Настоящата лента доразвива образа и историята на Месаря – герой, бележит за творчеството на Gaspar Noe, появяващ се още през 1991 в 40-минутния Carne, а по-късно и в Irreversible.
Всъщност всичко започва от Carne, който се приема добре от критиката, но поради краткостта си не постига никакъв комерсиален успех. Така се ражда идеята да бъдат добавени едни допълнителни 30 минути, които да извадят лентата от рамката на късометражното кино. С течение на работата обаче Noe се увлича все повече и повече, а историята тече… Така се оформя Seul contre tous (I Stand Alone) – изцяло нов филм.

Бътчъра – ако позволиш да го наричаме така за повече колорит – отглежда сам глухонямата си дъщеря. Самотен татко с „повредено“ момиченце – миловидна картинка, която обаче не изтрайва дълго. Един ден той сварва дъщеря си разкървавена там, където не трябва. Вместо да се досети, че това може би е първият ѝ мензис бащата решава, че тя е била изнасилена. Впоследствие убива невинен човек и отива в затвора.

Тук някъде свършва Carne и започва историята на I Stand Alone. Месарят излиза от затвора с намерението да започне нов живот, да постигне нещо значимо. Долу-горе това е и последната нормална и клиширана мисъл, която преминава през главата на нашия герой-социопат. Оттам нататък става страшно. А мислите му ги чуваме всички ние. Залива ни мисловният поток на човек от простолюдието, мачкан от живота и лишен от късмет.

Лесно е първоначално да останеш с впечатление, че това са елементарните мисли на простоват човек, човек от нисшата класа – мразещ, недоволен, националист. Набиращ и таящ злобата вътре в себе си. Мразещ всички и убеден, че всички са му длъжници. Примитивен. Трудно е да съжалиш човек, който сам е предизвикал повечето от несгодите в мизерния си живот – било то директно чрез действия, или посредством мирогледа и настройката си към света.

Паралелно с това, евентуално се прокрадва мисълта, че светът действително е несправедлив, изграден по неясно как определени стереотипи и предразсъдъци. Бътчъра вижда и осъзнава тези неща, превръщайки се в циничен съвременен хейтър. Пропадащ, но горделив.

„Аз нямам майка, нямам жена. Имам единствено дъщеря си“. Нея и обича. Обича я не само по този начин, обича я по онзи начин. Тази любов е забранена и отричана от обществото, но за Бътчъра тя е единственото чисто и истинско нещо.

Gaspar Noe по традиция оставя главния си герой да импровизира. Ролята на човека със сатъра е поверена на никому неизвестния Philippe Nahon, който на стари години прави първото си голямо превъплъщение. Не голямо – огромно! И го прави много по-фино, отколкото предполага визията му на груб месар. Той не е положителен герой, но успява да ни накара да му съчувстваме, да сме с него.

Филмът казва доста за първичната човешка натура, скрита зад наложен морал, правила и норми на поведение, подтискана с годините на цивилизоване, но все още спотаена там, в нас самите.

Лентата донесе номинации за Оскар на Кристофър Плъмър, в ролята на Толстой и на Хелън Мирън, която изигра съпругата му – София Андреевна. Почти потънал в тихите архиви на киното на оскарите от 2010, филмът дори не претендира за големи качества, а по-скоро се съсредоточава само в изследването на човешките отношения около живота на великия писател, ситуациите, които бележат пътя му преди смъртта и онези малки моменти, които, режисирани с дълбок респект към личността на твореца, носят удоволствие и удовлетворение, когато гледаш реализацията им в една подобна работа. Лентата се намества измежду всички оскарови претенденти, но някак носи по-различно очарование, има независим дух и алтернативна вселена, защото проличава с какво желание и усет е правена, макар и не с умисъла да променя киното, за да получи златни статуетки.

Може би най-интересното от филма, базиран на романа на Джей Парини „Последната гара“, е виждането за събитията, предшествали смъртта на Толстой. Конфликтът се отнася до въпроса за духовното наследство от творчеството на писателя, като главните лица в тази конфронтация са съпругата София Андреевна (Хелън Мирън), дъщерята Александра, секретарят Булгаков (Джеймс Макавой), лекарят Душан Маковицки, както и верният приятел и издател Чертков (Пол Джамати), който се намира в постоянен конфликт с жената на писателя. Всички те всячески се опитват да докажат себе си като правилно виждане относно бъдещето на наследството на твореца в културния контекст на времената, докато той самият търси спокойствието месеци преди да издъхне.

Битката за духовното наследство е спорна и ожесточена, но такава се оказва и борбата на самия него да преоткрие себе си като творец, да подхрани духа си с логика и да защити себе си като предмет на това, което проповядва в произведенията си. За да може да е спокоен в последните мигове на живота си, творецът трябва да извиси духа си в съответствие с това, което разкрива творчеството му. Той обаче не се вижда като висша фигура, а като обикновен човек с талант да проповядва хуманни идеи. Не така мислят всички останали около него, които издигат личността му в култ, което ще се окаже и началната точка на спора.

Режисьорският поглед обаче се отмества към ситуацията на съпругата му с останалите и най-вече с крайния толстоист – Чертков. Вече възрастна, но бурна и страстна жена, която недоверчиво и почти истерично се опитва да изобличи „сделките“ наоколо, Хелън Мирън прави интересна роля, доколкото реалният образ на София Андреевна е бил такъв, но сякаш не го подхранва с вътрешен конфликт и така играта ѝ изглежда посредствена и елементарна, а на мен ми изглежда напълно абсурдна номинацията ѝ за Оскар. Но нека това е единственият минус, защото както режисурата на Майкъл Хофман, така и текстът са достатъчно добри и по-скоро класически схематизирани за жанра, носят уют.  Хладнокръвен и спокоен е Кристофър Плъмър в ролята на писателя – образът му е изпипан макар и режисиран като второстепенен герой. Джеймс Макавой и Пол Джамати играят с лекота, а превъплъщенията им са достатъчно интересни, за да се завърже един напълно ожесточен конфликт с всички останали образи. Това е и основното решение на филма – играта на героите – кой е лицемер, кой търси своите цели и подхранва чуждите интереси, кой обича наистина и кой лъже, само и само, за да се издигне на чужд гръб. Наред с това, ставаме свидетели на красивата и бурна любов между Толстой и съпругата му и на всички логични моменти около спора и гледната точка, пречупена именно през нея – чувството, което вече дълги години споделят.

Психически неуравновесена и крайно обичаща, Хелън Мирън изиграва главната роля, но в битката за душата на писателя участват и други лица, които ще получат интересна реализация на гледните си точки в края на филма. Славата има цена, а последната бурна година от живота на Толстой преминава в човешки дразги и силни душевни конфликти около една личност, която бяга далече от масивната комерсиализация на изкуството, т.е. славата и печалбата са последните неща, които имат някаква важност във възгледите на гения. И докато всеки има своето виждане и не го променя до самия край, то „нежеланата гостенка“ почуква на вратата, но вече е прекалено късно, защото еуфориите на всеки герой са взели превес.

С красива провинциална атмосфера и типично руски дух, филмът е интересна интерпретация и разсъждение на въпросите за истината на безсмъртието, за културното наследство, но най-вече за онези най-хуманни моменти, които природата ни приписва, продхранва ги с лична мотивация и ни изгражда като индивидуални същества със своя собствена истина. А идеята за жестокостта на нравите, подобно на конфликт в древногръцка трагедия, загатва един интересен полемичен поглед към личността на великия класик и успява да достигне до всеки зрител, който има възможността да я интерпретира по различен начин през личния си възглед…

Ани Уолкър (Piper Perabo) говори 6 езика. Преди години се влюбва някъде в Шри Ланка, но мъжът, който оставя незаличимата следа в сърцето и, изчезва мистериозно. Сега тя се бори със спомените в съзнанието си и се опитва по-малко да гледа гривната, която е единственото истинско доказателство останало ѝ от онези дни. А, да, забравих да спомена, че Ани освен това е стажант в ЦРУ.

Новото момиче всъщност се справя доста добре с отправените ѝ задачи и бързо се приобщава към колектива, като постепенно става агентката, която я бива във всичко. Момичето с голямото сърце. Макар да греши понякога, все пак тя е само една простосмъртна, успява да се поправи навреме и по един такъв мекушав начин, който те кара да забравиш за грешките и. Направо да те разчувства! Ани не само става успешен агент, но и любяща сестра и леля, а от спомените ѝ може да се съди, че е била и доста любяща любовница…

Но какво е един агент без помощниците си. А в случая – новото момиче без човека с напътствията. И тук се намесва Оги (Christopher Gorham), който изгубва зрението си, докато е на мисия в Ирак, а сега е компютърния нърд. Но неговия образ определено не се изчерпва дотам. Той е истински Дон Жуан щом стане дума за жени и не един път това е демонстрирано. Дали ще е в бара, където се събират агентите, или пък в по-интимната обстановка на апартамента му, където показва и мускулеста плът, Оги се представя на ниво и заслепява останалите с възможностите си, които очевидно никак не са малко. Ами не само това, но Оги е и един истински приятел, на когото може да се разчита във всеки един момент. Мхм. Един преекспониран образ, това представлява Оги, но пък какво – трябват ни повече герои, не е ли така?

Около Ани се навърта, обаче, и друг мъжки персонаж. А именно Мохиндер Суреш. Опс, извинете, обърках сериалите. Имах предвид Джай Уилкокс (Sendhil Ramamurthy).

Джай нескромно показва интереса си към госпожица Уолкър и все гледа да се набута на една мисия с нея.  Въпреки привличането, което изпитва, неговите подбуди да е по-близо до нея произлизат и от другаде. Той има за задача да я наглежда, а заповедта идва отгоре. Джай бива преместен в отдела, където Ани работи, въпреки недоволството на шефката. Но по-интересното е, че шефката и това „отгоре“ са мъж и жена.

Джоан (Kari Matchett) и Артър Кeмбъл (Peter Gallagher) – двойката, която е вечно обгърната от конфликти и противоречия. Като куче и котка, двамата непрестанно се карат и сдобряват. Кръговратът се повтаря: тя постоянно се съмнява в него и подозира, че ѝ изневерява, а той постоянно я убеждава в обратното. Забавни са ми, ако не друго.

Както казах и в началото, в кастът присъстват вече познати имена, по-важното – утвърдени имена. Разменят се интересни диалози, динамика определено не липсва. Сюжетната линия води до различни обрати в различните епизоди, понякога те изненадва приятно, понякога не. Нещо абсолютно типично за този тип сериали. Но пък по отношение на направата, USA определено са уцелили в десятката. Още с първите серии, тази продукция ми стана фаворит за лятото. 

Annie Walker saves the day again!

На втори прочит нещата започват да губят от блясъка си. The Expendables далеч не е събрал всички екшън-легенди, нито дори повечето. В крайна сметка имаме 2-3 от тях в главните роли, и още толкова, които се вясват епизодично. Чичо Брус и Бате Арни се появяват съвсем мимолетно, но за компенсация камерата се тика в тях и ги показва от възможно най-близък план, за да не вземем случайно да изпуснем божественото им присъствие. Трябва обаче да признаем, че именно кратката сценка с Willis, Schwarzenegger и Stallone е една от най-забавните, като тримата изглеждат приятно профански.

Профански, но за съжаление в по-лошия и не толкова забавен смисъл на думата, изглеждат повечето от останалите имена в каста. Разбира се, никой от тях не е известен с кой-знае какви актьорски заложби, и въпреки това е изненадващо колко неадекватно стоят на екрана. Особено Jet Li.

Както може би се досещаш, филмът залага не на качеството, а на количеството… бой. Но в интерес на истината, нито боят беше толкова много и брутален, нито сюжетът беше толкова идиотски. С други думи: това нито е ултимативният екшън, нито е ултимативната тъпня. Историята е опростена, без да се напъва да е интелигентна или оригинална. Именно затова лентата не се проваля с гръм и трясък в този аспект – просто защото не се и опитва.

Основното разочарование идва точно от там, откъдето не трябва: екшън сцените. Бързият монтаж, хвъчащи кадри и тресяща се камера може и да внасят някаква измамна динамика и автентичност, но в пъти повече дразнят. Към края това се пооправя – или просто вече сме свикнали – но пък тъмнината на екрана си остава. Отново към края идва и адското меле, което би следвало да осмисли всичко в един такъв филм… и може би го прави. Но въпреки че имаме няколко култови момента, като цяло индивидуалните битки разочароват. Lundgren и Jet Li правят няколко спаринга, като с всеки следващ задобряват, но преди да стигнат до нужното ниво и… филмът вече е свършил. Най-пропилян обаче е потенциалът в боя между Stallone и Steve Austin, който бой можеше да е нещо епично, нещо от ранга на Godzilla VS King Kong например; но вместо това свършва просто като Рамбо VS Ледения, които се блъскат като стари тирове.

И тъй като това очевидно не е филм, който се взема особено насериозно, The Expendables е пълен с мачовски хумор и „здравеняшки“ шеги. И добре, че Stallone е решил да поеме в тази посока, защото именно това прави лентата напълно гледаема. Иначе най-драматичният и „дълбок“ персонаж е този на Rourke, който така и не се бие, но разказва за опразнената си душа и сръбската сливовица. Statham го зарязват, Li го бият, Stallone не разбира от жени, но всичко това е само между другото.

И въпреки всичко… Споменах ли колко е забавен филмът? Той наистина е, стига да имаш нужната първичност, за да го изтърпиш.

Бен Колмън-Майкъл Дъглас е топ продавач на коли, хиперактивен мачо, корица на Таймс, благодетел на университетска библиотека – визитната картичка на зрял бял мъж в Америка.
Един ден обаче, във визитната картичка се изписва предупреждение с пренебрежимо дребен шрифт. Джипито на Бен открива смущения в ЕКГ-ето. Сърцето на Бен започва обратното броене. На шестдесет няма много  възможности за маневри. Огорчен от факта, че никой не оценява честността му, Бен започва да мами в продажбите. Страхът, че харизмата му става все по-невидима, пък го кара да форсира късмета си, мами  жена си – Сюзън Сарандън, с 19 годишни адреналинови инжекции.
Скоро образът му с белезници става корица на Форбс за назидание на другите алчни, зрели, бели мъже.
Това е предисторията на Solitary Man, заел патоса в концепцията си от Джони Кеш и едноименния му албум oт 2000-тa година. (Филмът и започва с това парче.)
Изборът на Майкъл Дъглас е предопределен от тенденцията в холивудския маркетинг от последните две десетилетия публични знаменитости да изповядват, разкайват и „изправят“ публично проблемите в личния си живот, в ушит по поръчка сценариен костюм. Това е еднакво унизително и възхитително, като психодрама на открито. Възхитителен е и двойният стандарт на пуританска Америка. Обществото е склонно да реабилитира мошеника, но никога няма да му прости избора в секса.
Независимо от изчислителните таблици на PR отдела, Майкъл Дъглас печели симпатиите ни с немия си ужас пред смъртта и отчаяните опити да свали поредната студентка с отрепетирани фрази, в крайна сметка, двете страни на една и съща монета. Героят му се буди с таблетка аспирин, намигване към Рой Шнайдер от „Ах този джаз“ до жени, които никога повече няма да види. Денят му минава в неуспешно търсене на заеми за възкресяване на стария бизнес, а вечерите в унищожителни за самочувствието му разговори с дъщеря му, жена му и единственият му приятел- Дани Де Вито. Във възход и падение човек винаги е сам – самоанализира се Бен.
Никога не е късно да извлечем поука от шамарите на живота и да си седнем на задника, проповядва филмът до последния, затварящ цикъла кадър -  Бен, седнал на пейката, на която преди 30 години се е запознал с майката на дъщеря си, се двоуми между поредния апетитен женски задник и колата, в която Сюзън Сарандън го чака.

Camera Obscura

В Splice е създадена една научно-фантастична приказка с елементи на трилър, преливащи на моменти в horror жанра, която преразглежда сексуално легендата Франкенщайн и разработва темата за умствения и социалния потенциал на хората, как те чупят теоритичните и мисловни бариери на екзистенцията и природата, и още повече – как го правят съвсем лесно, ако имат нужните знания и способности. Става дума за позната история, която, не съм сигурен дали се стреми към приковаване на вниманието с забавно-изтърканите си конфликтни сценарийни дилеми („Да го направим за доброто на човечеството!“) или пък с провокативно-стилизираната образност на въпросния индивид, около който се върти фабулата, но и за история, която не достига никакви оригинални новости като цялостна творба. Филмът предлага интересно четене на познатите смислови ядра на темата „създание – полу-чудовище, полу-човек“, „изобретено“ с хуманитарната нагласа на главните герои, които искат да направят добро на човечеството. Мисията изглежда огромна, заслужаваща респект, но пък тук идва и първото клише – нещо, разбира се, ще се обърка. Наред с това, макар и подплатен с тази генерална кино-идея, за да се измъкне от обичайното, лентата прибягва до смехотворни туистове, чиято пресилена обосновка идва като гръм от ясно небе и прилича на отчаян опит да спаси качеството на филма.

Сценарият има и силни и слаби моменти, и прилича на хибрид, точно какъвто е действащият му механизъм – създанието (творението, дори) – Дрен. Въпреки че Винченцо Натали нагърбва с цялото действие актьорите Ейдриън Броуди и Сара Поли, които са двойка учени-биохимици, вниманието се отклонява именно към това, което създават. С идеята да постигнат научен прогрес, двамата герои смесват животински и човешки клетки и създават нови видове… След достигане на „нови“ научни фундаменти се появява и Дрен, която, в продължение на филма, се превръща в своеобразен плод на техните родителски грижи. Тук е може би и най-вълнуващото нещо от филма – жизненият процес на създанието. Виждаме го в плавен хронологичен ход как израства, как се развива, как придобива дори социални способности и най-вече как променя живота на героите. Постига се пленително въздействие, породено от този „чудат“ образ, който диша и живее и има свои собствени вътрешни и външни проявления.

И докато първите кадри на филма ни връщат в стилистиката на фантастиките на 90-те, то с развитието на история нещата започват да пропадат. Всъщност Splice е от онези оригинални творения, които носят интересна идея, но нито я задълбочават, нито ѝ придават прекалена сериозност, или ако има такава, то тя изглежда като измъквация и опит за отчаян туист от страна на режисьора. Докато всичко върви в перфектен ритъм, изведнъж получилата-се-вече драма избухва в една грандиозна липса на въображение, която проличава в самия край. Опитът на Натали да ситуира филма си в социокултурния контекст изглежда абсурден, защото: първо – виждали сме това (междувидовата кръстоска и последствията от нея) в доста филми, и второ – няколко абсолютно бързи и пресилени сцени НЕ обясняват (поне научно в света на филма, какво се случва) самия край, който пък, дори и като изневиделица, изглежда крайно логичен на абсурдите на филма. Така лентата прилича на предпазлив опит за бягство на създателите ѝ от прекалено много научни обяснения, които вероятно биха убили удоволствието от гледането ѝ, но пък и пречат на логиката, или по-точно – на правдоподобната логика на развръзката на случващото се, защото в подобен филм все пак фантастичното винаги може да вземе превес…

Възпрепятстван да бъде настръхващ и трогателен като общозначима идея, Splice свършва като посредствен обрат на развлекателен филм, в който става дума за генетично нови творения и хора и техните отношения, поради липса на достатъчно интригуващи обстоятелства по време на развитието на сюжета. Остават страхотните специални ефекти и визията, изпълненията на Сара Поли и Ейдриън Броуди, които на цялостния фон на филма, изглеждат доста добре в превъплъщенията си… и набора от теми, чиято оригинална филмова реализация очакваме от Холивуд години наред…

Аватарът е най-добрият измежду най-добрите, нинджата на нинджите, повелител на всичките 36 стаи в манастира Шаолин, превъплъщението на бог в човешка форма, който може да контролира всичките четири елемента. Неговата задача е да поддържа мира между четирите нации, което обаче не се вписва много добре в плановете на огнения народ, който планува масова война срещу останалите нации, с цел контрол над човешките ресурси, злато, петрол… там за каквото си се борят. Според мълвите поредният Аватар се е преродил в Анг, възпитаник на въздушните номади, поради която причина огнените нинджи ги нападат и избиват до един, но не намират тогавашният 12-годишен месия. Причината за неговото отсъствие е, че по-рано са му стоварили идеята, че той ще трябва да носи съдбата на цял един свят на крехките си плещи и за да се справи ще трябва да се подложи на усилени тренировки. Тази задача идва малко в повече на хлапетията Анг, при което той избягва от дома си, по подобие на Супермен си прави крепост от лед и решава да си дремне 100 години. През този един век обаче злите индийци не са се чесали по главите, ами са избивали и поробвали другите нации. Аватарът, с неговото шесто чувство, решава, че този безпорядък не може да продължава, при което се завръща от летаргията си и започва да въдворява ред, смело решавайки се да се отдаде на съдбата, която му е била отредена по рождение.

Никой не може да отрече качествата на първите филми на Шаямалан – човек с визия, въображение и повелител на не един или два кино-елемента. Загадка остава какво става с него през последните 4-5 години, защото филмите му прогресивно деградират и стават все по-болезнени за гледане. Със сигурност не може да се оправдае като героя си Анг с летаргия, защото индиецът пуска филми през две години. Факт е обаче, че нинджа уменията му в областта на киното са избягали и са се скрили някъде. Лошото е, че в настоящата си творба Шаямалан показва, че не е повелител дори и на едно.

Историята започва с откриващото „Глава 1 – Вода“, но към 20-тата минута нещата започват да понамирисват. Глава 2 така и не бива оповестена, което трябва да подскаже на всеки, че отвореният край и продълженията са неизбежни (съдбата на вторите лежи в ръцете на холивудските богове). Което не е задължително минус, защото винаги може да разкажеш интересна история, която да доразвиеш и завършиш друг път, но явно това не е била целта на Шаямалан. Повечето неща случващи се на екрана са епизодични случки, бегло свързани една с друга, а обосновката им е като въздушните номади – на изчезване. Сюжетът не предлага абсолютно нищо, макар че индиецът е вкарал колкото се може повече елементи, с които да плени зрителя. В лентата са се намърдали тийнейджърски, семейни, любовни драми, драми за съдбата, честта и дълга. За съжаление нито една от тях не работи както трябва, тъй като Шаямалан се е постарал да ги осакати както от сценарийна, така и от режисьорска гледна точка. Актьорите също не помагат – Noah Ringer/Анг и Nicola Peltz/Катара тепърва правят първите си крачки в киното и това им личи отдалече. Опитните им колеги пък нямат подобаващ материал, с който да работят. Репликите им остават висящи в нищото, а играта им е на едно доста ниско ниво, вината за което бих преписал на Шаямалан, отколкото на самите тях. Изключение правят Дев Пател (принц Зуко), който на моменти преиграва брутално, но го прави с много чар и Шон Тоуб (Иро), който досущ като героя си, който подчинява огъня на волята си, прави чудеса с актьорската си игра.

Лошото е, че целият проект имаше голям потенциал. До преди официалната премиера на лентата и първите ѝ ревюта, чаках произведението на индиеца с голям интерес. Трейлърите изглеждаха повече от добре, митологията ми се струваше интересна, а идеята за кунг-фу, което манипулира природните сили не ме оставяше на мира. Сега, след като изгледах филма, ми е трудно да се сетя за каквото и да е, което да похваля. Филмът се блъска в гърдите с третото си измерени. Без бой си признавам, че 3D-то покрай пейзажите изглеждаше добре, вкарвайки приятна дълбочина в кадъра, но след това се показаха героите на екрана (че и почнаха да говорят) и всичко се запъти стремглаво надолу. Това също развали и до известна степен ефектите в лентата, които изглеждаха много по-добре на 2D по трейлърите, от колкото през пластмасовите очила в крайния продукт, за който съм убеден, че ще изглежда много по-добре като излезе на BlueRay/DVD, отколкото в сегашния му вид. Слава на водния и лунния дух, че Шаямалан само e продуцирал Devil, защото иначе щях да отпиша хоръра още преди да съм се запознал и бегло с него.

Сюжетът на филма се върти около две момичета – Яра и Талия – братовчедки и приятелки от ранна детска възраст. Яра е сляпа, но се е научила сама да се справя с живота. Живее в Съединените щати, където учи математика в университета Принстън. Когато научава за самоубийството на своята братовчедка Талия, тя се връща в Израел за седемдневния траур. Яра не може да разбере решението на приятелката си внезапно да сложи край на живота си и решава да разбере какво я е подтикнало към самоубийство.

С тази толкова трагична лична история Daniel Syrkin избягва политическия/исторически контекст, в който са поставени повечето израелски филми и отправя поглед към една тема, която не за пръв път се появява върху филмовата лента, но всеки път носи все същия горчив вкус. А докато подобни неща се случват по света, ще се намерят и режисьори, които да ни ги покажат. По съвсем безкомпромисен начин това направи през изминалата година Лий Даниелс в неговия `скъпоценен` филм. Директен е и Daniel Syrkin, който ни призовава да не бъдем слепи като неговите герои и да признаем, че домашното насилие съществува. Позволявам си да ви спестя част от интригата  в лентата, защото в крайна сметка това не е криминална история и основната идея на филма не е да се сетим защо се е самоубила героинята.

С Out of sight Daniel Syrkin осъжда онези хора, които остават безучастни към насилието и позволяват подобни неща да се случват в домовете им с хората, които обичат. Иронично режисьорът позволява на най-сляпата героиня да стигне до дъното на историята. В същото време, връщайки се в спомените от детството на двете момичета, Daniel Syrkin изследва как се е отразило случващото се върху психиката на младото момиче. Нейната приятелка с тъга открива сега след смъртта ѝ колко самотна, наранена и озлобена към всички се е чувствала тя.

Екипът на филма е съставен от хора с никакъв или с малко кино опит. С най-сериозна филмография се отличава актьорът Ася Даян. И все пак най-впечатляваща роля прави Тали Шарон в ролята на сляпата Яра.

Без да блести с особени качества или да претендира за оригиналност, Out of sight перфектно изразява всичко онова, което е искал да ни покаже режисьорът.