Django Unchained (2012)

Django Unchained (2012)

Django „the D is silent“ е безспорно един от малкото най-добри филми на годината, като единствената полемика, която това конкретно твърдение крие в себе си е дали въпросната година е 2012 или 2013.

Годината обаче е 1858. Само няколко лета преди Гражданската война, преди „Севера срещу Юга“, странният съюз между немец и негър се изправя срещу ехидната свирепост на робовладелска Америка. С това започва приключението из прерии и плантации, чийто край в началото изглежда измамно предизвестен. Но и да беше такъв – в крайна сметка истински важен е пътят, който героите изминават както чисто физически, така и в личностното си развитие. Този извървян път е не по-малко впечатляващ и от онзи, довел Тарантино до направата на уестърн, който да се превърне в пореден крайъгълен камък във филмографията му. Очевидно е, че Куентин се захваща с тема, която му е прелюбопитна и силно го вълнува, и попаднал в правилните ръце този ентусиазъм няма как да не личи от всеки кадър.

Django Unchained (2012)

„Новото“ му откритие – Кристоф Уолц, отново е в познатата от „Копеуетата“ форма, а тя е върхова. Героят му Кинг Шулц е човек със силно изразено чувство за справедливост, а действията му са закърмени с типичната немска систематичност и прецизност… и с още повече от не толкова привичната им изобретателност. Нещо повече – той е one-man army тип, който обръща всичко в one-man show. Поне докато не срещне Джанго. Австриецът изнася феноменална и не по-малко ключова роля от тази на железния Джейми Фокс, като на моменти дори буди повече симпатии и съпричастност. И двамата за нула време отстрелват всяко съмнение, че има по-добър избор за тези роли. Тарантино е намерил перфектното място и на Леонардо ди Каприо, слагайки го в мазния персонаж на богатия мосю Кенди – франкофонът без познания по френски. Разглезен и ненаиграел се тиранин със завоалирани садистични наклонности, той е n-то поколение робовладелец и изтърсачето на един род – владетели на зловещото имение Кендиленд. Калвин Кенди е всичко, което Кинг Шулц не е, с изключение на едно – тандемът с чернокож. Във въпросната роля виждаме достолепния Самюъл Джаксън, и ако филмовите награди предлагаха статуетка за третостепенна роля, вероятно той щеше да е единственият номиниран тази година. С камео се отличават и редица ветерани, включително самия Франко Неро, известен с главната си роля в италианския уестърн „Джанго“ от 1966.

Трансформацията, която претърпява обезвереният в началото Джанго е внушителна. Той не просто се „пробужда“ насред нощта със свалени окови и подарена свобода – не след дълго бял му налива бира, облича го, дава му кон и оръжие. Това е повече от достатъчно на нашия протагонист да си повярва: и той вече е свободен човек, ала е време да стане нещо повече. Дошло е времето да бъде легенда, да разгърне потенциала си от просто един до „един на хиляда“. Следвайки тенденцията, точно този, който освобождава Джанго от веригите, към края се явява и ключът към окончателното му преобразяване, а наред с това – тласка историята към новата ѝ кулминация. Прави го с впечатляващ и саморазрушителен замах и с признанието, че не се е сдържал – асоциирайки със самия режисьор, който не се сдържа да рискува целия си филм, подлагайки го на неконтролируема патаклама и потапяйки го в море от бълбукаща в слоу моушън кръв. Въпрос на чест и стил. Напук, че по почти всички правила не му е там мястото и съзнавайки, че на много хора ще им се стори нелогично, неуместно или твърде самоцелно, но все пак правейки го, по негови думи – „защото е толкова забавно“! И то е.

Django Unchained (2012)

И всичко това на фона на брутална сценография. Дори различните сезони сякаш се „усещат“ и носят онова уникално чувство на съпреживяване, а чисто визуално филмът е наслада и пренасяне във времето. Колкото до музиката в „Джанго“ – в голямата си част тя представлява парчета от личната колекция на режисьора, който без да се свени превключва от класика към хип-хоп и дори самият факт, че той го прави, кара всичко да звучи яко. Присъстват и няколко песни, записани специално за филма, а Джейми Фокс даже пее в две от тях. Всяко парче доста буквално е напаснато към съответстващата му сцена, на моменти будейки съвсем първични асоциации. Тарантино е сложил вътре неща, които него си го кефят, намерил им е място и интересното е, че това просто работи.

Мисля си също, че разбирам защо той не бе номиниран за режисура при Оскарите, както и защо взе Глобус (само) за сценарий – малко по-доброто звено от двете. Репликите в „Джанго без окови“ трудно ще те разочароват. Цинизмът, издевателствата и негро-фонията са не просто автентична препратка към един сериозен период от и без това кратката, но достатъчно кървава американска история – те са и напълно нужни за повествованието. И не виждам кой освен комплексиран, псевдо моралист или просто доказан идиот ще се засегне, намирайки ги за обидни и расистки. Всъщност, май така доста стеснихме кръга. Куентин пък е рязал от филма, премахвайки сцени и дори променяйки разни моменти от оригиналния сценарий като самия край например.

Django Unchained (2012)

Въпреки сериозния си контекст и историческа обремененост и въпреки че вече трети ден ме оставя замислен, на три часа свободно време от повторно гледане и на още по-малко от това да си редактирам класацията изоснови, „Джанго“ всъщност е екстремно развлекателен филм – хляб, зрелища… кръв и диалози. И ни напомня за ултимативната наслада от киното, особено когато последното е без окови.

Оцени »  Трагедия...Не си заслужава.Средна работа.Добър е!Страхотен, препоръчвам!
Рейтинг 4.50/5 от 10 глас(а)
Loading...
Етикети:  
 

 
Прочети още...



Цели 6 коментара!  
Добави коментар?

  1. от Бож
    22.Jan.2013, 11:41

    Ултимативен Тарантино! (:

  2. от Pow R Toc H
    22.Jan.2013, 16:35

    На мен ми се искаше да се беше сдържал малко повече. :)
    Не че съм расист, ама хич не ми пукаше кво ще стане след като се изпусна. Просто изпълнението на бай Валц и най-вече на бат Лео са невероятни. Иначе съм съгласен – истинско забавление.

  3. от Стоян
    22.Jan.2013, 18:14

    Стига, ясно е, че финалът е извън ритъм, но пък как точно всички тези, които имат против това, очакват подобен филм да завърши? Като политическа драма? Естествено, че кървавият шоудаун е неизбежен в един спагети уестърн. Защото си е точно такъв. Може да е абсурдно оригинален, но си е buddy movie, revenge movie, the-man-with-no-name movie и още куп жанрови формули в едно. И е зверски яко.

  4. от Иво
    23.Jan.2013, 3:29

    @Pow R Toc H, абсолютно съгласен с теб. Да се беше сдържал, ама… Започна добре, до средата и сцената на масата и избухващият ДиКаприо, моментът с черепа – брутално добри. После онзи момент-изненада (ако въобще може да се нарече така) и оттам нататък яко затъване. И нямам против кървавата баня, дори технически е супер изпипано всичко, както и целият филм де, просто губи ритъм и чувство за мяра. Преди няколко години това се случваше в друг Тарантинов филм, но не ми пукаше, защото всичко беше изчислено. Тук не е, финалът и останалата част от филма просто нямат никакво равновесие, и много жалко наистина.

  5. от Васил
    23.Jan.2013, 18:18

    Един и същи филм вече 20 години.

  6. от Награди Оскар 2014 | Framespotting
    3.Mar.2014, 11:04

    […] „12 години робство“ – едва година след като друг филм, посветен на темата за робството, заслужаваше да […]

Коментирай...