Frost/Nixon

„Писалката е по-силна от меча“ каза коментаторът, а звънът от ударения гонг мълчаливо се скри в едно от неосветените ъгълчета на стаята. В единия край седеше Дейвид Фрост – наближаващ четиридесетте, той имаше уменията и нюха, беше се запознал добре с противника, а форматът на битката не го плашеше. Спокойно може да се твърди, че в този момент Фрост се чувстваше в собствени води.

Противникът му обаче не е просто някой самозванец. В отсрещния край необезпокоявано седеше ветеранът Ричард Никсън – белязан от много битки, натрупал много опит с годините и внимателно обмислил стратегията си, президентът нямаше от какво да се страхува. Малко или много мачът беше плануван точка по точка и съгласуван с Фрост, но краят му в никакъв случай не беше предопределен.

Новобранците обаче играят мръсно. Още в началото Фрост атакува с удар, който щеше да бъде разрешен чак в последния рунд. Резултатът е нокдаун. Никсън е на земята, но само за три секунди. Осъзнавайки веднага положението, той започва да прилага уменията си и да диктува темпото на мача, почти напълно отнемайки възможностите на Фрост да контролира събитията.

Последният рунд. Всеки знае, че той ще е величествен, но само двама човека осъзнават, че само един може да спечели. Другият ще трябва да сведе глава и да признае загубата си.

Frost/Nixon разказва за интервютата провели се през 1977, в които Дейвид Фрост разпитва вече бившия президент Ричард Никсън, който бива принуден да напусне поста си след скандала Watergate. В една голяма част филмът е като театрална постановка, в която наблюдаваш как двама души се дуелират с думи, редувайки се да понасят противниковите удари.

Актьорската игра е феноменална и тук не визирам само двамата главни актьори (Michael Sheen и Frank Langella – потенциална номинация за Оскар), а абсолютно всички. Повечето второстепенни лица ми бяха познати и то не от разни сериали, а това винаги е добър знак за качеството на играта. Michael Sheen го знам главно от вампирския екшън Underworld, където играе простичък върколак, но в тази лента той определено блести, въплъщавайки целия ум и чар на английския шоумен. Frank Langella, от друга страна, ми беше познат от сравнително добри филми, но не ми е бил направил впечатление, че да го запомня с нещо особено. Тук той ме накара да повярвам, че на екрана е самият президент, а не просто човек, представящ се за него.

Сценарият вече беше отличен от критиците от Сан Франциско. Ron Howard пък вече се е доказал, така че самото му споменаване като режисьор трябва да те убеди, че филмът е великолепен. Много добър усет към сравнително малки детайли, които и да пропуснеш няма да загубиш, но пък забелязването им добавя много към общата картина. Също много ми хареса, че Howard не се опитва дори да осъди президента Никсън за неговите престъпления, а вместо това го обрисува по един красив начин, оставяйки преценката на зрителя.

Изходът на двубоя е сравнително ясен от самото начало, но пък дори и загубил, човек трябва да напусне ринга с вдигната (макар и не високо) глава. Един от най-добрите филми за годината според мен.