравимо, а просто опит да се предаде някаква интересна визия и вдигане на възрастовата категория за забрана на филма. Епичността на битките, каквито сме свикнали да виждаме в подобни филми също до голяма степен отсъства. Огромната степен и насоченост към визуално изразяване се концентрира в няколко сцени, повечето от които в самия край на филма, които остават бегли краски на филм, който се цели в определена публика като се опитва да ѝ даде онова, от което се предполага, че има нужда. А финалът – той е такъв какъвто отново сме свикнали да виждаме в подобни случаи – загатващ евентуално продължение, стига колкото се може повече хора да са се решили да дадат парите си за поредния представител на комерсиалното холивудско кино.

Никол създава една дистопия, в която единствената валута, с която човек разполага, е времето, което му остава за живеене. Чаша кафе? 3 минути, моля. Фенси стая във фенси хотел? Чувам, че имаш два месеца излишни. Разбира се, големи корпорации управляват къде ще отиде времето, кой ще го ползва и зорко следят ако случайно се опиташ да се сдобиеш неправомерно с повече време, отколкото ти се полага. Или с други думи богатите са супер богати и залагат по 1000 хиляда години на Покер игри, докато бедните са искрено благодарни на малки дарения от по 5 минути. Средната класа се е загубила някъде между страниците на сценария, но тя не е и важна в случая.

Социалната критика и паралелите, които Никол си позволява да направи между света на „In Time“ и САЩ (че и навсякъде другаде), са доста прозрачни, но предполагам, че заслужават едно кратко ръкопляскане, че показва загриженост. Друг е въпросът, че милионите, които лентата му ще спечели няма да бъдат раздадени по робинхудски на произволни хора от гетото, а ще се засилят към следващия голям студиен проект, който ще цели да ги удвои, утрои etc. Малко лицемерно, но този заслуга ще я препиша по-скоро на 20th Century Fox, отколкото на Никол (макар че той е и продуцент не лентата, %*&№$@%^).

Целият проект може да се опише с две ключови думи. Първата е „неориентиран“. Никол изгражда един анти-утопичен свят, в който технологията е толкова напреднала, че генетичния код на живущите може така да бъде преустроен, че те автоматично да си умират след определено време. Това време също така може да бъде проследявано откъде идва, накъде се е запътило, от кого към кого бива прехвърляно и прочие. Хората карат ретро коли, които са леко замаскирани като футуристични, заводите все още са населени от човешки създания, а не от по-продуктивни роботи. Архитектурата е същата, игрите са същите. Дори хората с по-няколко века в биологичните часовници не се радват на футуристични забавления, а пропиляват годинки на покер. Никол силно се старае да изгради един интересен свят, който е повече от прилично заснет от Roger Deakins (човек зад камера в повечето филми на братята Коен), но в крайна сметка остава сух, постен и безинтересен за зрителското око.

„Неориентиран“ е и стикерът, който се е лепнал за сценария, който също е дело на Андрю Никол. Запознаваме се с Уил Салас (Джъстин Тимбърлейк) – общ работник, който живее ден за ден (буквално); майка му умира, защото автобусните билетчета са твърде скъпи; уморено от живота богаташче му дава подарък под формата на 1 век живот, което автоматично праща местната банда гамени и времевата полиция по дирите му; печели някаква игра на покер; губи годините си и някак успява да убеди дъщерята на богаташчето, че богатите не трябва да са богати, а бедните не трябва да тънат в мизерия. Също така животът и действията на баща му, който той не познава, започват да тормозят сънищата му. All is cool в първите 20 минути, докато зрителят се ориентира в този нов, но познат свят. Самата концепция е достатъчно интересна и съдържа много потенциал, който да се развие в един стойностен продукт. Никол успява да изплаши и изгони всякакво развитие от текста си. Сюжетът прави завои, които са на моменти малко нелогични, но винаги силно безинтересни. Господин сценаристът е бил заинтересован да запълни текста си с много действие (и отегчителни лафове за времето), но е забравил да изгради пълнокръвни персонажи, които да оправдаят времето ни прекарано пред екрана, като това най-много си личи при бандата дребни разбойници, времевия полицай Реймънд Леон (Силиан Мърфи) и героя на бащата на Уил Салас. 2/3 от тях са до такава степен неразвити, че по-скоро изглеждат като инструмент за лесно удължаване на времетраенето на лентата.

Лицево приятните хора, които наблюдаваме през повечето време, са Джъстин Тимбърлейк и Аманда Сейфрид. Протежето на Timbaland е здраво яхнал вълната на успеха, която се надигна с ролята му в „The Social Network“ и докато все още може да се спори дали е добър актьор или не, аз съм по-скоро склонен да повярвам, че Тимбърлейк наистина има (солидни) актьорски умения. Тях обаче няма да видите в „In Time“. Ролята му изисква да играе горе-долу нахакан хубостник, което разбира се му се отдава, но Никол е вмъкнал и 1-2 емоционални момента, в които неориентираната игра на Тимбърлейк предизвиква по-скоро тихо хилене, отколкото да ни просълзи. Госпожица Сейфрид може да я пропуснем, тъй като тя е в лентата, поради същата причина, поради която е и Оливия Уайлд. Силиан Мърфи е както винаги на ниво, който успява да направи някаква роля от иначе несъществуващия му персонаж. Приятна изненада ми направи Алекс Петифер (I Am Number Four, Beastly, макар че никое от тези заглавия е за цитиране), който се вмъква в ролята на красивото гангстерче Фортис. Петифер с такова удоволствие застрелва хора и краде време, че спасението на кариерата му се крие най-вероятно в типажните роли.

Втората ключова дума е „пропилян“, а допълнението, което върви към нея е „потенциал“. Но времената в Холивуд са тежки и оригиналните и смислени идеи трудно се пласират на пазара. Никол е решил да балансира комерсиалното в едната ръка и интелектуалното в другата, но за съжаление някой го е ударил здраво през мислещата ръка, в резултат на което везните са се преобърнали, потъркаляли са се по пода и е станало мазало.

Главният герой във филма се казва Доминик. Той е от богато семейство и е едно от популярните момчета в гимназията. Но като всеки тийнейджър, и той има проблеми. Те се задълбочават, когато в интернет попада на чат стая, която се посещава от хора със склонност към самоубийство. Първоначално Доминик е заинтригуван от мистериозно момиче, което среща там, но бързо е приет и от останалите в стаята. Така все повече почва да се отдалечава от реални свят, приятелите и семейството си.

Предполагам, че идеята на филма е да обрисува и даже разкритикува днешното общество, което е забравило как да общува. За съжаление обаче Ян Комаса създава персонажи, които по никакъв начин не се свързват със зрителите. Родителите на героя са изградени по онзи стереотип, който така често сме свикнали да виждаме в този тип филми – вечно бързащите, вечно работещите, вечно заетите родители, които могат да осигурят всичко за детето си, когато става въпрос за материални неща и в същото време не са там, когато то наистина има нужда от тях. Режисьорът се опитва да ги направи една идея по-пълнокръвни като герои, въвличайки ни в истории от техния личен живот. Но до края на филма и майката, и бащата остават двама непознати. Същото всъщност се отнася и за главния герой, който виждаме почти през цялото време, но така и не успяваме да почувстваме симпатия към него. Доминик е от онези популярни момчета, които, когато си в гимназията, ти изглеждат сякаш имат всичко. Но когато се превръща в посмещише пред цялото училище, той за пръв път осъзнава какво е да си от другата страна. Тази бърза промяна в настроението му и изпадането в депресия изглеждат необосновани на фона на историята. Сценарият не ни предоставя достатъчно информация, за да разберем какво се случва в главата на един самоубиец. Единственото, което ни остава да заключим е, че днешната младеж притежава доста лабилна психика и дори най-малкия проблем би довел до трагични събития. Но това не е вярно. Животът и смъртта са прекалено сложна тема, за да бъдат поставени в подобно клише като това, което използва Ян Комаса.

Истината е, че Suicide room можеше да бъде много добър филм. Филм, който говори за връзката ни с родителите, приятелите, обществото и който в същото време надниква в личния свят на героите си, показвайки какво ни кара да пожелаем да умрем и какво ни кара да живеем. За съжаление обаче лентата е далеч от онова ниво кино, което ни кара да мислим, чувстваме и анализираме.

Разгледан като детски филмът можеше да мине за сносен. Можеше, но не вярвам дори децата да се впечатлят от абсурдната наивност, с която тече действието. Разбира се, че тук говорим за фантастика, но дори и най-смелата фантастика трябва да е базирана на някаква реалистична плоскост – било то основни физични закони или поне общочовешки принципи, бледи следи от логика. Точно тук Green Lantern се проваля, представяйки ни една долнопробна фантасмагория, изтъкана от напълно нереалистични и инфантилни моменти. Летенето в космоса, кадрите със Слънцето, зареждането за пръстена – всичко това трудно може да бъде обяснено, но за сметка на това е и слабо реализирано.

Интересно е, че Зеленият фенер в лицето на Ryan Reynolds (както междувпрочем и останалите близо 3600 зелени фенера) използва силата на въображението си и на теория може да прави всичко. Това, макар и да е недомислено и да отнема част от тръпката, поне дава голяма свобода на сценаристите… които обаче не се възползват, ограничени от собственото си въображение и безидейност. Няма нито едно загатване за нещо по-сериозно от гореспоменатата инфантилност, а сценарият се лее клиширан и написан като по учебник… за първолаци.

Феновете на главоболието – известно още като 3D – няма да са чак толкова разочаровани: Green Lantern е относително красив и визуално претрупан, като за ефекти е харчено на поразия. На моменти дори не прилича на лента, а на компютърна игра. Но колкото и триизмерен да е филмът, персонажите си остават едноизмерни, а сюжетът – плосък, та чак вдлъбнат.

Сюжетът се върти около двама герои – (психично болни?) клоуни – големи деца, които са твърдо решени да имат една и съща играчка, разбира се, в случая жена. И ако завръзката на филма е обещаваща история за живота на един клоун, то след нея следват абсурди, които режисьорът лишава от всякаква логика, макар и егоцентризмът му да прави някакви намеци за интелектуална дълбочина. Конфликти – пресилени и бутафорни, резки промени в сценария, които идват като гръм от ясно небе, радикални решения, критика, сатира, гротеска и каквото още може да се набута в една циркаджийска комедия с тарантиновски дух.

Всъщност, една от идеите е за възстановяването на историческата памет на Испания, започвайки от Гражданската война (ама разбира се) и Франко, и стигайки до 70-те. Въпреки добрата визия и военна атмосфера в началото, всичко се обърква и отива по дяволите, когато времевият преход е пресъздаден от завъртащите се рекламни надписи, телевизионни журналистически кадри и слайд шоу от черно-бели снимки от испанската история. И така, озоваваме се в наши дни, т.е. 1972, когато клоун, но не какъв да е, а тъжен клоун, постъпва на работа в цирк. Сценографията, костюмите, гримът и въобще всички визуални моменти са изключително добри и проличава сериозната работа на дизайнери, стилисти и художници. Уви обаче, това не стига, когато сценарият развива абсурд след абсурд, дори и когато няколко наистина добре реализирани сцени доказват, че Алекс де ла Иглесиа наистина има талант.

За съжаление, всичко се превръща в едно безумно преследване и бягане, нажежени страсти от някакво фалшиво напрежение, клоуни с картечници, обезумели от любов, крясъци, викове, оръжия, експлозии и катастрофи. Насилието е прекрачва границите на комедията – героите преспокойно прерязват гърла, като това нито се отразява в някакви последици, нито има достатъчно развити образи, за да реагират. Всичко прилича на преследване на рояк мухи с огнестрелни оръжия, куршуми хвърчат навсякъде, но никой не се трогва, макар и черно-белите телевизори да отразяват намесата на полицията, може би за да има някакъв реалистичен момент. Това е историята за една луда любов, която не оставя място за дишане и страст, а се превръща в своеобразна перверзия и военен фетишизъм. Героите действат главозамайващо бързо, безумно и решително, но образите им никога не се развиват освен на физическо ниво, което дефинира всяка последвала рана по лицата им. Филмът има мускул и есенция, но удря с чук по главата след един добър пролог – тогава клоуните, фаталната жена и всички останали образи страдат от злополучия, забъркани с миксер, който се върти все по-агресивно, неоставяйки пространство и време, за да не може зрителят да изпита никаква емоция, нито пък да се ангажира с героите и да проследи вълнуващо тяхното развитие.

„Последният цирк” започва безумно и завършва безумно, генерирайки поредица от въпроси, които остават без отговор. Налице остава само манията към насилие и маргиналният поглед към една още по-маргинална реалност, интересна, но куха, необоснавана, деликатната нежност към човека-чудовище, чийто образ е лишен от всякаква дълбочина и психологизъм, освен инстинкта му да действа тук и сега. Липсва обаче нещо, което да подреди целия хаос, шум и агресия в един филм, който се консумира единствено в брутално радикалните си ексцесии.