Lost in Translation (2003)

С втория си пълнометражен филм „Изгубени в превода“ дъщерята на легендарния Франсис Форд Копола – София Копола получава положителни отзиви от критиката и затвърждава таланта си на добър режисьор и сценарист в съвременното американско кино. Лентата впечатлява много големи кинофестивали, където получава множество номинации и награди, включително и от американската Академия, която ѝ присъжда Оскар за най-добър сценарий и номинации за Бил Мъри за актьор в главна роля, за режисура и за най-добър филм на 2003.

Историята във филма е непринудена и задълбочена, без преднамерени режисьорски търсения, нелогични детайли и задълбаване в разчупващи моменти. С много забавяне на действието, филмът върви мудно, но не се размива до самия край, където напълно оправдано идеята достига развръзката си. Това обаче не е минус, а възможност за художествен размах и използване на цялото време, в което като че ли не се случва нищо, което да разчупи атмосферата, така че действието да поеме в друга посока. София Копола изпълва бавното действие с красиви метафорични кадри, много иронични подмятания и задълбочен анализ на нравите, които изследва.

Сценарият разказва за двама странници, които се запознават на също толкова странно място, но откриват необикновена близост, приятелска интимност и еднаква гледна точка за житейските въпроси. Бил Мъри изиграва брилянтно образа на Боб Харис – известен американски актьор, който пристига в Токио, за да снима реклама на уиски единствено заради парите. Оставайки сам, той се губи в луксозния хотел и местната култура, получава непрекъснати факсове от съпругата си от другия край на океана, която не се интересува от състоянието му, а от мнението му относно декорацията на дома им. В този момент Боб среща Шарлот (Скарлет Йохансон) – млада жена, наполовината на неговата възраст, но с двойно по-меланхолично и зряло излъчване. Шарлот живее първите години от брака със съпруга си (Джовани Рибизи) – известен медиен фотограф, който е в Токио по работа. Вместо обаче да е негова муза, тя се чувства излишна. Стои в хотела сама докато го чака да свърши професионалните си задължения и слуша с апатия разговора му с негова простодушна приятелка – комерсиална кино-звезда. Впечатлението, което остава е, че Шарлот не знае дали обича съпруга си, и дали той обича нея. В атмосфера на душевен вакуум, мисли и безсъние, Шарлот и Боб се срещат и от тук историята поема в друга посока.

Това, което пламва между тях не е типичната романтична любов между двама души с различен социален статус и възраст, което със сигурност би било най-скучната завръзка, имайки предвид мястото и ситуацията. Връзката, която се заражда между тях е много по-сложна, задълбочена и някак непринудена и натурална – сякаш те са се познавали цял живот. Връзка, в която само те двамата могат да си задават въпроси и само те знаят отговорите им. Между интимност и чувства на привързаност, героите прекарват времето заедно, забавляват се, говорят си за живота, лежат заедно и се гледат проницателно, сякаш пространството, което населяват е сакрално и независимо от всичко. Те са две „изгубени“ меланхолични души, които случайно се откриват на точното място в точното време. И вече не могат един без друг.

София Копола напълно заслужено получава адмирации за сценария и режисурата, които са блестящо завързани за идеята и атмосферата на филма. Меланхолия, самота, дъжд, мъгла и спокойствие са моментите, които изпълват лентата. Липсват резки завъртания на сюжета и размиване на идеята. Наред с това има няколко комични сцени, породени от сблъсъка на културите и обществото. Проличава и сатиричното изобличаване на комерсиализма и материалното, които Копола отрича и без съмнение придава стойност на най-човешкото, изразено в поведението на героите. Скарлет Йохансон и Бил Мъри изпълват кадрите и придават задълбоченост на сцените само с поглед, от който тече силна меланхолия. Очите на двамата говорят много. Цялата нежност и интимност на лентата се дължат на еднаквостта им, на сходните търсения и идеи, които те „обсъждат“ почти безмълвно, с финес. Финалът е задълбочен и силен – класа, присъща на сериозното кино и оправдана заявка за успешна кариера на София Копола – творец със собствена индивидуалност и творчески поглед.

Любовта между Шарлот и Боб не е като любовта между мъж и жена. Това е връзка – хуманна и силна – любов между човек и човек. Две сродни души се намират, бягат от реалността, хванати за ръце, забавляват се, тичат в дъжда на Токио и създават нещо много силно помежду си, което никой друг не би разбрал. Енергията и колоритът на Токио издигат връзката им на най-човешко ниво – нещо толкова естествено, колкото е нуждата от близък човек.