Love (2015)

Love (2015)

Порно.

Това е незаобиколимата дума, от която, изглежда, не може да избяга почти никое ревю или коментар към „Love“ на Гаспар Ное (бъдете сигурни, че опитах).

Това е една-едничката дума, до която критиците могат да сведат и принизят целия филм. Докато защитниците му обясняват, че порното – по подобие на добрите стари сови – не е това, което е.

И въпреки че подобно лепене на етикети и пошло категоризиране обикновено е вредно или най-малкото ненужно, то тук няма как да съжалим режисьора и лентата му. Защото в конкретния случай това е донякъде самоцелен и търсен ефект. Още с обявяването на проекта за него вече се говореше като за филм, за който няма да се говори само като за филм, а от последвалите постери лъхаше – та чак бликаше – еротика в най-чист вид.

Love (2015)

Друго клише, което често се лепва на подобни неконвенционални продукции, повече би отивало тук – а именно, че „Love“ е един много личен филм. И посвоему искрен. Съвсем естествено у зрителя може да се прокрадне не непременно погрешното, ала непълно впечатление, че Ное просто е решил да осъществи изконната мечта на всеки по-изчанчен кинаджия – да снима филм с брутални секс-сцени, филм за възрастни (не, няма да използвам онази дума). Почти може да се забележи тенденция в това как напоследък на всеки уважаващ себе си „независим“ режисьор сякаш му писва да снима дълбокоекзистенциални глупости и се захваща с най-естественото нещо на света – филмите за секс. Резултатът от които, между другото, в крайна сметка е още по-дълбокоекзистенциален от преди. Струва си да припомним съвсем скорошните „Nymphomaniac“ на Ларс фон Триер и „Blue Is the Warmest Color“ на Абделатиф Кешиш. В същия ред на мисли можем и да се „досетим“ как Ное е избрал актрисите за главните си роли: влязъл е в бар или нощен клуб, забил е няколко мацки и е решил, че това са момичетата за следващия му филм – без да се интересува, че са абсолютни дебютантки, или че английският на едната сериозно куца. Далеч съм от мисълта, че изборът е бил лесен и се е спрял на първите две девойки, така че респект за цялото време, прекарано в предполагаемия бар, както и за монументалните усилия и саможертви. Мъжката роля пък вероятно е била отредена на най-големия фен на Ное измежду кандидатите.

Сериозно, част от филма ме остави с такива изводи и настроение.

Но освен такъв, „Love“ е и неподправено искрен и директен, непретенциозен. Което го прави и малко по-добър филм. С риск да отнесе квалификации като „режисьорска мастурбация“ и подобни, Ное не се свени да препраща към собствената си личност през цялата лента. Нещо, което малко или много е съпътствало цялото му творчество, но тук е съвсем явно и недвусмислено. Той кръщава персонажи на себе си, а други носят „семейни“ имена и дори това на на майка му. Защо… А защо не? Хората все пак трябва да носят някакви имена. На главния герой пък Ное е „предал“ професията и мечтите си. Следват явни откровения защо е заобичал киното, характерни препратки към култови любими творби и фетиши, съвсем човешки съмнения относно творческия (му) потенциал, и дори защо се е захванал с филм като „Love“:

„Do you know what my biggest dream in life is? My biggest dream is to make a movie that truly depicts sentimental sexuality.“

„I wanna make movies out of blood, sperm, and tears. This is like the essence of life.“

Всичко това е на повърхността, а под нея навярно можем да открием дори голямата любов, чувства и лични истории от живота на родения в Аржентина режисьор. От онези истории, които белязват за цял живот. Те обаче не са разказани, а „почувствани“ – навярно Ное е искал зрителят да се докосне до тях съвсем инстинктивно. На някои биха се сторили разбираеми посредством познати усещания и асоцииране, докато на други ще им се видят напълно безсмислени, празни.

Love (2015)

От техническа гледна точка „Love“ е точно това, което можем да очакваме от него – удоволствие. Бихме могли да спорим за съдържанието, посланията, самообсебването, ала Ное е направил поне едно неоспоримо нещо: заснел е красив филм. Любимото червено за пореден път е обсебило лентата на режисьора, като много от кадрите са пропити с него. Беноа Деби също отново е зад камерата, но за разлика от небезизвестното ѝ реене в „Irreversible“ и особено в „Enter the Void“, тук тя е статична, а кадрите – много по-класически. Това донякъде е продиктувано и от 3D-формата на лентата. Съответно, интимните сцени са отразени детайлно и отблизо. В „Love“ еротиката е издигната в култ, и Гаспар Ное не само ѝ отделя сериозно екранно време, но и се е постарал да сътвори и изпипа автентични сексуални сцени, които смело можем да наредим сред най-красивите такива.

И докато кадър след кадър героите „свършват“ пред камерата, едно нещо ще ти се иска никога да не свършва – саундтракът. Трудно мога да си представя по-подходящ звуков фон от настоящата компилация, в която присъстват имена като Бах, Джон Карпентър, Браян Ино, Джон Фрушанте, Пинк Флойд. Китари и инструментали следват или дори задават настроението във всяка сцена, правейки я много по-завършена, увличаща.

Love (2015)

Показвайки любовта от най-първичните ѝ, всепоглъщащи удоволствия, до разяждащата, саморазрушителна мъка, и безметежното реене между двете, „Love“ е филм, разчитащ не толкова на фабулата и сюжета, колкото на пречупени през личната призма чувства и настроение, на асоциации и преживявания. Атмосферата на лентата е като едно необяснимо дежавю, навяващо ти смътното усещане – или отдавна закопан спомен – че и ти си бил там, и на теб се е случило това. Настроението е меланхолично, мрачно, а структурата на историята поддържа една непрестанна тревожност с приближаване на неизбежния край, на необратимото. Защото „Love“ в крайна сметка не е щастлив филм, или по-скоро е нещо като онези щастливи в нещастието си неща.

Оцени »  Трагедия...Не си заслужава.Средна работа.Добър е!Страхотен, препоръчвам!
Рейтинг 4.50/5 от 2 глас(а)
Loading...
Етикети:  
 

 
Прочети още...



Коментирай...