Всеки един почитател на поредицата ‘Alien’, и най-вече на делото на г-н Скот около първата част, очаква с нетърпение и появата на Prometheus. Дискусиите около това какъв ще е замисълът на лентата и дали по някакъв начин ще бъде обвързана с предходната поредица не спираха дълго след вълнението, че именно Ридли Скот ще се заеме с режисирането на филма. Първоначално замислен като своеобразна прелюдия на събитията от “Alien”, Prometheus всъщност ще разглежда до голяма степен нова и собствена митология, като общото между двата франчайза остава еднаквата вселена, в която се развиват и двете действия. Сюжетът в предстоящата фантастика се разгръща в късните години на нашия век и проследява научните изследвания на екипажа от космическия кораб, носещ името „Прометей”. Повтаряща се звездна карта в различни земни цивилизации изправя изследователите пред нещо отвъд техните очаквания.

С участието на Чарлийз Терон, Майкъл Фасбендър и Наоми Рапейч, Prometheus обещава истинско кино зрелище, част от което можеш да видиш в наскоро появилия се близо 3-минутен нов интернационален трейлър:

Click here to view the embedded video.

В България Prometheus излиза на екран от 01.06.2012.

Bellflower фокусира вниманието си върху връзката между двама приятели – Удроу (Ивън Глодел) и Ейдън (Тайлър Доусън) – и техните занимания и интереси. Всъщност режисьорът май се е опитал да покаже метаморфозата на двамата герои, преминаващи в по-горен етап от живота си, с което не е сполучил. Удроу и Ейдън прекарват по-голямата част от времето си, опитвайки се да проектират огнехвъргачка, различни оръжия и кола на име „Медуза“, всичко това инспирирано от и базирано на австралийския постапокалиптичен трилър Mad Max. Но докато те чакат бъдещ апокалипсис, животът на планетата Земя си продължава, като техният не прави изключение. Несъзнателно Удроу се оказва във връзка с момиче, което, казвайки: „Мога да ти се отразя зле“, не е далече от истината. Животът на двамата приятели променя досегашния си ритъм и начин на съществуване, като хаосът става негова основна градивна единица. Настъпилият Армагедон в битието на главните герои е представен като нещо по-могъщо и разтърсващо от евентуален глобален апокалипсис.

Bellflower е от малките продукции, целящи да покажат огромните си идеи. Лентата си има своя чар, като най-често той преобладава в разговорите и действията на двамата приятели. Целта им, макар и детинска, е изключително очарователна, както и влечението им към Mad Max. Въпреки че филмът с всички сили се стреми да покаже на зрителите, че е от типа фенбой продукции, той определено не попада в тази категория. Основната причина за това е, че главната сюжетна линия се върти около „сериозната“ връзка на Удроу и свързаните с нея любовни терзания. Режисьорът Ивън Глодел се опитва да пресъздаде една съвременна история за Ромео и Жулиета, но и тук удря на камък. Чувствата и действията между Удроу и приятелката му Мили (Джеси Уайзман) са толкова хаотични, неясни, неразбираеми и най-вече безинтересни, че трудно успяват да задържат вниманието върху себе си. Дори когато поведението им стремглаво навлиза в територията на глупостта, съпричастност от страна на зрителя трудно ще бъде намерена.

Глодел не успява да отговори на очакванията на зрителите, непредставяйки нещо уникално или поне отговарящо на описанието си. Режисьорът ни кара да се чувстваме все едно гледаме домашно заснето видео на него и приятелите му през уикенда, оставяйки камерата включена, с минимален брой дубли, мислейки си колко очарователни и готини са. Да, ама съвсем не са!

Не мисля да подмина факта, че избраният каст съвсем не се справя зле. Нивото на игра не е на аматьорско равнище. Няма да пропусна и отново да спомена, че филмът е направен с бюджет в размер на 17000 долара, което от своя страна е повод да смекча критиката си и да анализирам по-обективно. Bellflower е една малка, на моменти симпатична, но през цялото си времетраене откровена продукция. Филмът определено си има своите качества, но те не са достатъчни. Ако Bellflower беше засегнал обещания апокалиптичен привкус, лентата щеше да е доста по-добра и определено задоволяваща очакванията ми.

За престижната Златна палма ще се състезават следните филми :

•  “Moonrise Kingdom“, Уес Андерсън, САЩ.
•  “De Rouille et d`Os“, Жак Одиар, Франция.
•  “Holy Motors“, Лео Каракс, Франция.
•  “Cosmopolis“, Дейвид Кронънбърг, Канада.
•  “The Paperboy“, Лий Даниелс, САЩ.
•  “Killing Them Softly“, Андрю Доминик, Австралия.
• „Reality“, Матео Гароне, Италия.
•  “Amour“, Михаел Ханеке, Австрия.
•  “Lawless“, Джон Хилкоут, Австралия.
• „In Another Country“, Хон Сансу, Южна Корея.
•  “Do-Nui-Mat“, Им Сансу, Южна Корея.
•  “Like Someone in Love“, Абас Кяростами, Иран.
• „The Angel`s Share“, Кен Лоуч, Великобритания.
•  “Im Nebel“, Сергей Лозница, Украйна.
•  “Beyond the Hills“, Кристиан Мунгиу, Румъния.
•  “Baad El Mawkeaa“, Юсри Насрала, Египет.
•  “Mud“, Джеф Никълс, САЩ.
• –“Vous n`avez encore rien vu“, Ален Рене, Франция.
•  “Post Tenebras Lux“, Карлос Рейгадас, Мексико.
•  “On the Road“, Валтер Салеш, Бразилия.
•  “Paradies: Liebe“, Улрих Зайдл. Германия.
•  “The Hunt“, Томас Винтерберг, Дания.

Среща в дискотеката, обречена връзка, една безкрайна нощ и два различни характера. Героите са двама мъже, дебют за Tom Cullen и Chris New в пълнометражното кино, които постигат хипнотизираща искреност в актьорското си откровение. Нощта, която обещава никога да не свърши, всъщност пада сразена от едно сутрешно „сбогом”, придружено от категорични откровения за връзките и любовта. Оттам нататък настроенията във филма стават все по-остри и болезнени с приближаването на края. Действието се развива в 48 часа в сублимна интимна атмосфера и силни диалози, чрез които героите оживяват в стряскаща плътност. Адмирации заслужават не само две от най-добрите актьорски изпълнения за отминалата година, но и режисьорът на лентата – Andrew Haigh (работил преди като монтажист на филми на Ридли Скот), чиято работа съумява да изгради тази своеобразна интензивност от една съвсем обикновена история. Филмът е масивен в емоцията на съпреживяването герой-зрител и оттам идва най-зрялото му качество – да прави синтез на обикновеното, като го разказва точно и правилно, без да подхлъзва със сценарийни обрати – простотата тук е виртуозно майсторство, което дефинира една стерилна правдоподобна атмосфера без излишъци и чужди за зрителя проявления.

Британската лента засяга темите за нуждата на всеки да бъде обичан и желан, за откриването на партньор и последиците от първичните ни желания – любовта тук е по-скоро потенциално развитие на сюжета, защото историята залага на директната интимност като изразно средство да дефинира тази възможна последица. Сексуалните сцени говорят сами по себе си – деликатност и липса на цинизъм характеризират първичната близост, която става двигател на филма. Двамата герои вървят от желанието и нуждата към невъзможността това, което имат да прерастне в една здрава връзка.  В момента, в който са заедно, те се отдават на това, което имат в пулсираща близост и дихание, и нищо друго няма значение.

Weekend успява да защити позицията си, че това не е точно любовна история, а история за пориви и търсене, за нуждата от топлина и интимност, за това как моментното желание преобръща живота ти. Разрезът между двамата герои е остър и категоричен, но нито единият няма да промени светогледа си. Начините на поведение на героите са аргументирани от социалния и личния им светоглед, а органиката на диалозите е впечатляваща що се отнася до търсенето на решение. Не защото такова не съществува, а защото в този момент то изглежда далече от щастливия край. Филмът развива и идеи за социалния контекст и обществените реакции към хората с различна сексуална ориентация, което допринася за сложността на ситуацията.

Лентата анализира вътрешните търсения на двама мъже, които дори не могат да израстнат,  защото нямат време, тяхната уязвимост и оценка на реалността, сблъсъка на позиции в контраст с нуждата им от близост. Игра на условности и себеотдаване на егоцентризъм, който, уви, никога не е достатъчен, за да докаже правотата ти. По този начин Weekend прави сурова дисекция на резултата от сблъсъка на две противоположности, чиито аргументи просто изчезват пред възможността да споделят интимност. Деликатно и красиво, самодостатъчно, обезсмислящо всичко останало… докато не стане дума за очаквания и сериозни намерения.

Без излишен шум и суета, четвъртата пълнометражна работа на режисьорския тандем без проблем съумя да се превърне в един от най-бележитите и обичани от зрителя представители на модерното френско кино. Обявеният за „културен феномен” във Франция филм успя да достигне до сърцата на публиката със своята хуманност, чар, ведрост и с една красива смес на емоции, вариращи между крайностите на тъга и щастие; един микс, който възхвалява живота в своята суровост, но и в своята нежност и доброта.

The Intouchables разказва инспирирания на реална история сюжет за срещата и зародилото се приятелство между парализиран заможен французин и момче от крайните квартали. Сценарият на Накаш и Толедано развива плавно и „сглобява” отношенията между двамата герои, всеки един от тях поглъщащ от енергията на другия, променяйки светогледа си, възвръщайки вярата си за живот, надеждата си за щастие, научаване на смирение и една идея в повече доброта и положителна нагласа. Филмът е една съвременна приказка за история, в която са оставени настрана излишното мелодраматизиране и неистов стремеж към изстрадване на битийната драма на героите, а по-скоро се опитва да внесе ведър поглед и слънчев лъч към онова, което може да донесе една случайна среща. Онзи момент, когато спонтанно се пресекат пътищата на два противоположни свята, нетипични и изключващи се един друг, но все пак откриващи своите допирни точки. И макар всичко това да звучи на пръв поглед до болка познато и с лекота подтиква към заключения, клонящи към заклеймяване за „поредното клише по действителен случай”, то The Intouchables успява да избяга и да стъпи в страни от тази рамка с елементи, заработващи като едно цяло. Лекотата и непринудеността на актьорската игра от страна на Франсоа Клюзе и Омар Си; приятната и ненатрапчиво капризна режисура и най-вече хуморът, в изключително добър примес с драматичното, образуват един достатъчно богат и деликатно изпипан на впечатления филм.

Като двигателната сила в лентата се откроява чистото човешко търсене на искрено и неподправено отношение, а не лицемерното и съдържащо в себе си унизителен заряд състрадание. Именно това подтиква Филип да свърже живота си с човек, изглеждащ почти иронично на фона на реалността, в която героят е живял до преди това. Но независимо от различията, които изглеждат повече от красноречиви в очите на околните, Филип открива в лицето на Дрис семплата, но изпълнената с духовна енергия идея за приятел, готов да се впусне и да допринесе за сладката лудост на желанието за пълноценен живот. В образа на Дрис се откроява човекът, чиито свободни от снобизъм мисли и действия връщат смеха и яркия живец в едно осъдено на статичност съществуване.

Заслугата за огромния успех на френската лента пада и върху плещите на актьорското дуо Клюзе и Си, които успяват по автентичен и изразителен начин да изградят плътността на персонажите си. Задача, която може да бъде изключително трудно постижима, когато трябва да се цели едно характерно до известна степен следване и стремеж за улавяне на интимната същност и индивидуалност на действително лице. Играта на Омар Си му донася и достойното признание за най-добър актьор за изминалата година на церемонията на наградите César. Химията на екрана между Клюзе и Си успява да разгърне добронамерената, обогатена с приятен хумор история, превръщайки я в нещо много повече от това да бъде поредната житейска драма.

The Intouchables е филм, който изглежда сякаш освободен от претенцията да бъде одобрен и възторжено приет от всички. Но въпреки това точно това са реакциите, които събира в своя полза. Една приятна, бодра, напълно човечна история за това как обединяването не само на уязвимостта, но и надеждите и духовитостта на двама души може да ги превърне в нещо истинско и недосегаемо за разрушаване.

Джос Уедън е магьосник. Не само е телевизионен факир и е създал сериали, които на пръв поглед са толкова чийзи, че миризмата им ме отблъсква надалеч, но с тях е успял да си изгради солидна фен-база, чиито фенове се просълзяват от умиление, когато името му бъде споменато. Някак си Уедън успява да материализира всичко това под формата на 220 милиона и доверието на Marvel, които му поверяват сценария и режисурата на вече доказания касоразбивач.

Самата история е дело на Уедън и Зак Пен, който също е имал вземане-даване с емоционално подтиснати, генно мутирали създания. Лошият чичо Локи, все още разочарован от края на Тор и факта, че, за разлика от брат си, не е вкусвал кафе, решава, че трябва да владее малката ни планета Земя. Този план започва с инвазия в Щатите, а на помощ му се долитат инопланетяни с неясен произход и още по-неясна мотивация. Не-супер героят Ник Фюри решава, че единствено супер герои, доказали се в бокс офиса, ще могат да се противопоставят на заплахата и тръгва да ги събира с помощта на съмнителния си чар и не чак толкова съмнителните чарове на Коби Смълдърс (която не знам какво прави тук, между другото).

Отмъстителите трае 142 минути, като първите 42 задължително са неприлично скучни (интродукции, какво да ги правиш), а през останалите 100 ми беше трудно да се сетя какво точно се е случило преди 5. Нека перифразирам – няма почти никакъв смисъл да следиш сюжета на „Отмъстителите“, тъй като авторите залагат, че зрителят е там повече да гледа, по-малко да мисли, и, разбира се, се надяват да не заспи по време на въпросните 42 минути. Уедън, който бе съ-автор на Хижа в гората, този път разочарова, а и не съм склонен да му простя. Сюжетът на „Отмъстителите“ няма да е най-трагичното нещо, което ще гледаш тази година, дори предполагам, че повечето хора ще го харесат, но е видимо, че той е най-слабата брънка в цялостната схема. Въпреки че си говорим за лента, която се базира на комикси за относително двуизмерни герои, предполагам, че цялата митология на Отмъстителите, а и на Marvel вселената, има какво да предложи. Единственото утешение е, че Уедън някак си е успял да извлече някаква човечност от всеки герой, благодарение на което те не изглеждат като объркани марионетки с прожектори насочени в лицата им. Това най-вече си личи при Тони Старк/Железният човек и Локи/Локи, които си остават най-интересните персонажи и малко или много изнасят емоционалната част на филма на раменете си.

Уедън обаче има козове в ръкава си. Първият от тях е свежият му хумор, който може да не е най-оригиналното нещо на света, но е ползван умело, в правилния момент и в правилните дози, като визуалните шеги, и най-вече онези включващи Хълк, буквално разсмиваха цялата зала.

Вторият значим плюс на „Отмъстителните“ е визията, а точно в тази сфера няма място за грешки. Джос Уедън е напълно наясно с това и не си е позволил такива (въпреки 3-4 кофти зелени екрана и 1-2 отвратително грозни 3D кадъра). „Отмъстителите“ просто изглежда прекрасно. Уедън режисира с размах, какъвто само 220 милиона могат да му позволят, а крайният ефект се доближава до онези висини, които фенбойчета и гърли биха побързали да категоризират с „epic“. Баталните сцени (нека си признаем, повечето само тях ги интересува) са мащабни, енергични, та дори бих си позволил да вмъкна и емоционални и пълни със съспенс. Със сигурност не са и еднообразни, тъй като се любуваме не само на задължителната Отмъсители vs. всичко, което мърда и не изглежда като човек, но и на вътрешни романтични сблъсъци между почти всички протагонисти. Джос Уедън успешно ескалира действието, започвайки от кратки, но експлозивни схватки, за да експлодира мащабно накрая, което е и един от по-добрите сблъсъци, които Ню Йорк е изстрадал. 3D-то е ненужно, кога е било, но като изключим въпросните 1-2 кадъра, то поне лентата може да се похвали с (по-)добро(то) конвертиране.

Нека прескочим актьорския състав. Там промени (а и в играта им) няма. Мненията за всеки един от тях няма да се променят, само ще се затвърдят. Това, което също се затвърждава е умението ми да говоря повече глупости за негативите, отколкото за плюсовете на един филм, а колкото и да не е за вярване, „Отмъстителите“ заслужават хвалбите си. Въпреки че всичките предпоставки за провал бяха налични, Джос Уедън и Marvel успяха да докарат започнатото до един добър край. Лентата може да не блести сюжетно, но, ако трябва да бъда честен, не се и опитва тъй като не това е целта ѝ. Докато гледах филма, можеше и да не се сещах какво е станало сюжетно преди 5 минути, но този факт се дължеше много повече на случващото се на екрана в момента. А в повечето случаи то беше наситено със смях и coolness – двете неща, заради които се замъкнах до кино залата и които получих.

Преди да се оттегли от музикалния бизнес героят на Шон Пен в новия филм на италианския режисьор Паоло Сорентино най-вероятно е бил една от онези фигури, които са направлявали културните течения и са били символ на един различен начин на живот. Голямата ирония на съществуването им е в пълния асинхрон с реалността, непозволяващ им да функционират нормално в обикновеното ежедневие. Шайен, в когото можем да открием толкова много от това, което знаем за рок/поп иконите от 80-те, на петдесет годишна възраст трябва да се научи да живее, след като е прекарал десетилетия извън реалноста, движейки живота на другите в най-различни посоки чрез културното си влияние. “This Must Be The Place” е типичен road movie и като такъв използва мотива за пътя като най-доброто средство за себеоткриване. Лентата цели да ни покаже късния процес на съзряване на един мъж, който е отказал да порасне.

This Must Be The Place провокира с нестандартната си визия и разгледаната в него тема. Лентата е доста по-различна, всъщност без допирни точки, с излязлата през 2008 година политическа драма Il Divo на същия режисьор. This Must Be The Place не е от лентите, които биха се понравили на масовата аудитория, определено филмът е доста различен, ексцентричен и трудно би допаднал на хора, търсещи общорамкираните елементи в т.нар. блогбъстъри. Паоло Соренино прави попадение в десетката, каствайки в главната роля носителя на два Оскара Шон Пен, който пък от своя страна не спира да доказва смелостта си, когато иде реч за избор на странни и нестандартни роли. Този път Пен се справя перфектно със задачата да изиграе отегчена, отчаяна от живота бивша рок звезда, която по стечение на обстоятелствата тръгва на пътешествие, чиято крайна цел е да отмъсти на нацистки офицер.

Шайен, както стана ясно, бивша рок звезда, с визия нещо средно между Робърт Смит от The Cure и Едуард Ножиците води тих и спокоен начин на живот в ирландската столица Дъблин. В огромната си къща той пребивава заедно със съпругата си Джейн (Франсис Макдорманд), изключително разбираща и подкрепяща го. Всичко в ежедневието му протича еднообразно, докато не получава телефонно обаждане, от което става ясно, че баща му -евреин- е тежко болен. След смъртта на баща си Шайен научава за непостигната от родителя му цел, а именно да намери и накаже измъчвалия и унижавалия го в концлагера Аушвиц по времето на Холокоста нацистки офицер, по настоящем бежанец, живеещ в САЩ. Бившата рок звезда решава да довърши делото на баща си, от което започва и пътешествието му.

Шайен е типът герой, в когото или ще се влюбиш, или ще намразиш – средно положение няма. Съвсем нормална е загубата на интерес от страна на зрителя в началото на филма. Поведението на главния герой е недобре обосновано, попадащо под знаменателя на типичните психологически терзания, завладели тийнейджърите. С напредване на времето обаче се задълбочаваме в персонажа на Пен и откриваме, че зад детското му поведение стои една зряла личност, премисляща случващото се около нея и търсеща най-точните думи като изразно средство. Зад привидно трагичната и преклонена външност на Шайен се крие човек, който не само, че не се е отказал от живота си, но е и готов да приеме щастието с разтворени обятия.

Еднообразното ежедневие кара героят да се чувства депресиран. Той сам допринася за състоянието си като не просто отказва да се промени, но и рядко гледа на промяната като на възможност. Но според Джейн той бърка скуката с депресия. А според Сорентино скуката е неизбежна, когато изживееш голямата част от живота си като дете – без отговорности и реални заплахи, без цели, за изпълнението на които да си готов на всичко. Както Шайен сам казва, задачата на пътешествието му из запада не е да преоткрива същността си, но когато поемеш на път неизбежно научаваш по нещо за себе си и за живота като цяло. В този смисъл добре проличава желанието на режисьора да препрати към класиката Вим Вендерс „Paris, Texas“. Сцената, в която героят открива живеещия в усамотение, прастар офицер от Аушвиц пък е явна стилова референция към неговия сънародник – Серджо Леоне.

Именно заради некохерентното комбиниране на сюжетите обаче „This Must Be The Place“ изглежда в някои моменти незавършен и дори повърхностен. Пътуването на Шайен има своите силни и своите слаби моменти, но в никакъв случай не може да постави лентата до класическите заглавия на тема „път“. Различните мотиви живеят в различни светове и комбинирането им често изглежда неуместно. Един от силните елементи безспорно е музиката във филма, дело на Дейвид Бърн от ню уейв бандата Talking Heads. Тя в комбинация с колоритната игра на Шон Пен прави лентата на Сорентино ако не впечатляваща, то поне гледаема.

Милена, Стоян

Всъщност филмът в своя замисъл е доста простичък. Анджелина признава, че и отнело месец да напише сценария… и това си личи. На фона на историческия контекст на войната тя поставя съмнителна любовна история. Босненската мюсюлманка Айла и сръбския полицай Даниел се оказват от двете страни на избухналия конфликт и когато се срещат в концентрационен лагер, той я прибира под закрилата си. За двамата обаче се оказва трудно да поддържат тази връзка по време на войната.

С тази идея и това темпо филмът върви два часа и половина, подигравайки се с интелекта на зрителите и особено с онези, които уважават военното кино. Вярвам, че Анджелина е изчела далеч повече книги за войната от мен, но ако я попитате какво е научила от тях, най-вероятно ще ви цитира две-три изречения, които се срещат навсякъде по учебниците. Точно тези няколко маркиращи изречения Анджелина използва, за да въведе зрителите в обстановката. На два пъти – в началото и края – ще чуете новините по радиото, които съобщават информация за войната. Така Джоли се подсигурява, че далеч не така запознатите като нея зрители ще разберат кой кой е и за какво се бори всеки. И докато подхожда по този детински и елементарен начин към историческата и политическата обстановка, то режисьорката я бива в това да създава драма. Още в първите десет минути от лентата ще видите жестоки сцени на убийства и изнасилвания, които идат да покажат на тези, които се съмняват, че лентата ще е сериозна и напрегната. Всъщност войната в Босна е една доста сериозна тема, към която всеки режисьор би трябвало да се отнесе с уважение. Не се и съмнявам, че Анджелина го има и че е опитала да даде всичко от себе си. Резултатите обаче са повече от разочароващи. Ако не се налагаше да използвам думата трагедия, за да определя  случилото се в Босна, то щях да я използвам, за да опиша филма. Трудно е да коментираш такава история, без да излезеш коравосърдечен, но ако трябва да говорим за сюжета, идеята и сценария само от кино гледна точка, то оценката е слаба.

Гледала съм военни филми със сериозен тон и добра идея, но с бедна реализация. Попадала съм и на филми – зрелище, които имат, за цел да впечатляват, а не да анализират. По чудо филмът на Анджелина не попада в нито една от двете категории. Лентата е с бюджет 13 милиона, които Джоли успява да изхарчи за всичко друго , но не и адекватен реквизит. Първото, на което ще се спре погледът ви в имдб (след ниската оценка) е графата с гафове, в която накой любезно отбелязва : Почти всички униформи, символи, военно оборудване, оръжия и превозни средства са неточни и никога не са били виждани във войната в бивша Югославия.

Всъщност аз не държа на това какъв цвят долни гащи носят героите и фактологически вярно ли е това. В един военен филм търся история, политика, психология, емоционалност. Неща, които не намирах в този филм. Всъщност година по-рано излезе друг филм с подобна идея – As if I Am not There. Тогава не оцених лентата подобаващо, но истината е, че режисьорката Хуанита Уилсън, която може и д няма най-известното лице в света, се е справила много по-адекватно – с повече усет към ситуацията, с повече чувство и замисъл. Ако ви се гледа нещо стойностно, то препоръчвам това заглавие.

Множество неща се заговориха от момента, в който стана ясно, че режисьорът Марк Уеб ще се захване отново с историята за човека с паешките сили. Едни смятаха, че работата, която Тоби Магуайър свърши в предишната трилогия е повече от достатъчна. Други се съгласиха, че светът се нуждае от нова солидна история около този супер герой, заедно с позитивите на модерното 3D заснемане, добър каст и задоволително количество от действие и адреналин, а не на последно място и ново лице за Спайдър-мен. А тази задача се пада на талантливия Андрю Гарфийлд, чиято харизма, в комбинация с очарователната Ема Стоун, обещават да превърнат The Amazing Spider-Man в истинска наслада.

Надявам се не сте пропуснали да се запознаете с първия и втория трейлър, защото налице е вече и #3:

Click here to view the embedded video.

The Amazing Spider-Man излиза по българските екрани на 06.07.2012.

Да започнем с това, че филмът е сниман основно с така наречената shaky/hand-held камера, по модела на „found footage“ лентите. Ако в технически аспект Chronicle се отличава с нещо, то ще да е именно начинът на заснемане, макар че и това не е абсолютно сигурно – в последните години по аналогичен начин бяха „документирани“ какви ли не чудесии, включително чудовища, извънземни и духове. Така или иначе обаче, в „Хроники“ това се явява освежаващо и дори нужно, тъй като историята буквално се върти около камерата. И ако последната не допринасяше с достатъчно свобода – на действие и за разгръщане на идеи, то крайният продукт би бил твърде банален и навярно незабележим. Какъвто не е.

Но какво дефакто е „друсащата“ се камера? Понятието е общо и ми убягва адекватен превод, но по същество дефинира една динамична и не-статична камера, откъдето идват друсането, клатенето и т.н. Освен че на теория внася повече реализъм, понякога това е съчетано с цялостната концепция лентата да изглежда като документална такава, при това – убедителна. Съответно кадрите, освен че подскачат, са целенасочено претендиращи да бъдат репортажни, любителски, изнамерени отнякъде footage материали.

Не по-различно е в Chronicle. Филмът започва и през повечето време минава през обектива на главния герой. В името на въздостоверния реализъм и бидейки едва прохождащ оператор, в началото камерата на героя се люшка наляво-надясно, но след като той се сдобива с нова техника нещата се позаглаждат. И докато идеята героят сам да се снима, при това от всевъзможни ъгли и места е добра, то невъзможността (или по-скоро недомислицата) да го прави във всеки един момент, принуждава да се търсят други решения. Тук идва и разочарованието. Така, за да се измъкне от клопките на сценария, режисьорът се принуждава да си служи и с още камери – в началото на една любителка-фотографка, а към края вече се използва каквото падне измежду телевизионни излъчвания и случайни кадри от телефони, сгради. В такъв тип филми рано или късно започват да изскачат въпроси за произхода на „документалния“ материал, следващи естествената нужда на зрителя да добие представа, усет за цялостност – от сорта на кой го е заснел, как попада при нас, кой го е сглобил, дори и как е оцелял след поредния апокалипсис. Може да звучи глупаво, но понякога е достатъчно, за да развали крайното усещане от лентата. Някои заглавия хитро успяват да заобиколят тези въпроси и представят една сравнително правдоподобна версия. Уви, „Хроники“ не е от тях. Филм, заснет по този начин именно, за да е ужким по-реалистичен и „истински“, се проваля точно в изграждането на псевдо-документалност. Въпросите за произхода на кадрите и цялостния контекст в прожектирането им на зрителя увисват във въздуха с надеждата хората никога да не се замислят над това, а просто да се наслаждават. Мотивацията на протагониста да снима също не е ясна. И общо взето няма никаква логическа обосновка защо филмът е заснет така, както е заснет. Освен за да бъде различен.

Дотук добре (или не чак толкова), но каква всъщност е историята в „Хроники“? Трима младежи, от които един – както вече бе споменато – има навика да заснема всичко, попадат на странен артефакт и придобиват свръхсила: телекинеза. Развивайки способност да местят предмети със силата на ума си, филмът проследява пътят им през осъзнаването и усилването на техните възможности, контролирането им. Тази „въвеждаща“ част от лентата продължава сравнително дълго и в крайна сметка е интересно да се наблюдава процесът по осъзнаване и изпробване на новопридобитите способности, което най-често се изразява в правене на разни деструктивни простотии. Въпросното е противопоставяне на масовата идея за супергероите, които веднага се втурват да правят добрини и да спасяват света. В тази връзка глобални теми и световни проблеми изобщо липсват от контекста, а посланията във филма са много повече социални и битови. Но макар на идейно ниво да бяга от стереотипите, ако погледнем в детайла и конкретните сцени, клишетата са си там. При това са гарнирани с няколко сравнително ненужни и абсурдни сцени. Няма да издавам в детайли, но може би ще е подсказка ако кажа, че ефектите на въпросните места са зле. Дори и „замаскирано“ и ретуширано зад любителската камера, CGI-то издиша жестоко. Вярно, че филмът разполага с доста ограничен за жанра си бюджет и с наличните ресурси резултатът няма как да не е задоволителен, но това не е адекватно оправдание за нереално високите цели, които лентата гони.

В актьорския състав няма да открием особено популярни имена, като някои от тях нагледно доказват колко заслужено е това. За късмет обаче, кажи-речи единствените, които се справят отлично са именно тримата главни героя. Най-добро впечатление оставя непринуденото им държание, особено по време на забавните сцени. За това определено спомага режисурата на Josh Trank, който, макар и дебютант в пълнометражното кино, отвержено запълва дупките в сценария.

Chronicle e интересен, сравнително нестандартен и определено непретенциозен, въпреки недостатъците си, оставящи усещането за нещо незавършено. Може би един от най-големите плюсове на филма е развитието на главния персонаж, чийто мотиви и трансформация са толкова реалистични, искрени и болезнени, колкото никоя shaky/hand-held/found-footage камера не може да докара.