Clash of the Titans

Едва ли някой се е надявал на нещо особено от „Сблъсъкът на титаните“, но дори и при това положение очакванията се сблъскват с титанично разочарование.

За сюжет и идея би било наивно да говорим. Clash of the Titans болезнено напомня и се явява „сериозната“ версия на Пърси Джаксън и… абе PJ&tO:TLT, за по-лесно. Сериозна обаче не означава успешна; и именно претенцията за такава прави филма още по-жалък. Титани нямаше, а единственото хубаво и в двете продукции сякаш е Горгоната. На другия полюс бе „чудовището“ Кракен, което въпреки внушенията да бъде огромно и величествено колкото Годзила и Кинг Конг взети заедно, в крайна сметка се появи за минута-две, а ефирното му време беше колкото на американски рапър в клип на български такъв. Холивуд пък – напук на надписа върху свещените зелени банкноти – очевидно don’t trust-ва in God, защото екранизирането на Богове води до нетърпимо патетични и дебилни резултати.

И тук идва факторът-спасение за много филми. Сигурно много пъти си чувал свободни съчинения на тема „филмът беше тъп, но ЕФЕКТИТЕ…“
Е, за ефекти не знам и не ме интересува, но пък 3D-то беше толкова жалко и изнасилено, че няма да преувелича ако кажа как 1/3 от филма го гледах без очила. През друга 1/3 си ги чистех и оглеждах за дефекти, докато накрая не осъзнах, че проблемът не е в моя телевизор.