Brüno

Един от хитовете на лятото вече върви по кината. Това е Bruno – наследникът на Borat, защото „Borat was so 2006″, а ние всички робуваме на модата и модерното. Сега си представи това „so“, натъртено по възможно най-гейския начин и изречено с uber-fantastisch немски акцент, и вече ще започнеш да навлизаш в атмосферата на филма.

Дори да не биваш запален и информиран киноман все ще да си загрял, че Bruno е гей. Ала не просто гей, а супергей – от Супермен и суперзвезда. Дори е нещо като гей-хитлерист. Бедна ти е фантазията за абсурдността и перверзията, която разкрива Sacha Baron Cohen – създателят и лицето на Bruno. Той влиза в кожата на героя си толкова убедително, че изгражда един култов и запомнящ се образ; образ, самостоятелен и необременен от сянката на популярен актьор зад него. Останалите по-често срещани лица не блестят с нищо, но за сметка на това се мяркат статисти с внушителни физиономии, с типично и показателно за дадена ситуация изражение.

Филмът започва с лигава мелодийка на Scooter, сякаш за да ни припомни времената, когато рейвът и гейовете вървяха ръка за ръка. А самият Bruno на външен вид е толкова ексцентричен, че все едно идва с големи подскоци директно от Love Parade.

Трудно е да се говори за някакво иронизиране или осмиване на модата и фАшъна, на киното и звездите, на американския бит и култура, нито дори на гейовете. Защото образът на Bruno е нереален и твърде преекспониран. Преиграващ, преувеличаващ. Голяма част от действието граничи с тоталния абсурд, поради което не можем да говорим за някакъв особен смисъл или послание. Иронията и пародията все пак ги има, но са скътани под няколко пласта агресивна кретения. Лентата всъщност е един микс от простотии – някои от тях уникални – които просто трябва да бъдат видяни.

Филмът почти не си служи с тънък и деликатен хумор, не и на пръв поглед. Вместо това залага на брутални и извратени шеги, които газят наред. Това е филм, който ще те разсмива с вулгарност до такава степен, че дори може да те просълзи. На моменти хуморът е толкова черен, че едва ли всеки би го разбрал. Нетактични заигравки с Хилтер, чернокожите, децата (осиновяване, отглеждане, аборти) са само малка част от богатия репертоар, който би стреснал по-захлупените зрители. Интересно ми е какво е представлявала сцената с Латоя Джаксън – сестра на Майкъл Джексън. Скечът е изрязан след смъртта на последния и не присъства в лентата.

„Мадона си взе едно, БрАнджелина си взе едно, сега и Брюно си взе едно!“

Прекалено целенасочената натрапчивост и преувеличеност, както и няколко банално-посредствени сцени отдалечават филма от пиадестала на гениалността. А истински идейните моменти определено няма да бъдат схванати от много хора, които ще грухтят щастливо на просташката обвивка или ще се тюхкат колко било гнусно. С други думи – Bruno не е за всеки, било то и гей.

Лично аз отдавна не се бях хилил толкова. А филмът си заслужава дори само заради това, че е различен от масата други, с които обикновено си пилееш времето.

И ако все пак се загатва за нещо сбъркано в световен план, то със сигурност не е това, че Bruno е „педал“, а по-скоро цялата педалщина и идиотия наоколо, и най-вече тази в света на „големите“.