Филмът забранява конвенционалното третиране на една ужасяваща история, която е работена много пъти в киното, залегнала в идейното ядро на Martha Marcy May Marlene. Лентата предлага друга перспектива, по-интимна и психологическа, един смразяващ разказ, който лесно можеше да се превърне в друг филм с поджанр home invasion като The Strangers, Straw Dogs, Funny Games и т.н.
Предложението на Durkin е интересно с това, че изгражда свой собствен пластичен език, който придава кохерентност на всички елементи във филма. Въвлечени сме в пречупената психика на главната героиня, изиграна от Elizabeth Olsen. Отлично изпълнение, което приковава с точно развити психилогизми и актьорска коректност на един фрустриран образ, чиято самоличност преживява катастрофален кризис. Младо момиче, което след две години живот в извратена секта, се връща да живее при сестра си. Щетите и болката, без съмнение, са нанесени, а последиците предстоят. Марта, Марси Мей или Марлийн, в зависимост от това на кой етап в живота ѝ отговаря всяко едно от имената, губи контрол над реалността поради умственото разстройство, което преживява през времето прекарано в сектата. Sean Durkin създава десориентация и деменция, които преследват Марта. Атмосферата е студена, цветовете са размазани, въздухът е заразен с меланхолия и страх, а напрежението криволичи в настояще и минално, набирайки сила. Indie стилистиката бяга от буквалното и типичното, от очевидното и повърхностното, създавайки филмов свят от детайли и скрити пътеки.

Сценарият развива въпроса за идентичността и психическото здраве, но отива много по-далече от началните си позиции. Разделението на реалност и реалност е задълбочено изследване на същността пред последиците. Въпреки че налице са резултатите, гледната точка на филма не спира да търси причини докато постепенно формира възгледите си за едно прогнило капиталистическо и материално общество, което възприема самоличността като даденост с второстепенно значение. И ако едната реалност е кошмарна с обществото, което представя, жертва на фалшив култ и извратена ценностна система, то другата е кошмарна с пасивността и слепотата, която го съпътства. Martha Marcy May Marlene е тягостен и тъжен в констатациите си, които майсторски са въплътени в разговорите между героите върху теми за доброто и злото, нормалното и грешното, материалното и духовното. Светът не е съвършен, но още по-лошо, той е зле устроен, когато човечеството е изгубило мяра за себе си като единица социална и натурална стойност. Durkin изследва идеята за перфектното, но лишено от стойност, желанието да имаш, това което масата счита за нормално, но без да осъзнаваш смисъла и стойността му, когато на олтар поставяш материалното, сигурното.  В това отношение конфликтът е разработен перфектно, а изпълнението на Elizabeth Olsen е контролирано до минимални детайли. Актрисата е убедителна и вярна на героинята си. Натуралистичната точност, която ѝ придава, е стряскаща, а чувството за неудобство и тежест не спират да си играят с психиката на зрителя.

В Martha Marcy May Marlene няма решения, но има резултати. Има заключения. Не всичко се обяснява, но и не е необходимо. Всичко се случва във въздуха, макар и в перфектен контрол, всичко е плод на интуиция и безмилостна провокация от емоции. Невероятната ефективност на филма поражда мисли и очаквания, че нещо лошо ще се случи, и то се случва. Само зрителят обаче решава кое е то. През това време героите на екрана пропадат в собствената си обреченост.

Режисьор на филма е финландецът Аки Каурисмаки (Mies vailla menneisyyttä (2002), I Hired A Contract Killer (1990), Leningrad Cowboys Go America (1989)). Който е запознат с работата на Каурисмаки лесно ще забележи, че типичният за него жанр е черна комедия (което не означава, че от филмите му отсъства известна доза тягост), която отделя специално внимание на носталгията по отминалите времена на 20-ти век. Точно поради този факт зрителят не може да предположи, че Le Havre ще разглежда социален проблем с огромни мащаби – а именно нелегалната имиграция, засягащ политиката на Франция. Темата социален реализъм е далече от представата за творчеството на Каурисмики. Неговата работа може да се определя като европейски еквивалент на американските гангстерски филми, също така на тези с приказна тематика или пък на такива, които са съпътствани с натрапчиво звучене на rock’n’roll музика. Във филмите си Каурисмаки никога не е спирал да разглежда живота на отритнатите от обществото хора или пък на тези, които често са пренебрегвани, заради социалния си статут, причисляващ ги към по нисша класа в обществената стълба.

Le Havre е по-скоро от категорията на онези филми, които са в голяма степен като басня, отколкото на тези, които отделят повече внимание на суровата и непоправима действителност. Филмът разглежда живота на определен кръг от хора в пристанищния град, който споделя обща съдба и дори и в трудните моменти успява да запази стоицизма и цялостта си. Тези хора са съседите на главния герой Марсел Маркс – бохем, чистач на обувки, доволен от живота и работата си, който всъщност представлява и нашият вход към живота на това общество. Както вече споменах, съдбата на Марсел се преплита с тази на бежанеца от Габон Идриса, точно когато на съпругата му е открита тежка болест и тя трябва да постъпи в болница. Марсел се заема със задачата да изпрати Идриса при майка му в Лондон (накъдето момчето се е запътило преди да бъде открито от френските власти), макар и осъзнавайки, че за тази си цел ще трябва да се справи с френската полиция, с която най-често във филма се конфронтираме посредством инспектор Моне (Жан-Пиер Даросен (Red Lights, Conversations With My Gardener)).Всички съседи на Марсел се включват в укриването на Идриса, като не само пазят местонахождението на момчето в тайна, но и помагат на Марсел всеки с каквото може. Дори и продавачът на хранителни стоки Жан-Пиер, на когото Марсел е задлъжнял, оказва помощ и взима дейно участие в мисията на главния герой. Така сюжетът на Le Havre преминава през различни траектории – търсенето на Марсел да открие семейството на Идриса, усилията на Арлети да запази в тайна болестта от съпруга си, неспособността на Идриса да се крие и разследването на Моне, които ще ни запознаят с една изключителна атмосфера и ще ни доведат до края на една съвременна притча. 

Режисьорът Каурисмаки рядко раздвижва по-осезаемо камерата си и през цялата продължителност на филма се стреми да поддържа синьото като основен елемент в цветовата палитра в периферията на лентата. Le Havre е изграден върху една фантастична действителност, съчетаваща необикновения живот на една обикновена група от хора с множество добродетели. В лентата лесно се забелязва експресивността на Вилмс, докато тази на Оутинен е притъпена до краен предел.

Le Havre е магичен в естеството си, характеризиращ утопията на група от хора в северното крайбрежие на Франция. С този си филм Каурисмаки успешно възвръща надеждата за човечността у хората.

Подобна амалгама от чувства и настроения е и новият филм на режисьора Джонатън Ливайн, носещ името 50/50. Категоризирана като драматична комедия, лентата съдържа в себе си по равно количество и от двата жанра. Един филм, който може да ви разочарова, но може и силно да ви очарова. Кино творба, в която се смесват 50% тъга с 50% радост, за да се получи 100% живот. А ако трябва да се обобщи в едно изречение – това е филм, който поставя живота в неговата разностранност на пиедестал.

Режисьорският триумф на Джонатън Ливайн идва именно с тази лента, трети пълнометражен игрален филм в кариерата му, високо оценена от критиката и добре приета от публиката. Факторите за това са много – спокойна и непретенциозна режисура; добре поднесен авторски сценарий, дело на Уил Рейзър, в който подчертаната смесица от радост и тъга изпъква и постига своя ефект; и не на последно място чудесна актьорска игра от младия и талантлив Джоузеф Гордън-Левит и акомпаниращите му актьори. Много от похватите и решенията използвани във филма могат да се приемат за наивни и дори може би клиширани, но истината е, че самата лента не парадира с желание да бъде нещо повече от чиста наслада в разгръщането и споделянето на една искрена история, на една своеобразна съвременна приказка, възхваляваща желанието за живот и всички емоционални възходи, падения  и осмисляния по пътя.

Сюжетната линия в 50/50 ни запознава с историята на Адам Лернер, млад журналист и човек, който води спокоен живот, следващ голям брой правила и обществени норми за това кое е полезно и разрешено. С много отбрани кадри и поредното запомнящо се изпълнение от Гордън-Левит, успяваме да възприемем героя като човек, който не поема огромни рискове, отдава себе си на хората в ежедневието си и сякаш в един момент е почти заплашен да загуби на своя отговорност представата за това, което се крие в собствената му душа като желание и очаквания. Както сме свикнали да виждаме в такъв род филми и тук се открива повратно събитие, чиито контрол е отнет от човешките ръце, което ще промени хода на действието на лентата и ще отправи погледа към друга съществена посока. Характерното в случая е това, че не трагедията, сполетяла героя, е в основата на сюжетното развитие, а по-скоро онази същност и мотивационна сила, която се съдържа в нея; бягаща от статичност и успяваща да разгърне правдоподобно едни скромни, но достатъчно силни мотиви. Срещите на главния герой с хора, с който споделя тежестта на случващото се, показващи му както суровата, така и искрената част от трудността на житейското изпитание; сблъсъците с разочарованието, но и с новото начало; всички онези характерни психологически фази на приемането на надвиснала трагедия; преоткриването на любовта на хората, които сме свикнали да приемаме за даденост – всички тези дребни, може би на пръв поглед дори клиширани елементи, успяват да сработят в едно цяло, за да съградят един филм, в който горчиво-сладките чувства са гарантирани, но и абсолютно удовлетворителни.

Не на последно място зад завидния успех на продукцията стои и хармоничното сработване на останалата част от актьорския състав. Освен органичната игра на Джоузеф Гордън-Левит, всеки един от останалите артистите изкарва на яве нужните черти на поверените им персонажи, така че сюжетното колело да продължи да се върти в правилната посока, без да изпада в тотални крайности, а да носи в чист вид наслада от видяното. Анна Кендрик и Брайс Далас Хауърд изиграват отбрани, но необходими за историята героини, като създават впечатление за контраст, особено съотнесени в характерните градежи на отношения с главния герой. В ръцете на Сет Роугън, който е и съпродуцент  на лентата, е поверена основната комедийна задача, като за пореден път се превъплъщава в герой, който обгражда същността си зад пиперлив хумор и привидно лековат поглед над всичко съществено в реалността. Интересното тук е, че заедно с Гордън-Левит успяват да сработят като екип и да сформират една приятелска атмосфера, като обединят отново по равни количества от веселието и тъгата. Една от най-запомнящите се изяви в 50/50 обаче е дело на носителката на Оскар Анджелика Хюстън, която със съвсем минимално количество екранно време успява да създаде в плътност емоционалната многообразност на своята героиня – от контролираща с хладнокръвие всяко положение жена, до чувствителна, всеотдайна и любяща съпруга и майка.

50/50 е семпъл, но приятно чаровен и мил филм. Едно филмово съпреживяване, което сякаш следва своеобразни написани кино правила, но и им предава от своята собствена, индивидуална светлина, като на финала оставя зрителя с една споделена и искрена усмивка.

Но не.

Единственото, което този тип филми целят е да ти вземат парите, носейки се по инерцията на Коледно-новогодишната истерия. А празничното настроение и тем подобните изчерпват предназначението си с измамването на клетия зрител и вкарването му в киносалона, след което губят смисъл. Нещо повече – за има-няма два часа прожекция те се израждат, размити в море от болезнени клишета и криворазбрани ценности.

Всичко в New Year’s Eve започва и завършва с каста. Друго просто няма. Режисура – йок, кинематография – пфу, музика – ем ти ви. А сценарият е ужасяващ, като напъните за хумор, „заплетеност“ и туистове са направо травмиращи. Но това, както казахме, няма никакво значение, понеже кастът е наблъскан от горе до долу с холивудски знаменитости и по-точно с т.нар. селебритита, целящи да впечатлят най-големите кино-лаици само с имената си. Всъщност актьорският състав е много важен и да, не е лошо да гледаме съзвездие от големи имена, стига въпросните поне малко да си пасват и да има цялостна концепция при избора и образите им. Но да натъпчеш половин Холивуд – част от който с доста съмнителна репутация, да обречеш и малкото останало на слабоумен сценарий, да дадеш на всеки по няколко минути екранно време и накрая да заформиш една безформена консистенция, безлична и лишена от съдържание – това е гавра. Гавра, която режисьорът Garry Marshall и сценаристът Katherine Fugate поднасят за втори пореден път, но този път е дори по-зле. Вината обаче не е само тяхна. Robert De Niro примерно, за пореден път се изплюва на реномето си, като самоироничните му шегички по време на церемониални речи едва ли залъгват някого.

Опитвам се да отлича поне нещо положително от цялото това безобразие, на което станах безучастен свидетел, ала не е лесно. Една Michelle Pfeiffer пролет не прави, въпреки, че някога може и да е работело. Насред вялата игра има и други освен нея, които все пак се стараят и играят „като за последно“, макар и според възможностите си: например Katherine Heigl, с финеса и самочувствието на титан в романтичните комедии.

„Новогодишна нощ“ определено е сред най-слабите филми на годината, а посланията, които оставя за новата година са разнопосочни. От една страна е отчаянието от това какви филми се и ще се правят. От друга – надеждата, че скоро няма да гледаме нещо толкова трагично. Поне до другия декември… Ако вярваме в чудеса.

Досущ по батмански краят на първия филм открито заяви, че новият свръх интелигентен злодей, с който Холмс и ко. ще трябва да се сблъскат, е професор Джеймс Мориарти – белобрад дядo, шампион по бокс, изключително начетен и не на последно място богаташче с предприемачески планове. Отгоре на това и професор, което трябва да подкрепи множеството твърдения, че Мориарти е достатъчно интелигентна личност, че да е стабилна заплаха и предизвакелство за детектив Холмс. Явно нашият човек на закона този път ще се поизпоти малко докато нареди всичките парчета от пъзела, в последните 20тина минути на филма разбира се, което пък от своя страна ще доведе до един стабилен final showdown.

Момент. Какъв ще да е този пъзел, след като ние вече знаем кой е злодеят на филма? Нещо не е съвсем наред тук. Мислех си, че детектив Шерлок Холмс ще трябва да разследва поредица от убийства и престъпления, които да го отведат до проф. Мориарти. В един момент обаче осъзнах, че няма да стана свидетел на прилично заплетен и мистериозен случай, който да изисква от Холмс и Уотсън нещо повече от мускули и издръжливост, а именно инетелект и дедукционни умения. Вместо това двамата другари и циганската им компания (в лицето на Номи Рапас и др.) пътуват до Франция, Германия и Швейцария, а към средата на лентата почнах да се прозявам, клепачите ми взеха да натежават. Господин и госпожа Mulroney са нахвърляли по сценария повече екшън и предпоставки за ръкопашни схватки, та са забравили, че сюжетът трябва някак си да е навързан и да има смисъл, което пък често изисква пълнокръвни и интересни герои. И за двете трябва да им напиша по един минус, което за съжаление няма да направи плюс. Обикалянето из Европа определено ни дава повод да се радваме на шарени гледки и битки по влакове и подобни, но болезненият хумор, който се носи от устата на Холмс и д-р Уотсън притъпява всичко, включително и умението ни да се радваме и на най-големите глупости.

Момент. Отново. Защо ни е да имаме интересна история и сюжет, след като в каста ни преобладават звезди като Джъд Лоу, Номи Рапас, Рейчъл МакАдамс (щастливката, сигурно има 2-3 снимачни дни общо) и Робът Дауни младши? Предполага се, че такъв талант събран в единица кадър ще успее някак да изнесе целия товар на плещите си или поне да ни разсее и убеди, че гледаме нещо по-стойностно. МакАдамс ще я прескочим поради скобите по-горе. Името на героинята на Ропас го забравих веднага след като го споменаха, така че остават само Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Ако трябва да призная нещо на първата част е, че въпреки гаврата, която претърпяха Дойловите герои, химията между Дауни младши и Лоу определено я имаше, което направи детективските им премеждия една идея по-поносими, да не кажа чак забавни. В „Игра на сенки“ идиотизмът на Холмс е сведен до камп/драг, което Дауни е успял да засили още повече с играта си (която, предполагам, в случая може да мине за добра). Резултатът е един детектив, който във версията на Ричи трябва да бъде хем интелегинтен, хем наперен и екстравагантен, но в крайна сметка през по-голямата част от лентата е досаден, а в останалата просто бяха насам натам. Сега си представете колко интересен е д-р Уотсън, щом по-добрата половина от дуото е свалено на това ниво. Точно така. Не особено.

На режисьорското столче отново се е наместил Гай Ричи, който ако продължава да се продава на Холивуд по този начин, ще бъде запомнен не като човека заснел „Гепи“ и „Две димящи дула“, а просто като един от мъжете на Мадона. Може би малко прекалявам. Британецът се е постарал, защото „Игра на сенки“ определено изглежда красиво. Ричи е успял да пресъздаде един Лондон (и останалите държави) по подобаващ начин и всичко, което е попаднало в кадър прилича наистина като изкарано от края на 19-ти век. Камерата му от време на време си позволява и някое друго нестандартно завъртане, а по-интересното е, че винаги това завъртане е на място и ефектно. Черешката на тортата пък е бягството на Холмс и компания в онази мрачна гора, което помните от трейлъра. Сцената в немската гора е приятно стилизирана, а slow-motion-ът наред с всичките лятящи отломки бих го нарекъл чак красив, макар и да не допринася с нищо. Моментът с разсъждението и предварително визуализиране на боксовите схватки отново го има, но Ричи и уважаемите сценаристи се се усетили, че да покажат една сцена два пъти е тъпо, така че са прибягнали до друго тъпо решение, но тази изненада ще я оставя на вас.

7.8 средно при 13,5к гласуващи е стабилна оценка, което пък ще рече, че шансовете на вас да ви хареса са сравнително високи. А ако наистина така стане, мога да само да ви завидя за приятно прекараните 2 часа. Към средата на лентата лично аз бях силно ангажиран да преборя желанието си да дремна към един час, отколкото от действието на екрана. Заслугата за това приписвам много по-малко на актьорския състав и Гай Ричи, и го лепвам почти изцяло на дуото сценаристи, които в безсилието си дори са успели да вмъкнат пластична хирургия и маски. Това, за бога, не е „Мисията невъзможна“. Колкото и да ми се искаше.

Филми за спорт – отсъствието на клишета в тях е доста рядко срещано явление. В повечето случаи зрителят е запознат с ориста на един отбор (без значение е видът на спорта, стоящ в центъра на историята), който, така да се каже, не се намира в най-завидното си положение. Aудиторията проследява възхода на този тим, докато не стигне до края, където също толкова болезнено позната е победата, извоювана над един от най-силните отбори, в което и да е първенство. Най-често тази славна победа е поднесена и на забавен кадър – похват, подсилващ епичността на филма и с всички сили стремящ се да засили емоционалността у зрителя. Тази година на публиката за пореден път бива поднесена лента, чиято история е на спортна тематика – в случая става въпрос за бейзбол. Moneyball е името на този филм, дело на режисьора Бенет Милър (Capote (2005)). Но правя уточнението, че този продукт не съдържа почти нито една от гореспоменатите харакатеристики, придружаващи филмите за спорт.

Moneyball e лента, която няма за цел да представи същността на бейзбола, нито има задачата да запознае зрителя с любовта на феновете към него или пък със страстта на играчите, които дават всичко от себе си, за да достигнат върха на успеха. Moneyball, в противовес на очакванията, отговаря на дефиницията за интелигентен и задълбочен филм, който характеризира бейзбола по-скоро като бизнес, като поле, на което се срещат интересите за печалба, където всеки е воден от собственото си разбиране за успех.

Лентата на Бенет Милър е базирана на действителен случай. Действието се развива през 2001г., когато главният мениджър на Оуклънд Атлетикс Били Бийн (Брад Пит) след поредица от загуби решава да промени политиката, която е задвижвала механизма на отбора му. В бейзболните среди решението на Бийн е възприемано като лекомислено, а в последствие е определяно и като революционно. Тактиката на главния мениджър е коренно различна от възприеманата за правилна такава по онова време. В какво се крие неконвенциалността в неговите похвати? Отговорът е в съвместната му работа със завършилия Йейлския университет Питър Бранд (Джона Хил), който преспокойно може да бъде окачествен като гийк в областта на статистиката. Били Бийн доказва на света, че понякога науката, в случая в лицето на статистиката, в комбинация с желанието за победа или по-скоро с омразата към загубата може да бъда по-ефективна от интуицията и закостенелите разбирания на повечето треньори и мениджъри на бейзболни отбори. Решението на Били Бийн да наеме специалиста в стистическите проучвания е подтикнато от поредните загуби на Оуклънд Атлетикс, напускането на най-голямата им звезда Джейсън Джиамби и свиването на бюджета, на чиято стойност се базират трансферите и благосъстоянието на отбора.

Кастът в Moneyball изпълнява зададените му цели повече от успешно и убедително. В главната роля е Брад Пит, както вече знаете, изпълняващ функцията на главен мениджър в Оуклънд Атлетикс. Още в ранна възраст Бийн е изправен пред дилемата дали да продължи образованието си в университет, където му предлагат стипендия или да стане професионален бейзболен играч. Решението му е повече от ясно. Очакванията на Бийн за успешна кариера пропадат, осъзнавайки, че в бейзбола са необходими повече от петте основни характеристики, по които играчите биват подбирани в края на миналия век. Героят на Пит продължава да работи в тази сфера, но вече е от другата страна – в началото като скаут за Оуклънд Атлетикс, а в последтвие се издига и до негов мениджър. Бийн е представен на зрителите като целенасочен, непоклатим в решенията си, находчив. Но това е само едната страна на неговата същност. На другата се запознаваме със самотен мъж, който тъкмо е прекратил брака си и единственият му най-близък човек е дъщеря му Каси, която заедно с бейзбола осмисля цялото му съществуване.

В поддържаща роля е Джона Хил, познат ни още от Knocked Up, Superbad. Не, в този филм Хил не играе типичния за него образ на комедиен кретен, а на гений в областта на статистическте проучвания, партньора на Бийн, който седи в основата на промяната за схващането за успешен и правилно функциониращ бейзболен отбор. Правя уточнението, че героят на Хил, Питър Бранд, не е действителна личност. Той е по-скоро съставен образ, млад последовател на Бил Джеймс, който прави хиляди проучвания за задвижващия механизъм на бейзбола, като неговият образ се явява пионер в разбирането за съвместната работа на този спорт с науката. Героят на Джона Хил убеждава зрителите, че без да си се занимавал професионално с бейзбол, лишен от емоционалност към него, си в състояние, имайки нужните знания, да сформираш отбор, по-успяващ и успешно действащ, отколкото човек, занимавал се с бейзбол през целия си живот, би могъл.

Няма как да подмина факта, че сценаристи на филма са Стивън Зейлиън (Gangs of New York, Schindler’s List) и носителят на Оскар за 2010г. за най-добър адаптиран сценарий Арън Соркин. Общото между последните две работи на Соркин е, че колкото The Social Network e филм за Facebook, толкова и Moneyball e такъв за бейзбол. Факт е, че абстрактният сценарий, предложен ни както в заглавието от 2010г., така и в това от 2011г. провокира у публиката повече емоционалнст, отколкото целенасочено сантиментален скрипт би могъл да постигне. Режисьорът на Moneyball Бенет Милър не за първи път показва нестандартния си поглед, такъв откриваме още в Capote (където, както и в тазгодишния си продукт, каства Филип Сиймър Хофман). Милър е перфектен пример за режисьор, който показва завидна доза търпение в очакване на най-подходящия сценарий за негов филм.

Moneyball несъмнено се нарежда сред най-добрите филми за 2011г. Ключът към успеха му е комплексен, съставен от няколко фактора: от една страна режисьорските умения и похвати на Бенет Милър, от друга страна компетентността и красноречивият стил на Арън Соркин и не на последно място класната игра в лицето на Брад Пит, Джона Хил, Филип Сиймър Хофман. Moneyball определено е най-вълнуващият филм в историята на киното, за който се сещам, чието смислово ядро е базирано на тема статистика.

Ако не сте детайлно запознати с римската история, то ще трябва да се допитате до имдб или друг trivia сайт, за да разберете значението на заглавието на филма. Оказва се, че Ides of March е всъщност датата 15 март – денят, в който е убит Юлий Сезар. Така вече имате необходимата информация, за да си представите за какво ще се разказва във филма дори и без да сте гледали трейлъра.

Всъщност интригата във филма е доста елементарна. Амбиции за власт, безскрупулни действия, хора готови да компрометират вярванията си – да, студен и реалистичен поглед върху политиката. Но това сякаш е всичко, което иска да ни покаже филма. Джордж Клуни вдига завесата, за да ни разкрие задкулисните игри, но в крайна сметка не ни показва нищо ново. Приказката, която ни разказва е стара като света. Или поне от времето на Юлий Цезар, както ни подсказва заглавието. Така филмът остава без послание, без въпросите, които трябва да ни провокират, без оригинална идея.

Единственото предимство на филма е прекрасния актьорски състав, воден от Раян Гослинг. Сред останалите в каста са Филип Сиймур Хофман, Пол Джамати, Мариса Томей, Евън Рейчъл Ууд, както и самият Джордж Клуни. И ако филмът не беше изпълнен от толкова солидни актьори, вероятно щеше да изглежда доста жалко на екрана. Освен липсата на интересни нишки в сюжета, липсват и интересни герои. Всеки от тях е изграден като клише от учебник – двуличен политик, съблазнителна стажантка, нахална репортерка. Действия и реплики се сменят, но зрителят лесно може да се досети къде ще го отведат. И въпреки че режисурата е доста стабилна, едва ли можеш да вземеш случващото се на екрана на сериозно. Филмът не е особено интелектуално предизвикателство, а след средата си по-скоро заприличва на мелодрама, отколкото на политическа драма.

Джордж Клуни определено върви в правилната посока като режисьор. Филмът му е гледаем и достъпен за широката публика, изглежда добре и вече печели някакви номинации. В крайна сметка обаче не бих могла да го нарека Клуни творец и произведението му – изкуство. Лентата не блести с нищо, която да я отлича след многото филми, заливащи съзнанието ни.

„Аве“ започва доволно обещаващо. В перфектен ритъм и въздействаща атмосфера първите тридесетина минути ни въвеждат в действието, преплирайки съдбите на героите с ненатрапчив хумор и доза мистериозност. Божанов измества клишето за пътуващия влак и наместо това почти ни кара да заобичаме пътуването на стоп. А стопът невинаги е просто придвижване от точка до точка, понякога и за някои – метафорично или банално – е начин на живот. Със солидна, премерена режисура лентата преминава през няколко абсурдни и клинични за българското ежедневие ситуации, но без някоя от тях да „натежи“ и дойде в повече.

В повече е единствено времето, отделено на няколко от сцените към средата на филма, както и няколкото леки преигравания, за които можем да виним сценария. Това обаче са едни от малкото критики към заглавието. Като цяло „Аве“ е сравнително минималистичен филм с компактна, добре оформена история. Сценарият е на ниво и почти не си позволява излишни отклонения, пазейки някакъв баланс между реализма и имагинерното – по същия начин, по който героите се взаимодопълват с хладнокръвие и импулсивност.

Tяхното изражение са Ованес Торосян и Анжела Недялкова. Този тандем не е съвсем нов – двамата се появяват още през 2009 г. в Източни пиеси, което би могло да бъде прието и като забавно намигане към настоящата история, ако тя не беше снимана чак впоследствие. Във филма на Камен Калев младите актьори, макар и за краткото си екранно време заедно, загатват за химия помежду им. Разбира се, в „Аве“ персонажите са други и освен това са по-развити, противопоставящи се на много нива по плоскостта рационалност-емоционалност, ала химията отново я има. По свой и доста специфичен начин и двамата са харизматични, което, заедно с убедителната им игра „поглъща“ зрителя насред техните взаимоотношения и неволно го кара ту да бъде съпричастен, ту да взема страни. Режисьорът и сценарист Константин Божанов нееднократно заявява, че историята – макар и бегло – се базира на истински случки от неговия живот. Персонажът на младата Анжела е почти патологичен – и не непременно негативен: емоционална и лабилна, тя е колкото енигматична, не по-малко и (само)разрушителна, непредсказуема, нелогична. От онзи тип хора, които преобръщат живота ти и го тласкат към неопределени посоки. Екзотичната чантичка JAMAICA, с която героинята се размотава е гениално решение и не просто изпъква като топъл цвят на фона на магистралната сивота, а сякаш именно тя е най-голямото олицетворение за пълния асинхрон на момичето със заобикалящата го среда и обществено-социалните стереотипи и норми.

Тази година филмът остана скрит от широката аудитория. И докато в кината по кецове вършаха шменти-капелени недоразумения, „Аве“ обиколи едва няколко родни фестивала и то със съмнителен успех. В това време обаче бе номиниран на Европейските филмови награди и в Кан, а от фестивалите в Хамбург, Сараево и Варшава се върна с отличия. В този ред на мисли можем само да се надяваме, че филмът ще стигне до хората през март-април 2012, когато е официалната му премиера в България. Защото посланията на „Аве“ са разбираеми, историята – универсално трогателна. А за тези, които вярват в нея, магията беше там…

Ежедневието е изградено от грешки. Неизбежни, непростими, непонятни, и дори красиви. Всеки избор, който правим може да се окаже една от тези грешки. А може и да бъде правилният. Но какво всъщност е правилно? И какво всъщност означава грешката? „There’s no such thing as a mistake.“ Може би. А може би всяко наше действие е грешка и ние сме грешници. Тотални грешници.

Evening е  филм за това колко неясно всъщност е бъдещето и колко трудно е да предвидим как едно малко действие може да промени курса на живота.

Ще ми се да запечатам завинаги мелодията, която носи със себе си филмът. Едно от най-красивите неща, които някога съм чувала…

Click here to view the embedded video.

Актьорското присъствие във филма е много силно! Vanessa Redgrave успява да съчини една прелъстителна, но тъжна история. Claire Danes, в по-младата ѝ версия, несъмнено допринася за наситеността на тази далечна приказка. Hugh Dancy създава един наистина прекрасен образ – той е момче, но същевременно с това мъж, белязан от непреклонна съдба, а в очите му могат да бъдат видени останките на тъга, примесени с алкохол. Patrick Wilson, в ролята на доброто момче, оставя смесени чувства.  Не е истина колко много Mamie Gummer прилича на по-възрастното си аз, а именно Meryl Streep! И за да довършим списъка, добавяме по малко участие и от Toni Collette, както и от сценичната ѝ сестра – Natasha Richardson.

Самата атмосфера е допълнена от красивите пейзажи, диалозите, които не ти се иска да свършват, и сюжетната линия, която ту се връща назад във времето, ту пак е в примката на настоящето. Филмът е микс от всичко това, и повече.

„We are mysterious creatures, aren’t we?“

Еvening e красива ретроспекция на една старица, изправена пред своя край. Една неизбежна ретроспекция, носеща в себе си емоциите за цял живот, тлееща да бъде разказана и преосмислена за последен път…

Така сигурно би възкликнал някой древногръцки поет, ако имаше възможността да стане свидетел на безцеремонната и все по-честа изява на холивудските „майстори“ на развлекателно кино. Митологията на Древна Гърция сякаш отдавна е напуснала своето лоно и насилствено е била преместена там някъде на запад, в някое холивудско студио, където раждането на мейнстрийм епоси в 3D формат е ежедневие. И като всяка година и тази просто нямаше как да мине без поне един (или повече) такъв представител. След миналогодишния пагубен „сблъсък“ на зрителите с римейка на „Clash of the Titans„, тази година вниманието ни е почти насилствено отведено към поредния опит за някакъв вид зрелищен хибрид от митология, драма и екшън, носещ звучното име „Immortals„. И макар името на лентата да навежда мисълта за филм, който може би ще бъде запомнен и обезсмъртен, то крайният резултат е по-скоро заглавие, за което ще се поговори и не след дълго ще остене складиран някъде дълбоко в съзнанието на зрителя като нещо, за което трудно можеш да извикаш ярък и ясен спомен.

Режисурата на „Immortals“ е поверена в ръцете на режисьора Тарсем Сингх, който може и да не е познат на много от зрителите, тъй като има зад гърба си едва още две продукции. С „The Cell„, в който отново лъсваха безпощадните мъчения на Дженифър Лопес да бъде актриса, а шест години по-късно с филма си „The Fall„, Сингх си изгражда бавно-бавно името на режисьор, който залага на фантастичната и екстравагантна визия, чрез сглобяване на различни цветни картинки, понякога без особен сюжетен замисъл. Но докато първите му две произведения остават почти в сянка, то с новата му продукция, а очевидно и с предстоящия си нов прочит на „Снежанка и седемте джуджета„, който ще излезе през идната 2012-та година, индийският режисьор е решил да се цели в далеч по-широка, позната и благосклонна за печалба и някакъв вид популярност публика.

Историята в „Immortals„, или както е разпространен в родината ни „Войната на боговете„, е повече от позната. Имаме една идея, която звучи близка до съзнанието на всеки един човек, а именно така широко нищената напоследък тематика за древногръцките митове и легенди. Но вместо да се „срещнем“ с едно обръщане и завръщане към митологията в най-чистия ѝ вид, се забелязва по-скоро взимане на уж познати имена и митични събития от нея, и забъркване на една нееднородна кино отвара, чието действие остава съмнително и по-скоро пагубно, отколкото благотворно. Сюжетът започва като следване на учебник, като се опитва да ни загатне за опасностите, пред които се предполага, че по време на лентата ще бъдат изправени героите и чиито смелост и мъжество ще бъдат поставени на проверка и изпитание. Както е добре известно, за филм и история от този характер е невъзможно да се пропусне и момента, в който целият свят и съществуването на човечеството се оказва огромен товар на раменете на един привидно простоват, обикновен човечец, чиято съдба обаче е повече от необикновена, защото е не нещо друго, а богоизбран. И всичко това е повече от нормално, когато става въпрос за един филм, който залага на отминала, но все пак традиция като митологията, където качествата на смелост и доблест винаги се концентрират в един събирателен образ. И все пак проблемът, и може би най-големият такъв всъщност, на “Immortals” е това, че цялата желана енергия на епичност, вложена в един своеобразен епос, остава нереализирана и висяща във въздуха, обградена от различни душевни терзания и болежки, които явно трябва да накарат всеки един човек да се почувства някак близко до онова, което вижда на екрана, защото независимо, че действието се развива след 1220 година пр. н. е., все пак хората са си хора. „Immortals“ почти придобива функциите на един урок по моралност като залага на „познания“ по философия още в първия си кадър и продължава с вмятането на различни есенции, които възвишават човешкият дух и всеотдайност. И в това като цяло няма никакъв негативизъм, стига да се открива едно стойностно поднасяне на идеята на сценарийно и като цяло сюжетно ниво.

Действието на филма се развива в годините, когато Боговете от Олимп са се отстъпили от намесата си в човешките дела, след като са победили в битката си с Титаните. Заплаха обаче никога не липсва, когато става въпрос за човешки същества, и в конкретния случай тя идва от гневния и непривично злокобен крал Хиперион, превъплатен от номинирания за Оскар Мики Рурк. Разгневеният на боговете цар, решен да властва над човечеството, се е отправил към търсенето на легендарен артефакт, чиято неземна мощ ще му помогне в постигането на всичките си кръвожадни планове. Разбира се, не е възможно да бъде избегнато да се направи контраст на човешкия дух като се въвежда и образа на един обикновен човек със смело сърце, който бива белязан от боговете като онзи, който ще спаси човешкия род от наближаващата заплаха. Това е простосмъртният Тезей, чиято съдба е описана като повече от тягостна, но това очевидно е с цел да се подчертае и намекне факта, че именно неоправданите са надарени с богатството на духовната сила и мощ да извършват велики дела. В случая обаче с „Immortals“ всички тези характеристики на един мит някак започват да се губят, като не се усеща онова чувство на героизъм, където избраният е изправен принципно сам пред опасностите, за да успее да изпъкне пред хора и богове. Образът на Тезей, изигран от актьора Хенри Кавил, е обрисуван с нужните качества на митологичен герой, но в края на филма сякаш всичко това просто е било не от особено значение. Романтичната нотка на лентата пък е отприщена от срещата на Тезей с девицата-оракул Федра, превъплътена от Фрейда Пинто, чиято игра сякаш остава един от най-несполучливите фрагменти на лентата.

Що се отнася до останалата част от актьорския състав, нещата не стоят по-добре. Едно от нещата, които достигат степен на изумление е подборът на актьори, които трябва да пресъздадат част от най-характерните, значими и вдъхващи страхопочитание богове в гръцкия пантеон. Незнайно защо ролята на всемогъщия Зевс е поверена в ръцете на 32-годишния актьор Люк Евънс, чийто образ на общочовешко възприятия като белобрад и с исполински размери върховен бог на Олимп седи по-скоро пародийно, отколкото внушително. Всичко това режисьорът и прохождащите сценаристи Чарли Парлапанидес и Влас Парлапанидес смекчават с въвеждането на един по-възрастен, човешки образ на Зевс, поверен на актьора Джон Хърт. Но не по-добре стоят нещата и с актьорите Даниел Шарман, Исабел Лукас и познатия на всяка тийнейджърка Келън Луц, чиито опити за достоверност някак не успяват да бъдат усетени като легендарните Арес, Атина и Посейдон.

Що се отнася до техническата част на „Immortals„, то той може да бъде определен като качествено визуален, но не чак впечатляващ. Филмът е показателен как в днешно време лесно могат да бъдат пръснати над 100 милиона долара бюджет – с охота и без граници. Така популярните 3D и slow-motion елементи намират поле за изява в пълната си сила и тук, но не оставят ясна следа като нещо наистина незабравимо, а просто опит да се предаде някаква интересна визия и вдигане на възрастовата категория за забрана на филма. Епичността на битките, каквито сме свикнали да виждаме в подобни филми също до голяма степен отсъства. Огромната степен и насоченост към визуално изразяване се концентрира в няколко сцени, повечето от които в самия край на филма, които остават бегли краски на филм, който се цели в определена публика като се опитва да ѝ даде онова, от което се предполага, че има нужда. А финалът – той е такъв какъвто отново сме свикнали да виждаме в подобни случаи – загатващ евентуално продължение, стига колкото се може повече хора да са се решили да дадат парите си за поредния представител на комерсиалното холивудско кино.