Bellflower фокусира вниманието си върху връзката между двама приятели – Удроу (Ивън Глодел) и Ейдън (Тайлър Доусън) – и техните занимания и интереси. Всъщност режисьорът май се е опитал да покаже метаморфозата на двамата герои, преминаващи в по-горен етап от живота си, с което не е сполучил. Удроу и Ейдън прекарват по-голямата част от времето си, опитвайки се да проектират огнехвъргачка, различни оръжия и кола на име „Медуза“, всичко това инспирирано от и базирано на австралийския постапокалиптичен трилър Mad Max. Но докато те чакат бъдещ апокалипсис, животът на планетата Земя си продължава, като техният не прави изключение. Несъзнателно Удроу се оказва във връзка с момиче, което, казвайки: „Мога да ти се отразя зле“, не е далече от истината. Животът на двамата приятели променя досегашния си ритъм и начин на съществуване, като хаосът става негова основна градивна единица. Настъпилият Армагедон в битието на главните герои е представен като нещо по-могъщо и разтърсващо от евентуален глобален апокалипсис.

Bellflower е от малките продукции, целящи да покажат огромните си идеи. Лентата си има своя чар, като най-често той преобладава в разговорите и действията на двамата приятели. Целта им, макар и детинска, е изключително очарователна, както и влечението им към Mad Max. Въпреки че филмът с всички сили се стреми да покаже на зрителите, че е от типа фенбой продукции, той определено не попада в тази категория. Основната причина за това е, че главната сюжетна линия се върти около „сериозната“ връзка на Удроу и свързаните с нея любовни терзания. Режисьорът Ивън Глодел се опитва да пресъздаде една съвременна история за Ромео и Жулиета, но и тук удря на камък. Чувствата и действията между Удроу и приятелката му Мили (Джеси Уайзман) са толкова хаотични, неясни, неразбираеми и най-вече безинтересни, че трудно успяват да задържат вниманието върху себе си. Дори когато поведението им стремглаво навлиза в територията на глупостта, съпричастност от страна на зрителя трудно ще бъде намерена.

Глодел не успява да отговори на очакванията на зрителите, непредставяйки нещо уникално или поне отговарящо на описанието си. Режисьорът ни кара да се чувстваме все едно гледаме домашно заснето видео на него и приятелите му през уикенда, оставяйки камерата включена, с минимален брой дубли, мислейки си колко очарователни и готини са. Да, ама съвсем не са!

Не мисля да подмина факта, че избраният каст съвсем не се справя зле. Нивото на игра не е на аматьорско равнище. Няма да пропусна и отново да спомена, че филмът е направен с бюджет в размер на 17000 долара, което от своя страна е повод да смекча критиката си и да анализирам по-обективно. Bellflower е една малка, на моменти симпатична, но през цялото си времетраене откровена продукция. Филмът определено си има своите качества, но те не са достатъчни. Ако Bellflower беше засегнал обещания апокалиптичен привкус, лентата щеше да е доста по-добра и определено задоволяваща очакванията ми.

Среща в дискотеката, обречена връзка, една безкрайна нощ и два различни характера. Героите са двама мъже, дебют за Tom Cullen и Chris New в пълнометражното кино, които постигат хипнотизираща искреност в актьорското си откровение. Нощта, която обещава никога да не свърши, всъщност пада сразена от едно сутрешно „сбогом”, придружено от категорични откровения за връзките и любовта. Оттам нататък настроенията във филма стават все по-остри и болезнени с приближаването на края. Действието се развива в 48 часа в сублимна интимна атмосфера и силни диалози, чрез които героите оживяват в стряскаща плътност. Адмирации заслужават не само две от най-добрите актьорски изпълнения за отминалата година, но и режисьорът на лентата – Andrew Haigh (работил преди като монтажист на филми на Ридли Скот), чиято работа съумява да изгради тази своеобразна интензивност от една съвсем обикновена история. Филмът е масивен в емоцията на съпреживяването герой-зрител и оттам идва най-зрялото му качество – да прави синтез на обикновеното, като го разказва точно и правилно, без да подхлъзва със сценарийни обрати – простотата тук е виртуозно майсторство, което дефинира една стерилна правдоподобна атмосфера без излишъци и чужди за зрителя проявления.

Британската лента засяга темите за нуждата на всеки да бъде обичан и желан, за откриването на партньор и последиците от първичните ни желания – любовта тук е по-скоро потенциално развитие на сюжета, защото историята залага на директната интимност като изразно средство да дефинира тази възможна последица. Сексуалните сцени говорят сами по себе си – деликатност и липса на цинизъм характеризират първичната близост, която става двигател на филма. Двамата герои вървят от желанието и нуждата към невъзможността това, което имат да прерастне в една здрава връзка.  В момента, в който са заедно, те се отдават на това, което имат в пулсираща близост и дихание, и нищо друго няма значение.

Weekend успява да защити позицията си, че това не е точно любовна история, а история за пориви и търсене, за нуждата от топлина и интимност, за това как моментното желание преобръща живота ти. Разрезът между двамата герои е остър и категоричен, но нито единият няма да промени светогледа си. Начините на поведение на героите са аргументирани от социалния и личния им светоглед, а органиката на диалозите е впечатляваща що се отнася до търсенето на решение. Не защото такова не съществува, а защото в този момент то изглежда далече от щастливия край. Филмът развива и идеи за социалния контекст и обществените реакции към хората с различна сексуална ориентация, което допринася за сложността на ситуацията.

Лентата анализира вътрешните търсения на двама мъже, които дори не могат да израстнат,  защото нямат време, тяхната уязвимост и оценка на реалността, сблъсъка на позиции в контраст с нуждата им от близост. Игра на условности и себеотдаване на егоцентризъм, който, уви, никога не е достатъчен, за да докаже правотата ти. По този начин Weekend прави сурова дисекция на резултата от сблъсъка на две противоположности, чиито аргументи просто изчезват пред възможността да споделят интимност. Деликатно и красиво, самодостатъчно, обезсмислящо всичко останало… докато не стане дума за очаквания и сериозни намерения.

Без излишен шум и суета, четвъртата пълнометражна работа на режисьорския тандем без проблем съумя да се превърне в един от най-бележитите и обичани от зрителя представители на модерното френско кино. Обявеният за „културен феномен” във Франция филм успя да достигне до сърцата на публиката със своята хуманност, чар, ведрост и с една красива смес на емоции, вариращи между крайностите на тъга и щастие; един микс, който възхвалява живота в своята суровост, но и в своята нежност и доброта.

The Intouchables разказва инспирирания на реална история сюжет за срещата и зародилото се приятелство между парализиран заможен французин и момче от крайните квартали. Сценарият на Накаш и Толедано развива плавно и „сглобява” отношенията между двамата герои, всеки един от тях поглъщащ от енергията на другия, променяйки светогледа си, възвръщайки вярата си за живот, надеждата си за щастие, научаване на смирение и една идея в повече доброта и положителна нагласа. Филмът е една съвременна приказка за история, в която са оставени настрана излишното мелодраматизиране и неистов стремеж към изстрадване на битийната драма на героите, а по-скоро се опитва да внесе ведър поглед и слънчев лъч към онова, което може да донесе една случайна среща. Онзи момент, когато спонтанно се пресекат пътищата на два противоположни свята, нетипични и изключващи се един друг, но все пак откриващи своите допирни точки. И макар всичко това да звучи на пръв поглед до болка познато и с лекота подтиква към заключения, клонящи към заклеймяване за „поредното клише по действителен случай”, то The Intouchables успява да избяга и да стъпи в страни от тази рамка с елементи, заработващи като едно цяло. Лекотата и непринудеността на актьорската игра от страна на Франсоа Клюзе и Омар Си; приятната и ненатрапчиво капризна режисура и най-вече хуморът, в изключително добър примес с драматичното, образуват един достатъчно богат и деликатно изпипан на впечатления филм.

Като двигателната сила в лентата се откроява чистото човешко търсене на искрено и неподправено отношение, а не лицемерното и съдържащо в себе си унизителен заряд състрадание. Именно това подтиква Филип да свърже живота си с човек, изглеждащ почти иронично на фона на реалността, в която героят е живял до преди това. Но независимо от различията, които изглеждат повече от красноречиви в очите на околните, Филип открива в лицето на Дрис семплата, но изпълнената с духовна енергия идея за приятел, готов да се впусне и да допринесе за сладката лудост на желанието за пълноценен живот. В образа на Дрис се откроява човекът, чиито свободни от снобизъм мисли и действия връщат смеха и яркия живец в едно осъдено на статичност съществуване.

Заслугата за огромния успех на френската лента пада и върху плещите на актьорското дуо Клюзе и Си, които успяват по автентичен и изразителен начин да изградят плътността на персонажите си. Задача, която може да бъде изключително трудно постижима, когато трябва да се цели едно характерно до известна степен следване и стремеж за улавяне на интимната същност и индивидуалност на действително лице. Играта на Омар Си му донася и достойното признание за най-добър актьор за изминалата година на церемонията на наградите César. Химията на екрана между Клюзе и Си успява да разгърне добронамерената, обогатена с приятен хумор история, превръщайки я в нещо много повече от това да бъде поредната житейска драма.

The Intouchables е филм, който изглежда сякаш освободен от претенцията да бъде одобрен и възторжено приет от всички. Но въпреки това точно това са реакциите, които събира в своя полза. Една приятна, бодра, напълно човечна история за това как обединяването не само на уязвимостта, но и надеждите и духовитостта на двама души може да ги превърне в нещо истинско и недосегаемо за разрушаване.

Джос Уедън е магьосник. Не само е телевизионен факир и е създал сериали, които на пръв поглед са толкова чийзи, че миризмата им ме отблъсква надалеч, но с тях е успял да си изгради солидна фен-база, чиито фенове се просълзяват от умиление, когато името му бъде споменато. Някак си Уедън успява да материализира всичко това под формата на 220 милиона и доверието на Marvel, които му поверяват сценария и режисурата на вече доказания касоразбивач.

Самата история е дело на Уедън и Зак Пен, който също е имал вземане-даване с емоционално подтиснати, генно мутирали създания. Лошият чичо Локи, все още разочарован от края на Тор и факта, че, за разлика от брат си, не е вкусвал кафе, решава, че трябва да владее малката ни планета Земя. Този план започва с инвазия в Щатите, а на помощ му се долитат инопланетяни с неясен произход и още по-неясна мотивация. Не-супер героят Ник Фюри решава, че единствено супер герои, доказали се в бокс офиса, ще могат да се противопоставят на заплахата и тръгва да ги събира с помощта на съмнителния си чар и не чак толкова съмнителните чарове на Коби Смълдърс (която не знам какво прави тук, между другото).

Отмъстителите трае 142 минути, като първите 42 задължително са неприлично скучни (интродукции, какво да ги правиш), а през останалите 100 ми беше трудно да се сетя какво точно се е случило преди 5. Нека перифразирам – няма почти никакъв смисъл да следиш сюжета на „Отмъстителите“, тъй като авторите залагат, че зрителят е там повече да гледа, по-малко да мисли, и, разбира се, се надяват да не заспи по време на въпросните 42 минути. Уедън, който бе съ-автор на Хижа в гората, този път разочарова, а и не съм склонен да му простя. Сюжетът на „Отмъстителите“ няма да е най-трагичното нещо, което ще гледаш тази година, дори предполагам, че повечето хора ще го харесат, но е видимо, че той е най-слабата брънка в цялостната схема. Въпреки че си говорим за лента, която се базира на комикси за относително двуизмерни герои, предполагам, че цялата митология на Отмъстителите, а и на Marvel вселената, има какво да предложи. Единственото утешение е, че Уедън някак си е успял да извлече някаква човечност от всеки герой, благодарение на което те не изглеждат като объркани марионетки с прожектори насочени в лицата им. Това най-вече си личи при Тони Старк/Железният човек и Локи/Локи, които си остават най-интересните персонажи и малко или много изнасят емоционалната част на филма на раменете си.

Уедън обаче има козове в ръкава си. Първият от тях е свежият му хумор, който може да не е най-оригиналното нещо на света, но е ползван умело, в правилния момент и в правилните дози, като визуалните шеги, и най-вече онези включващи Хълк, буквално разсмиваха цялата зала.

Вторият значим плюс на „Отмъстителните“ е визията, а точно в тази сфера няма място за грешки. Джос Уедън е напълно наясно с това и не си е позволил такива (въпреки 3-4 кофти зелени екрана и 1-2 отвратително грозни 3D кадъра). „Отмъстителите“ просто изглежда прекрасно. Уедън режисира с размах, какъвто само 220 милиона могат да му позволят, а крайният ефект се доближава до онези висини, които фенбойчета и гърли биха побързали да категоризират с „epic“. Баталните сцени (нека си признаем, повечето само тях ги интересува) са мащабни, енергични, та дори бих си позволил да вмъкна и емоционални и пълни със съспенс. Със сигурност не са и еднообразни, тъй като се любуваме не само на задължителната Отмъсители vs. всичко, което мърда и не изглежда като човек, но и на вътрешни романтични сблъсъци между почти всички протагонисти. Джос Уедън успешно ескалира действието, започвайки от кратки, но експлозивни схватки, за да експлодира мащабно накрая, което е и един от по-добрите сблъсъци, които Ню Йорк е изстрадал. 3D-то е ненужно, кога е било, но като изключим въпросните 1-2 кадъра, то поне лентата може да се похвали с (по-)добро(то) конвертиране.

Нека прескочим актьорския състав. Там промени (а и в играта им) няма. Мненията за всеки един от тях няма да се променят, само ще се затвърдят. Това, което също се затвърждава е умението ми да говоря повече глупости за негативите, отколкото за плюсовете на един филм, а колкото и да не е за вярване, „Отмъстителите“ заслужават хвалбите си. Въпреки че всичките предпоставки за провал бяха налични, Джос Уедън и Marvel успяха да докарат започнатото до един добър край. Лентата може да не блести сюжетно, но, ако трябва да бъда честен, не се и опитва тъй като не това е целта ѝ. Докато гледах филма, можеше и да не се сещах какво е станало сюжетно преди 5 минути, но този факт се дължеше много повече на случващото се на екрана в момента. А в повечето случаи то беше наситено със смях и coolness – двете неща, заради които се замъкнах до кино залата и които получих.

Преди да се оттегли от музикалния бизнес героят на Шон Пен в новия филм на италианския режисьор Паоло Сорентино най-вероятно е бил една от онези фигури, които са направлявали културните течения и са били символ на един различен начин на живот. Голямата ирония на съществуването им е в пълния асинхрон с реалността, непозволяващ им да функционират нормално в обикновеното ежедневие. Шайен, в когото можем да открием толкова много от това, което знаем за рок/поп иконите от 80-те, на петдесет годишна възраст трябва да се научи да живее, след като е прекарал десетилетия извън реалноста, движейки живота на другите в най-различни посоки чрез културното си влияние. “This Must Be The Place” е типичен road movie и като такъв използва мотива за пътя като най-доброто средство за себеоткриване. Лентата цели да ни покаже късния процес на съзряване на един мъж, който е отказал да порасне.

This Must Be The Place провокира с нестандартната си визия и разгледаната в него тема. Лентата е доста по-различна, всъщност без допирни точки, с излязлата през 2008 година политическа драма Il Divo на същия режисьор. This Must Be The Place не е от лентите, които биха се понравили на масовата аудитория, определено филмът е доста различен, ексцентричен и трудно би допаднал на хора, търсещи общорамкираните елементи в т.нар. блогбъстъри. Паоло Соренино прави попадение в десетката, каствайки в главната роля носителя на два Оскара Шон Пен, който пък от своя страна не спира да доказва смелостта си, когато иде реч за избор на странни и нестандартни роли. Този път Пен се справя перфектно със задачата да изиграе отегчена, отчаяна от живота бивша рок звезда, която по стечение на обстоятелствата тръгва на пътешествие, чиято крайна цел е да отмъсти на нацистки офицер.

Шайен, както стана ясно, бивша рок звезда, с визия нещо средно между Робърт Смит от The Cure и Едуард Ножиците води тих и спокоен начин на живот в ирландската столица Дъблин. В огромната си къща той пребивава заедно със съпругата си Джейн (Франсис Макдорманд), изключително разбираща и подкрепяща го. Всичко в ежедневието му протича еднообразно, докато не получава телефонно обаждане, от което става ясно, че баща му -евреин- е тежко болен. След смъртта на баща си Шайен научава за непостигната от родителя му цел, а именно да намери и накаже измъчвалия и унижавалия го в концлагера Аушвиц по времето на Холокоста нацистки офицер, по настоящем бежанец, живеещ в САЩ. Бившата рок звезда решава да довърши делото на баща си, от което започва и пътешествието му.

Шайен е типът герой, в когото или ще се влюбиш, или ще намразиш – средно положение няма. Съвсем нормална е загубата на интерес от страна на зрителя в началото на филма. Поведението на главния герой е недобре обосновано, попадащо под знаменателя на типичните психологически терзания, завладели тийнейджърите. С напредване на времето обаче се задълбочаваме в персонажа на Пен и откриваме, че зад детското му поведение стои една зряла личност, премисляща случващото се около нея и търсеща най-точните думи като изразно средство. Зад привидно трагичната и преклонена външност на Шайен се крие човек, който не само, че не се е отказал от живота си, но е и готов да приеме щастието с разтворени обятия.

Еднообразното ежедневие кара героят да се чувства депресиран. Той сам допринася за състоянието си като не просто отказва да се промени, но и рядко гледа на промяната като на възможност. Но според Джейн той бърка скуката с депресия. А според Сорентино скуката е неизбежна, когато изживееш голямата част от живота си като дете – без отговорности и реални заплахи, без цели, за изпълнението на които да си готов на всичко. Както Шайен сам казва, задачата на пътешествието му из запада не е да преоткрива същността си, но когато поемеш на път неизбежно научаваш по нещо за себе си и за живота като цяло. В този смисъл добре проличава желанието на режисьора да препрати към класиката Вим Вендерс „Paris, Texas“. Сцената, в която героят открива живеещия в усамотение, прастар офицер от Аушвиц пък е явна стилова референция към неговия сънародник – Серджо Леоне.

Именно заради некохерентното комбиниране на сюжетите обаче „This Must Be The Place“ изглежда в някои моменти незавършен и дори повърхностен. Пътуването на Шайен има своите силни и своите слаби моменти, но в никакъв случай не може да постави лентата до класическите заглавия на тема „път“. Различните мотиви живеят в различни светове и комбинирането им често изглежда неуместно. Един от силните елементи безспорно е музиката във филма, дело на Дейвид Бърн от ню уейв бандата Talking Heads. Тя в комбинация с колоритната игра на Шон Пен прави лентата на Сорентино ако не впечатляваща, то поне гледаема.

Милена, Стоян

Всъщност филмът в своя замисъл е доста простичък. Анджелина признава, че и отнело месец да напише сценария… и това си личи. На фона на историческия контекст на войната тя поставя съмнителна любовна история. Босненската мюсюлманка Айла и сръбския полицай Даниел се оказват от двете страни на избухналия конфликт и когато се срещат в концентрационен лагер, той я прибира под закрилата си. За двамата обаче се оказва трудно да поддържат тази връзка по време на войната.

С тази идея и това темпо филмът върви два часа и половина, подигравайки се с интелекта на зрителите и особено с онези, които уважават военното кино. Вярвам, че Анджелина е изчела далеч повече книги за войната от мен, но ако я попитате какво е научила от тях, най-вероятно ще ви цитира две-три изречения, които се срещат навсякъде по учебниците. Точно тези няколко маркиращи изречения Анджелина използва, за да въведе зрителите в обстановката. На два пъти – в началото и края – ще чуете новините по радиото, които съобщават информация за войната. Така Джоли се подсигурява, че далеч не така запознатите като нея зрители ще разберат кой кой е и за какво се бори всеки. И докато подхожда по този детински и елементарен начин към историческата и политическата обстановка, то режисьорката я бива в това да създава драма. Още в първите десет минути от лентата ще видите жестоки сцени на убийства и изнасилвания, които идат да покажат на тези, които се съмняват, че лентата ще е сериозна и напрегната. Всъщност войната в Босна е една доста сериозна тема, към която всеки режисьор би трябвало да се отнесе с уважение. Не се и съмнявам, че Анджелина го има и че е опитала да даде всичко от себе си. Резултатите обаче са повече от разочароващи. Ако не се налагаше да използвам думата трагедия, за да определя  случилото се в Босна, то щях да я използвам, за да опиша филма. Трудно е да коментираш такава история, без да излезеш коравосърдечен, но ако трябва да говорим за сюжета, идеята и сценария само от кино гледна точка, то оценката е слаба.

Гледала съм военни филми със сериозен тон и добра идея, но с бедна реализация. Попадала съм и на филми – зрелище, които имат, за цел да впечатляват, а не да анализират. По чудо филмът на Анджелина не попада в нито една от двете категории. Лентата е с бюджет 13 милиона, които Джоли успява да изхарчи за всичко друго , но не и адекватен реквизит. Първото, на което ще се спре погледът ви в имдб (след ниската оценка) е графата с гафове, в която накой любезно отбелязва : Почти всички униформи, символи, военно оборудване, оръжия и превозни средства са неточни и никога не са били виждани във войната в бивша Югославия.

Всъщност аз не държа на това какъв цвят долни гащи носят героите и фактологически вярно ли е това. В един военен филм търся история, политика, психология, емоционалност. Неща, които не намирах в този филм. Всъщност година по-рано излезе друг филм с подобна идея – As if I Am not There. Тогава не оцених лентата подобаващо, но истината е, че режисьорката Хуанита Уилсън, която може и д няма най-известното лице в света, се е справила много по-адекватно – с повече усет към ситуацията, с повече чувство и замисъл. Ако ви се гледа нещо стойностно, то препоръчвам това заглавие.

Да започнем с това, че филмът е сниман основно с така наречената shaky/hand-held камера, по модела на „found footage“ лентите. Ако в технически аспект Chronicle се отличава с нещо, то ще да е именно начинът на заснемане, макар че и това не е абсолютно сигурно – в последните години по аналогичен начин бяха „документирани“ какви ли не чудесии, включително чудовища, извънземни и духове. Така или иначе обаче, в „Хроники“ това се явява освежаващо и дори нужно, тъй като историята буквално се върти около камерата. И ако последната не допринасяше с достатъчно свобода – на действие и за разгръщане на идеи, то крайният продукт би бил твърде банален и навярно незабележим. Какъвто не е.

Но какво дефакто е „друсащата“ се камера? Понятието е общо и ми убягва адекватен превод, но по същество дефинира една динамична и не-статична камера, откъдето идват друсането, клатенето и т.н. Освен че на теория внася повече реализъм, понякога това е съчетано с цялостната концепция лентата да изглежда като документална такава, при това – убедителна. Съответно кадрите, освен че подскачат, са целенасочено претендиращи да бъдат репортажни, любителски, изнамерени отнякъде footage материали.

Не по-различно е в Chronicle. Филмът започва и през повечето време минава през обектива на главния герой. В името на въздостоверния реализъм и бидейки едва прохождащ оператор, в началото камерата на героя се люшка наляво-надясно, но след като той се сдобива с нова техника нещата се позаглаждат. И докато идеята героят сам да се снима, при това от всевъзможни ъгли и места е добра, то невъзможността (или по-скоро недомислицата) да го прави във всеки един момент, принуждава да се търсят други решения. Тук идва и разочарованието. Така, за да се измъкне от клопките на сценария, режисьорът се принуждава да си служи и с още камери – в началото на една любителка-фотографка, а към края вече се използва каквото падне измежду телевизионни излъчвания и случайни кадри от телефони, сгради. В такъв тип филми рано или късно започват да изскачат въпроси за произхода на „документалния“ материал, следващи естествената нужда на зрителя да добие представа, усет за цялостност – от сорта на кой го е заснел, как попада при нас, кой го е сглобил, дори и как е оцелял след поредния апокалипсис. Може да звучи глупаво, но понякога е достатъчно, за да развали крайното усещане от лентата. Някои заглавия хитро успяват да заобиколят тези въпроси и представят една сравнително правдоподобна версия. Уви, „Хроники“ не е от тях. Филм, заснет по този начин именно, за да е ужким по-реалистичен и „истински“, се проваля точно в изграждането на псевдо-документалност. Въпросите за произхода на кадрите и цялостния контекст в прожектирането им на зрителя увисват във въздуха с надеждата хората никога да не се замислят над това, а просто да се наслаждават. Мотивацията на протагониста да снима също не е ясна. И общо взето няма никаква логическа обосновка защо филмът е заснет така, както е заснет. Освен за да бъде различен.

Дотук добре (или не чак толкова), но каква всъщност е историята в „Хроники“? Трима младежи, от които един – както вече бе споменато – има навика да заснема всичко, попадат на странен артефакт и придобиват свръхсила: телекинеза. Развивайки способност да местят предмети със силата на ума си, филмът проследява пътят им през осъзнаването и усилването на техните възможности, контролирането им. Тази „въвеждаща“ част от лентата продължава сравнително дълго и в крайна сметка е интересно да се наблюдава процесът по осъзнаване и изпробване на новопридобитите способности, което най-често се изразява в правене на разни деструктивни простотии. Въпросното е противопоставяне на масовата идея за супергероите, които веднага се втурват да правят добрини и да спасяват света. В тази връзка глобални теми и световни проблеми изобщо липсват от контекста, а посланията във филма са много повече социални и битови. Но макар на идейно ниво да бяга от стереотипите, ако погледнем в детайла и конкретните сцени, клишетата са си там. При това са гарнирани с няколко сравнително ненужни и абсурдни сцени. Няма да издавам в детайли, но може би ще е подсказка ако кажа, че ефектите на въпросните места са зле. Дори и „замаскирано“ и ретуширано зад любителската камера, CGI-то издиша жестоко. Вярно, че филмът разполага с доста ограничен за жанра си бюджет и с наличните ресурси резултатът няма как да не е задоволителен, но това не е адекватно оправдание за нереално високите цели, които лентата гони.

В актьорския състав няма да открием особено популярни имена, като някои от тях нагледно доказват колко заслужено е това. За късмет обаче, кажи-речи единствените, които се справят отлично са именно тримата главни героя. Най-добро впечатление оставя непринуденото им държание, особено по време на забавните сцени. За това определено спомага режисурата на Josh Trank, който, макар и дебютант в пълнометражното кино, отвержено запълва дупките в сценария.

Chronicle e интересен, сравнително нестандартен и определено непретенциозен, въпреки недостатъците си, оставящи усещането за нещо незавършено. Може би един от най-големите плюсове на филма е развитието на главния персонаж, чийто мотиви и трансформация са толкова реалистични, искрени и болезнени, колкото никоя shaky/hand-held/found-footage камера не може да докара.

В българските програми лентата се появи под името `Незараснали рани`, което е доста свободен и неточен превод на заглавието и в същото време изстрел право в десетката по отношение на главната идея на филма. Сюжетната линия не е сложна – двама фоторепортери за пореден път поемат риск, отпътувайки за страна, в която се водят военни действия. След тежък инцидент единият от тях скоро се връща у дома си. Тялото му е покрито с белези от физически травми, но раните, които не успява да излекува, са тези в душата му.

В този род на мисли филмът не е нещо революционно. През 1987 Майкъл Камино ни показа отпечатъкът, който оставя една войната в съзнанието на обикновения човек в прекрасната драма `Ловецът на елени`. Преди няколко години  пък Тоби Магуаер се пребори с кошмарните спомени от поредната мисия в Афганистан във филма `Братя`. Въпреки всичко обаче това ще си остане една неизчерпаема тема, докато по света продължават да се водят войни, да умират хора, а други да стават свидетели на жестокости и кървави сцени.

Сценарият на филма е повече от добър. Режисьорът деликатно подсказва какво е преживял главния герой, но оставя зрителите постепенно да навлязат във вътрешния му свят и сами да разкрият случката в спомените му. Липсват обичайните клишета от военните филми и за сметка на бойните сцени, режисьорът набляга на вътрешния свят на героя. Филмът е напрегнат, динамичен, емоционален и в същото време – чудесна психологическа драма.

В главната роля е Колин Фарел, за който Triаge е трети филм за 2009 година. След поддържащите роли в Сделките на Доктор Парнъсъс и Лудо сърце, актьорът е в светлините на прожекторите с едно от най-силните си изпълнения. Героят му неуспешно се опитва да раздели живота си на бойното поле от този в семейния апартамент. Спомените от преживяното обаче не го напускат дори и в прегръдките на любимата жена. Ферел, който е хамелеон в своите изпълнения, поддържа много високо ниво и в тази лента.

Филмът търпи известна критика, но въпреки някои малки недостатъци, заслужава добра оценка. Когато става въпрос за военни филми, Данис Танович е в свои води и независимо какви средства използва, за да достигне до зрителя, той винаги успява да грабне вниманието. Дори в познати истории той успява да бъде различен, да бъде искрен, да бъде емоционален.

Вярно е, че Triage не е така силен като Ничия земя, нито пък носи онази неподправена блаканска атмосфера като Цирк Колумбия. Ако сте фенове на военното кино обаче, не пропускайте да му хвърлите едно око – няма да съжалявате.

Какво не е? – The Cabin in the Woods не е тийн/слашър/хорър филм, който да следва до болка познатата ни формула. Вътре лоши маскирани хора/зомбита/вампири/върколаци/etc. не подлагат на нощен тормоз лицево симетрични девойки и атлетично скроени юноши, които са решили да се забутат вдън гори Тилилейски, подлагайки се на алкохолен тормоз и обмен на телесни течности.

Какво е? – The Cabin in the Woods е тийн/слашър/хорър филм, който следва до болка позната ни формула (…), но е толкова мета, че не очаквах. И да, вътре умират красиви тийнове (айде добре, в ранни 20те са), кръв се лее прилично, има плоски обрати и познати клишета, но всичко е направено с любов към точно този жанр. Разбира се, първият въпрос, който изскочи в главата ми след като разбрах накъде са се насочили нещата бе „Ама не ни ли е писнало от тези ленти, които свалят звезди на предшествениците си и основоположниците на въпросния жанр/ера, не ни ли омръзна някой да се обяснява в любов на киното като изкуство“. Отговорът при мен бе „да“, но Дрю Годард и Джос Уедън го правят с такъв стил, че още след като заглавието буквално се натресе на екрана, бях готов да им простя това. И им простих като тръгнаха надписите.

Предвид километрите, които изписа предния път, защо си толкова лаконичен? – Защото мисля, че колкото по-малко знаете за филма на Дрю Годард, толкова по-добре ще си изкарате в кино салона. А какъв по-добър начин да прекарате Happy Zombie Jesus Day от малко кръв и добро настроение?

С едва втората си пълнометражна лента, английският режисьор Стив Макуин направи своята заявка в кино средите като творец, който не се страхува да отдаде нужното време на своите идеи, за да преминат през плавния преход на узряване и детайлна разработка, откликващи в един завладяващ краен резултат. След изключително добре приетия си режисьорски дебют от 2008 година “Hunger”, Макуин отново се насочва към притеснителна, но извънредно провокативна и смислово издържана сюжетна тематика, като отново избира да работи с актьора Майкъл Фасбендър, с когото сформират един своеобразен творчески тандем, постигащ неповторима експресивност и емоционално въздействие.

В “Shame” Стив Макуин, заедно със сценаристката Аби Морган, ни потапят в дълбините на една психологически „ранена” история за секс, интимност, порочност и всички онези своеобразни духовни тревоги, които могат да се зародят и заживеят в душата на човек. С изключителна деликатност на текст и режисура историята успява да бъде разказана по един смел, дързък и разкрепостен начин, без да изпадне в капаните на пошлостта и безвкусицата, които неизменно могат да бъдат заплаха за един кино разказ от такова естество. Темата за секса, за телесното, за нагонът, който сякаш раздира душата в желанието си да бъде задоволен, заживяват в кадрите на “Shame”, като не се притеснява да покаже героите си в най-интимната, уязвима и напълно разголена същност. Използвайки драматургичната изразителност на голотата на човешкото тяло, а не чистия простоват порив за ексцентричност, Макуин съставя една естетически издържана история за духовно обременени хора, сякаш заклещени в своя собствен вътрешен ад на срамни импулси и желания, често пъти изплъзващи се от нашия собствен контрол.

Още с първия си акт лентата ни запознава с най-деликатната и дълбока интимност на своя персонаж, без свян, без скрупули – образът на Брандън, прекрасно изигран от талантливия Майкъл Фасбендър, излъчва комплексност и проблемност още с първата си поява пред зрителския поглед. Много отявлено, но все пак с характерна плавност и такт, пред нас придобива плътност образът на човек, потопен в своето градско ежедневие, но сякаш своеобразно съдържащ два напълно противоречиви образа, живеещи в едно тяло – този на хищника, и този на жертвата. Темата за психологическата дълбочина, крехката духовност и обречеността на неконтролируемите желания намират своя израз тук в сцени на изграждано напрежение, в което плътския порив провокира една семпла, но и изключително ловка игра на контрол, на дебнещия своята жертва хищник, но и лесно раним и готов да се върне бързо в своето начално състояние на засраменост и афектираност от действията. Своеобразната обреченост на героя, чийто персонален живот се е превърнал в един характерен омагьосан кръг на непосилни за обуздаване телесни апетити, не предизвиква осъдителен тон у зрителя, а провокира към поглеждане отвъд повърхността. За търсенето и отличаването на онази вътрешна борба, за която Брандън се превръща в събирателен образ. Там където безскрупулното се сблъсква с неописуемия срам и отвратеност от онова, в която желанията ни могат да ни превърнат. Контролът, който могат да поемат над цялостната концепция на живота ни, непозволяващи да функционираме правилно. Където ролите биват разменени; където задоволяването на плътското по един безчувствен и неангажиращ начин не позволява на истинската емоция да открие своята изразителност; където непоносимата зависимост кара индивида да върви срещу себе си, да не разпознава себе си, да бъде отвратен от образа, който вижда в огледалото.

Действието в “Shame” намира своята ескалираща точка с появата на още един съществен образ, а именно този на сестрата на Брандън – Сиси, изиграна от актрисата Кери Мълиган. И макар характерното желание за съпоставяне на сюжетно сходни психологически линии между брат и сестра да е познат сценариен похват, той често пъти успява да постигне нужните резултата и впечатления. Макуин и Морган съумяват по изключително откровен начин да създадат образи, чиято конфронтация един с друг успяват да покаже две крайности на почти сходен проблем. Докато персоната на Брандън събира в себе си една неспособност за искрена, абсолютна обвързаност и изграждане на онзи интимен контакт с друго човешко същество на чисто духовно, а не толкова на телесно ниво, то образът на Сиси се появява като онзи вид човек, чиято привързаност към някого пламва мигновено; чиято несигурност и зависимост от контакта с другия тласка към също толкова самоунищожителни крайности и действия, отново превръщащи личността в непосилна да се справи със своите страхове.

Без да се търси пословичната многословност на сценарийното представяне на историята, белязала героите и превърнала ги в обречени на своите зависимости хора, сюжетът на лентата акцентира върху тяхното настояще, онова тук и сега, изтъкано от крехки и лесно раними душевни бримки, докато миналото остава плахо загатнато, но с достатъчна осезаемост и сила. В своята основа “Shame” не цели и не залага на социалното осъждане, на укоряващите констатации и морални поуки, а застава зад желанието за едно откровено психологическо разголване на индивида в опитите му за водене на една често пъти непосилна борба с дяволите, живеещи вътре в нас, в интимния интровертен свят, събуждащи чувствата на срам, погнуса от личните действия и оставащо едва живо измъчващото желание за победа и надделяване над онова, което е поело контрола над нас.

“Shame” е филм, който няма грозния и безвкусен стремеж към чиста провокация. Не е филм, който предоставя на зрителя всичко в най-детайлизиран и смлян вид, а очаква от него разчитане на символите, на откриване на духовното и нанесените рани. Филм, който безсрамно заговаря за срама, настъпващ когато интимното ни съществуване остане болезнено разголено и напълно незащитено.