Honey (2010) (EFA ’10)

Трудно ми е да говоря за този филм, а още повече да дам обективно критично мнение, колкото и субективно да звучи едно „категорично“ оценяване. „Мед“ на турския режисьор Семих Капланоглу не е като останалите филми в списъка с номинации на Европейската филмова академия. Не защото не отговаря и не прилича по драматургия и режисура, или било то усещане, емоция на никой друг европейски филм (а всички знаем за сантименталната емоционална стойност на европейското кино), а защото е, по мое скромно мнение, нещо неясно, категорично стойностно, работещо мислите ти по различен начин и в крайна сметка, филм, който всеки ще усети и ще разтълкува различно. Според душевността си. Според потребностите и ценностите, които изповядва. Филмът е кристално чиста емоция, почти лишена от събитиен сюжет, с двупосочен смисъл и мъгливи на пръв поглед послания.

Игнорирам всякакви политически и социални претенции, защото филмът не е нищо повече от своеобразен изказ на емоции и мисли, така както най-чистото изкуство синтезира. Сюжетът ще запазя в мълчание, защото считам, че е специален и подлежи на множество тълкувания, но очевидното е, че историята те хваща за ръка и те придружава шепнешком, мълчаливо, бавно, почти провлачено през дива гора с високи дървета до дървена къща, където ставаш свидетел на патриархален строг модел семейни отношения. Йерархията в семейството се изразява силно в отношенията между малкия Юсуф и баща му, бидейки част от цялата атмосфера, която ги обгражда – природата. Връзката между човек и природа тук е изследвана като идея за най-голямата, непрекъсната верига, стара колкото света, която движи Земята и определя посоката на съществуването. Всичко това се крие в най-простите и елементарни елементи и връзки, които засяга филма – човек-общество-природа. Тези модели обаче са толкова изразително и визуално развити, че сюжетът като че ли отива на втори план. Със сигурност обаче мисълта и провокацията не спират динамичните си търсения. Магията на този филм се крие в сливането на зрителското съзнание с изследваното такова. Някак се потапяш и изчезваш, емоцията става твоя.

През погледа на малкия Юсуф, едно тихо дете, което шепне, вместо да говори, режисьорът постига дълбоко психологическо потапяне и рисува човешко поведение, като оставя тълкуването и изживяването му за зрителите. Във филма липсва музика, но и място за такава няма. Единствените звуци са песните на птиците, жуженето на пчелите и вятърът в клоните на дърветата. Като вакуум на филмови похвати, този изключително чист филм работи на едно задълбочено ниво, синтезиращо голи есеистични мисли в условно драматургично ниво. Прилича на експресия, натрупване на мисли, артистични замахвания. История обаче има, но времето в нея като че ли е спряло, за да може бавно, до самия край, да разгърне всичките си аспекти в този хуманистичен порив, да дълбае настроения, объркване от емоции и мрачни, неясни възприятия на света. Резултатите от това творческо разгръщане на концепции се крият в детските очи на Юсуф докато прави първите си опити да чете в първи клас, докато е с баща си в гората и докато се мръщи на млякото, което трябва да изпие. Мотивите са семпли – изграждане на личността, изследване на родителската обич и йерархията в обществото и природата. Друго обаче е важно – любовта, с която е третирано всичко. Любовта към изкуството, към зрителя, към това, до което трябва да достигне сам, без очевидни режисьорски щрихи към развитието на историята. На помощ идва изключителната фотография и ограниченият диалог, и разбира се гениалното изпълнение на невръстния актьор.

Всичко се крие в онзи свят, който Юсуф тепърва ще преоткрие. Невинност и горчивина ще се слеят в очите му и ще погледнат към истината.

Тъга, защото отражението на луната в една кофа с вода изчезва от едно докосване с пръст. В този свят на вълшебни пориви смъртта би била само едно дълго пътуване и повод да търсиш себе си, да се сблъскваш с опасности, да посрещаш сам предизвикателствата. Истината се осмелява да наруши този баланс, да ни върне в суровата реалност и тогава елегичното чувство те притиска още по-силно.

Дали обаче всичко не е сън?