Cloud Atlas (2012)

За да обясним що за филм е Cloud Atlas, може би трябва да си представим една от онези любвеобилни, предколедни продукции, преплитащи една дузина съдби и изиграни от два пъти по толкова актьори, забърсани от каймака на Холивуд. Ако не се сещаш от раз за поне едно заглавие, то със сигурност не си изпуснал нищо особено. Тук обаче идва интересното – нека сега разбием този каймак и оставим каста само с няколко имена, но насложени доста пъти. Нека историите не се срещат между улица и авеню в Ню Йорк, а се разпрострат на едно почти мета ниво, просторно във времето. И нека любовта като движеща сила да е нещо по-велико и всеобхватно от годежен пръстен, изстрадано признание и вълшебни думички на фона на фойерверки.

Cloud Atlas (2012)

Всъщност разликите на „Облакът Атлас“ с конвенционалните филми далеч не свършват тук. В рамките на три часа – въпреки че „рамки“ е доста условно предвид размаха на продукцията – лентата ни пренася на многобройни места, лъкатушейки напред-назад през вековете и поколенията. От бреговете на Калифорния, през Тихия океан и чак до Нео (Hello, Mr. Anderson!) Сеул, както и на някои не така екзотични дестинации, „Облакът“ разгръща сюжета си на няколко фронта. Ако обаче очакваш една консистентна, сюжетно навързана история, навярно ще останеш леко разочарован. Или най-малкото изненадан. Всяка една от общо шестте истории върви паралелно с останалите, развивайки се в своето време и пространство, в своя свят. Връзката измежду отделните части я има дотолкова, доколкото става въпрос за прераждания и доколкото е приемливо едно от посланията на филма – че всичко е свързано, едно цяло, че нищо не започва от днес и не е за утре, а оказва оказва влияние доста по-голямо, отколкото предполага обзора на битовизма или на дори цял човешки живот.

„Облакът Атлас“ е по едноименния роман на Дейвид Мичъл. Няма да натоварвам с обичайните обобщения колко по-хубаво е хартиеното издание и какви са разликите между двете – най-малкото защото не съм чел книгата. Но и така може да се усети вдъхновението, което Уашовски и Том Тиквер са оставили в сценария и продукцията като цяло. Мотиви и паралели могат да се търсят дори в личния живот на именитите режисьори, въпреки че това сигурно е последното, което биха желали самите те. Така или иначе обаче, почеркът на брат и сестра Уашовски на моменти се усеща, а няколко бойни сцени дори навяват меланхолични спомени за Матрицата.

Neo Seoul–Cloud Atlas (2012)

И понеже книгата очевидно не е лесна за филмиране, може би точно тук се крият отговорите защо чак сега и защо точно от тези режисьори. Амбицията и смелостта в случая са достойни за адмирация, но не така стоят нещата и с реализацията. Винаги съм приветствал филмите, поглъщащи вниманието и изискващи дори известна концентрация, но тук нещата като че ли излизат извън контрол и граничат с хаос. Може би основната разлика и тази, която заслужава все пак да ѝ бъде обърнато внимание е, че докато в романа историите протичат сравнително праволинейно, то във филма са накъсани и разбъркани. Дали това е било единствен изход – в опита за разграничаване от оригиналната творба и същевременно бягство от по-сложна и непосилна алтернатива, или от друга страна е било добре мотивиран, съзнателен избор? Според режисьорите – твърдо второто. Особено Лана и Лари изтъкват желанието си зрителя не просто да гледа поднесена и смляна наготово информация, а да участва в самия процес, да напасва и интерпретира. Дотук добре, но човек ще вземе да си помисли, че са сътворили нещо сложно, неразбираемо и дори революционно – а то, уви, всъщност е приело главно лошите характеристики на горните определения.

Представянето на актьорите като цяло е на ниво, въпреки че както обикновено ги спъват разни неща – в случая сценарий и на моменти грим. Шестте истории постоянно прескачат една връз друга, задържайки се за по няколко минути – недостатъчно както някой да си влезе комфортно в образа, така и за някакво развитие и градация на персонажите. Дори и това все пак да се случва, разкъсаността пречи да бъде усетено пълноценно. Хюго Уийвинг, Джим Броудбент и Хю Грант компенсират с каквото могат, а то, оказва се, е доста. Други двама с по цели шест роли също се справят на едно съвсем поносимо равнище, а именно – Том Ханкс, въпреки акцента и Хали Бери, въпреки… всичко.

Tom Hanks & Halle Berry -- Cloud Atlas (2012)

Тонът, който почти без съмнение Уашовски са наложили в диалозите е неприятен и няма как да не напомни на последните две „матрици“. Надути, но и толкова кухи мъдрости отекват тук-там в речта на героите и дразнят не толкова като послания, колкото като заучени фрази, с патос и с претенциозност.

За радост техническите аспекти – тези хитринки, спасявали от провал не една и две продукции – измиват донякъде горчивия вкус. Пресъздаването на шест различни времево-пространствени интервала – някои от които отделни епохи – не е шега работа, но се е получило на съвсем задоволително ниво. В отделни сцени отново си проличава почеркът на режисьорите – този път и на Том Тиквер. Немецът за пореден път се е доверил на дългогодишния си оператор Франк Грийбе, който заедно с другия човек зад камера – Джон Тол, заедно допринасят за един от компонентите, влачещи „Облакът“ нагоре. Друг такъв фактор е музиката, композирана лично от… Тиквер, овново. Саундтракът е чудесен, вписва се много добре в повечето от фрагментите и преходите между тях. Да, не може и навярно няма как да съответства на митичното произведение „Cloud Atlas Sextet“, представено ни в лентата за велико и гениално, но музиката във филма заслужава само добри думи.

Hugo Weaving -- Cloud Atlas (2012)

Трудно е да се прецени дали Cloud Atlas има огромен потенциал или пък не чак толкова, заради безбройните перипетии покрай адаптацията си. Възможно е Wachowski Starship и техният нов „брат по любов“ Том Тиквер да са дали максимума от себе си и почти максимума от възможното, ала резултатът – въпреки, че е цяло събитие и нещо задължително за гледане – е доста далеч от най-добрите филми. Чувството за незавършеност, липсата на отвяващ емоционален заряд, както и трудната идентификация с героите, техните проблеми и конфликти са основните недостатъци на лентата. Филмът е дълъг, ала и това не е достатъчно. Със сигурност обаче „Облакът“ заслужава повторно гледане. Не просто защото е над средното ниво, да не кажа добър, а защото при следващ „прочит“ зрителят ще е по-ориентиран и няма да използва целия си капацитет в опити да не изпусне нишката. Вместо това ще може да обърне повече внимание на детайлите, да се наслади на кинематографията. Друг е въпросът дали въобще ще открие нещо повече под лъскавата обвивка и пластове необуздана амбиция.

И независимо от спорния резултат и вариращите мнения за това, двамата Уашовски и Тиквер заслужават признание най-вече за дързостта, с която са се захванали и са довели този проект до край. Филмът е нестандартен и различен от масовката и макар да не е нито единственият, нито пък най-открояващият се такъв, това само по себе си е достойно за уважение. Можем да се надяваме, че по някакъв начин ще послужи насърчително и показателно как все още е възможно да се правят крачки встрани и отвъд шаблона, било то и за сметка на някакъв комерсиален успех. Било то за сметка и на този конкретен филм. Защото, нали, „всичко е свързано“ и трябва да гледаме общия план.

Оцени »  Трагедия...Не си заслужава.Средна работа.Добър е!Страхотен, препоръчвам!
Рейтинг 3.50/5 от 10 глас(а)
Loading...
Етикети:  
 

 
Прочети още...



Цели 2 коментара!  
Добави коментар?

  1. от M.Knox
    17.Dec.2012, 21:31

    От доста време очаквам да прочета ревю за филма. Гледах го два пъти и смятам, че е много повече от просто „добър“ филм с натъртени фрази за фундаменталните истини от живота.

  2. от Никс: Най-добрите филми на 2012 | F r a m e s p o t t i n g
    5.Jan.2013, 18:17

    […] Cloud Atlas It’s completely killing me; a half-finished book is, after all, a half-finished love […]

Коментирай...