I Am Love (2009)

Според критиката Антониони и Висконти вече имат наследник. От много време в италианското кино не се е появявал някой с умението да прави изкуство, напомняйки за творчеството на тези големи кинотворци. И го прави съвсем достойно, без да го обезценява – уважавайки стилистиката и навиците му. И макар Антониони и Висконти да стоят на разстояние един от друг, различавайки се коренно в това, което правят стилово и идейно, режисьорът на „Аз съм любовта” – постига невероятен баланс между жанрове, стилове , традиции и индивидуалност. Ако от Висконти взима идеята за италианския аристократизъм, неговите луксозни имения и техните градини, елегантните жени и изтънчения детайлизъм на визуалната естетика, то от Антониони черпи вдъхновение за други мотиви – безсмисления, задушаващ живот, емоционалната празнота и фалшивата фасада на човешките емоции, безкрайната „Нощ”, която задушава най-чувствителните герои – налице са две жени от голямото семейство, които са единствените, способни да се изправят пред страстта, която им напомня, че са живи, големият син – романтик, който все още смята, че може да контролира семейното наследство, когато всъщност светът е безкрайна глобализация, където семейните съдби се разтварят като захарчета.

Изключителен в своята постановка, в монтажа, който оставя пространство на времето и мълчаливите детайли, на невероятната фотография и безвремието, което атмосферата постига, филмът върви по посоката на чистото, правилно кино без излишъци , използва драматургия, която контролира строгия текст и събира в съдържанието си всичко, което ще послужи за развръзка на един емоционален финал, изпълващ всички метафори, които са заложени по време на действието, със смисъл и послание.  Изпипана до последния детайл, до дефиницията на всеки един персонаж и адекватността на всяка една дума, която ще произнесе, изглежда лентата е лишена от свободно място за импровизация и артистичен замах. И без съмнение, този перфекционизъм не нарушава качествата на филма, а го затваря в една хармонична стилистическа особеност, която държи на класическото, но го пречупва през призмата на действителността на едно безвремие, за което свидетелстват не само архитектурните детайли, вечно елегантните костюми и чарът на Италия, но и типичният литературен мотив, пресъздаван векове наред.  Заемайки тази гледна точка, филмът не се стреми към авангардна оригиналност, а използва строгите правила на жанровото кино, на класическите модели. Лука Гуаданино бяга от евтините въздействия на любовната драма, защото оставя всичко изчислено с психологическата му стойност чрез героите. Клишета като любовни пречки, дилеми и предразсъдъци нямат място във филма, защото биха развалили интуитивното му развитие, което, като модел, върви съвсем логично, сякаш точно това си очаквал да видиш.  Новото е, че този модел все пак е пренебрегнат с нещо  – тук не е важен сюжетът като класическо наизустяване и повтаряемост, а наративът, подходът към него, който е разработен съвсем творчески и креативно под режисурата на Лука Гуаданино. Тоест, филмът е толкова добре организиран в целта си, че е пуснат по течението на интуитивното му възприемане и е изчистен от запълващи и ненужни обяснителни клишета, защото самата история представлява най-обикновен първичен модел, превърнал се в символ на драматичните любовни истории като жанрови структури. По този начин е избегнат и риска диалогът да изпадне в посредственост – той е сбит максимално, а всяка фраза е математически изчислена и работи на принципа на изграждането на историята чрез силни символични значения и максимално ограничаване на повествованието относно събитията, които се случват. Резултатът е нещо смътно, студено, неясно, макар и да имаш съзнанието и вече генерираната интуиция какво ще се случи. Това обаче е един от артистичните похвати на Лука Гуаданино – представяйки една позната история, да задълбава в психологическа неяснота и комплексност, в нещо смущаващо и тласкащо към размисъл.

Запознаваме се с италианската фамилия Реки, която живее в аристократическите удобства на огромното си имение, дефилира в скъпи дрехи в бароковите му коридори и се наслаждава на гастрономическите изкушения.  Типично коледно празненство, на което се събират всички членове на семейството, които имат своето специално място на масата според йерархическия си ранг. Когато се вгледаме обаче, забелязваме някакво неспокойствие – дали в подозрителните субекти, които излъчват възможно лицемерие, дали в сконфузените моменти на мълчание – то е насочено към главния персонаж – Ема Реки, който камерата изтъква и който се опитва да разбере целия този буржоазен цирк. Следват два ключови момента – срещата ѝ с приятеля на нейния син – готвача Антонио и неочакваната изповед на дъщеря ѝ Елисабета.

Ема Реки осъзнава, че няма личен живот. Всъщност, през цялото това време тя е задоволявала прищявките на мъжа си и се е грижила за децата си. Най-добрата ѝ приятелка е камериерката, но тя все още не го е осъзнала. Освен това, вече почти не си спомня, че истинското ѝ име не е Ема – съпругът ѝ го сменя, когато тя пристига от Русия, защото е по-лесно за произнасяне. Тя само се разхожда из огромното имение,  ходи на покупки, организира големите семейни събирания…  Съвсем скоро ще преоткрие живота си: ще се влюби отново (или, може би, за първи път?), ще прави това, което иска, ще бъде сред природата, освободена от задължения… но за да се измъкне от досегашния живот, от болката и терзанията, скрити от ледената ѝ усмивка, ще трябва да плати висока цена за смелостта на постъпката си.

„Аз съм любовта” ни представя събуждането, излизането от анонимността на една „осъдена” жена, до момента в който остава само сянката ѝ. Разсъждава върху капиталистическото настояще на обществото, в което, от постоянния порив към могъществото на материалното, не остава място за човешки чувства. Всички герои във филма са задължени да останат такива, каквито са, а не да се изправят на бунт срещу един свят, който ще им държи конците. Наблюдава се едно тихо примирение, което избухва постепенно във въздуха до емоционалната развръзка.

Безупречният стил на филма поддържа напълно развитието на историите: семейните сцени, протичащи правилно и както се очаква, според традициите, са затворени в студени пространства, перфектно подредени и проектирани, където и една прашинка пепел е неочаквано събитие. Дълги тъмни коридори, по които се разхождат героите, напомнящи мишки в лабиринти, търсещи светлината, търсещи изхода, който накрая откриват Ема и Елисабета, чиито сцени са пълни с цвят и слънце, топлина и свобода – ясни примери са моментите, в които са заедно в двора, когато дъщерята показва на майка си снимка на приятелката си, когато Ема и Антонио са голи на полето сред природата.


Лука Гуаданино управлява историята по изучена траектория, която подготвя сетивата ни за емоцията, която Ема изпитва, когато Антонио ѝ приготвя скариди, екстазът от едно вкусване – влюбването ѝ в него на мига – чрез прости похвати: бавни движения, правилни композиции, симетрия, градски пейзажи в контраст с дивата природа, сред която живее той. Всеки символ и кадър имат своето значение, постигайки една невероятна цялост и съвършена завършеност, в която всеки мотив допълва другия с логика. Изтънчеността и вниманието към детайла се откриват в съвършената подредба на аудио-визуални елементи. Показателен е моментът, в който Ема вкусва приготвената от Антонио храна и в близък план започват да изникват метафорични картини на греха и еротичното. Впечатляваща е и любовната сцена, пропита с дива плътска първичност, която е есенцията и замисълът на всичко, което се противопоставя на студените фасади на имението – пробуждането на света, почти ренесансово, пресъздадено чрез природни картини с пърхащи насекоми и разцъфващи цветя под жаркото слънце на Италия.

„Аз съм любовта” е художествено кино, чиито препратки стоят във времето на класическото. Това силно упражнение по стил флиртува с териториите на самоубийството на протагониста  – тези на мелодрамата и трагедията, преди всичко, докато разказът достига височината на семейната сага и разказва за предстоящото ѝ срутване, иронизирайки карикатурно ненужните бляскави проявления на аристократизма. Остава като намигване в един смел, забързан финал, в който думите са излишни, в който отличната музика взема превес, в който като най-важни елементи остават мълчаливите моменти и погледите на разбирателство и разочарование. Заключение, в което Тилда Суинтън заразява с всеки студен порив от очите си, с всяка топла искра, осъзнаваща намерената ѝ любов.

Оцени »  Трагедия...Не си заслужава.Средна работа.Добър е!Страхотен, препоръчвам!
Рейтинг 4.00/5 от 11 глас(а)
Loading...
Етикети:  
 

 
Прочети още...



Коментирай...