Millennium Actress (2001)

Вторият филм на Сатоши Кон е нещо, пред което е трудно да останеш безразличен, дори и да не разбереш наблъсканата в сюжета метафора, която не спира да струи като фонтан. Millennium Actress  е от крилато-лиричните приказки за човека и за безспирното му търсене на невъзможната любов, за поривите му към лично щастие, за израстването. Прости лайтмотиви, които се превръщат в грандиозна аудио-визуална панорама на емоции, устойчиви хуманни послания и сантиментални тревоги, пресъздадени оригинално от японският аниматор.

Millennium Actress започва с една ретроспекция – символична приключенска сцена-игра, в която Кон като че ли предупреждава зрителя да се подготви за действие, за труден път. За Чиоко, известна японска актриса на преклонна възраст, целият живот е път. Изморително преследване на една невъзможна мечта – игра със съдбата на пориви и разочарования, на случайности и разминавания.

Запознаваме се с Гения Тачибана, кинорежисьор и огромен фен на Чиоко. Представен е чрез ретроспективна сцена от футуристичен филм, в който тя участва, преповтаряйки диалозите наизуст. Защото на него също му предстои рисковано пътуване, което никога не се е осмелявал да започне: да опознае лично, да интервюира и да заснеме филм за актрисата, която вече е на преклонна възраст, пред чиято работа се е възхищавал цял живот. Той, заедно с неговия партньор – операторът Киоджи ще се превърнат в нещо като глас зад кадър, който ще ни изяснява какво се случва, ако случайно се изгубим във времевите галактики и опустошителното лимбо, които ще последват. Отделно, те, двамата ще бъдат свидетели, и по-точно ще присъстват физически, разбира се достатъчно метафорично, на историята, в чиито събития Чиоко ще ни потопи. Защото Кон е достатъчно отговорен пред себе си за това как зрителите ще почувстват творбата му – той ни интегрира в света на Чиоко чрез фигурите на двамата герои. Те стават свидетели на всичко, усещат, пречупват през светогледите си събития и емоции, плачат и се смеят, съпреживяват, разсъждават, порицават и възхваляват. Чувстваме се вътре в нещо, което тече пред очите ни, сякаш някой ни е поканил на чаша кафе и сладки докато историята на живота му протича на кино лента.

Излишно е да търся поводите за тази драматична сантименталност – филмът е като силна крилата фраза за любовта и живота и не спира да лети към нови хоризонти, където емоционалният заряд става все по-тежък и сърцераздирателен. Като предначертани пътища, които ще следва. Като съвкупност на всичко онова, което романтичните филми преразглеждат многократно – класически мотиви, пълни с красота и човешка искреност, вяра. И ако Сатоши Кон пресъздава една драматична история и я облича в клиширани сантиментални дрехи, то се справя повече от отлично на идейно дидактично ниво, а работата му заслужава респект само заради техниката, с която сценарият си борави, заради детайлите, които те хвърлят в отчаяните хоризонти на универсалното човешко. Millennium Actress е като носталгичен вик към най-силните ни пориви, като прегръдка за смелостта ни вечно да се борим със съдбата си, съзнавайки, че може би нещо все пак ни е предначертано, подсещайки ни колко сме малки и незначителни в тази вселена. Потресаващо емоционални са кадрите, когато героинята се е превърнала в космонавт и е готова да излети с ракета към дебрите на непознатото, за да търси това, което е придавало смисъл на дните ѝ. Това, което всеки от нас тихо таи в сърцето си и чака да открие пътеки със смисъл, за да стане смислено съществуването му.

Докато Чиоко разказва, ставаме свидетели на събития, които препускат във времето и без предупреждение ни пренасят от една ера в друга, от едно място на друго. Всеки филм на актрисата крие различна история, носи различна емоционалност, всеки филм, в който присъстваме и ние, е като своеобразна символична характеристика на любовта. Смесват се алтернативни реалности с истинската такава – малка стая с маса и диван, където през векове и години препускат армии японци, тичат коне, разхождат се принцеси и гейши. Навсякъде Чиоко е различна, навсякъде се бори с нещо, така както се бориш в живота, така както всеки ден си изправен пред нови предизвикателства. Трябва просто да се потопиш в думите ѝ, превърнали се в динамични картини от плът и душа, и да се оставиш на динамичното препускане от тук и сега към бъдещето и миналото, за да осмислиш собственото си съществуване. Зашеметяващо и неспокойно изживяване – двамата гости вече никога няма да са същите.

Връщаме се в реалността, където една 70-годишна жена с побелели коси ни кани на чай, там като че ли всичко е по-спокойно… Но веднага се връщаме в житейския филм. Продължаваме да търсим ключа, да преследваме мечтите си. Брутален е ритъмът на филма – паузи почти няма, а ако има, те са секунди за отрезвяване, които после изглеждат нищожни след продължителните задъхани препускания.

Това е историята на Чиоко. История за търсенето, за осмислянето ни като категории, за човешкия бунт. История за правото да бъдеш щастлив, дори и да съзнаваш, че може би всичко е мираж. История за нас и желанията ни, за поривите, за идеалите ни. За болката от сблъсъка с реалността, за нуждата от чудо.  За смисъла на бягството ни и мястото ни във вселената.

Оцени »  Трагедия...Не си заслужава.Средна работа.Добър е!Страхотен, препоръчвам!
Рейтинг 5.00/5 от 3 глас(а)
Loading...
Етикети:  
 

 
Прочети още...



Цели 5 коментара!  
Добави коментар?

  1. от lammoth
    11.Jul.2011, 11:20

    Иво, кой би препоръчал да гледам първо, този или Perfect Blue?
    От ревютата (браво за тях) този ми се струва по-интересен откъм сюжет :)

  2. от Владо
    11.Jul.2011, 11:44

    По принцип съм „за последователното гледане“, но в случая, поне аз, бих ти препоръчал следната подредба – Perfect Blue – Tokyo Godgathers – Paprika – Millennium Actress.

    Уау, все едно мен попитаха.

  3. от Иво
    11.Jul.2011, 12:03

    Ако ги гледаш и двата, не мисля, че има значение подредбата, но Millennium Actress е по-добрият за мен. :)

  4. от Никс
    11.Jul.2011, 13:49

    Чета подредбата на Владо и се чудя как ме е оставил да почна с Millennium Actress…

  5. от Владо
    11.Jul.2011, 14:57

    Това е защото вас трябваше да ви излъжа някак да ги гледате.

Коментирай...