Бож: Най-добрите филми на 2011

Всеки един любител на киното започва всяка нова година като изгражда свой собствен филмов календар. Набелязваме, търсим и очакваме момента, в който ще видим на екрана делото на любим режисьор, актьор, сценарист и изобщо цялата онази синтезирана в едно цяло кинематографична магия, която филмовата лентата разкрива пред нас. Разбира се, впечатленията към крайния продукт винаги са разнообразни, а субективизма към едно или друго произведение е не само гарантиран, но и неизбежен.

Филмовата 2011-та година в моите очи беше разноцветна, изпълнена с различни емоции, с мигове на обсъждане, на полемики, но все пак – в края ѝ, личната ми равносметка ме кара да се замисля, че през 2011-та в ума ми все пак са успели да се настанят комфортно задоволителен брой филми, които са провокирали (и все още го правят) в мен размисъл и са постигнали ефекта си да ме развълнуват, натъжат, разсмеят, очароват – цялата онази наситеност на усещания, които превръщат любовта към киното в неща истинско, съществено и значимо.

Много филми бяха изгледани; още толкова останаха невидяни, заради един или друг фактор. Но все пак, листът трябва да бъде направен.

И така, нека в този миг моята филмова фиеста на 2011 да започне:

Short Movie:

Scenes from the Suburbs

За втора поредна година личният ми фаворит в късометражното кино е дело на режисьорът Спайк Джоунзи. 28-минутната лента съчетава в себе си две любими за мен неща – интелигентно креативната режисура на Джоунзи и невероятната музика на Arcade Fire. Съвместният проект, обединяващ в едно кино и музика, представя една кратка история за обществото, приятелството и всички онези фактори, които влияят върху формирането на една личност, в отношенията с останалата част от социалния свят. С интересни символни хрумвания Джоунзи ни провокира към размисъл за онова, в което модерното общество бавно се превръща. Поставя ни в една ситуация, където спокойните, приветливи и чаровни сцени от предградията не са онова, което всеки е свикнал да си представя.

# 15. Midnight in Paris

Ако трябва да се замислим за имената на режисьорите, които знаят добре как да създадат не затормозяващ, забавен и будещ истинска наслада филм, то едно от тях, което идва на ум е това на Уди Алън. И макар „Midnight in Paris” да не е най-доброто (или пък моето лично най-любимо) творение на Алън, то това определено е чаровно и красиво заснет филм, чрез който магията на Париж докосва романтичността на душата дори и у онези, които не смятат себе си за сантиментални. Един филм, който по фантастичен начин, в пряк и в преносен смисъл, ни разгръща онази сладка носталгия по отминалите времена; времена на зараждаща се вълна от артистичност, блясък и интелектуална възвишеност. Една лента, в която можеш да се изненадаш от още две неща: Оуен Уилсън се превъплъщава в роля, в която е не само поносим, но и в голяма доза правдоподобен, а от друга страна покоряващото обаяние и красота на Марион Котияр кара човек да загуби ума и дума, за пореден път.

# 14. Moneyball

Един от изключително интелигентно създадените филми през изминалата 2011 година. Написан от майсторското сценарийно перо на Арън Соркин и Стивън Зейлиън, „Moneyball” запраща зрителите не просто в едно поле на спорт, чиято философия трябва да владееш до съвършенство, за да усетиш смисловото ядро на лентата. Филмът поема отвъд далеч по-дълбоките дебри на една действителна история на личност, събрала в себе си чертите на спортист, баща; на човек, верен на своите принципи, готов да поеме рискове с една комбинация от спортен и чисто индивидуален хъс, независимо от това как би изглеждал в очите на заобикалящото го мнозинство. Запомнящо се превъплъщение от страна на Брад Пит и страхотни режисьорски похвати на Бенет Милър.

# 13. Harry Potter and the Deathly Hallows: Part 2

Краят на една филмова сага, но в никакъв случай краят на цялостната магия на един въображаем, но вдъхновяващ свят. За всеки един почитател на поредицата за Хари Потър излизането на финалната част от екранизациите за младия магьосник се превърна в едно от филмовите събития на изминалата година. Филм, който достига своята връхна точка във визуално и емоционално ниво, оставяйки нас феновете с тъга от настъпващия край на кино сагата, но и с красивото чувство на спомен за всички онези мигове, споделени и прекарани своеобразно потопени в един имагинерен, но в същото време много състрадателен свят.

# 12. Weekend

Британското кино винаги е умеело да провокира, но онова, което го прави толкова специално (поне за мен) е това, че го прави по един неописуемо деликатен и човешки начин. Със социалните въпроси, които засяга не се стреми да създава конфликт, не иска да вкарва нещата в рамки и стереотипи, не желае да натрапва мнение, а се стреми да даде яснота, да получи разбиране, да сподели една или друга история, която в най-дълбоката си основа остава в най-чистия си вид – човешка. „Weekend” е филм за любов, секс, доверие, сексуалност, за откровеност към околните, но и най-вече към самия себе си. Филм за онова, в което може да се превърне и най-неочакваната среща. Лента, която те провокира да погледнеш на прочувствената наситеност на живота с човечност, а не с нечия чужда унаследена идеология.

# 11. Jane Eyre

„Jane Eyre” е от онези изящно и стилово издържани екранизации по дълбоко позната литературна класика, които успяват да препратят към миговете, прекарани в четене и отнасяне в страниците на определена история, но в същото време да тръпнеш от вълнение, защото преживяваш всичко още веднъж, като съвсем ново сублимно чувство на възторг и наслада. Лентата на Кари Фукунага се нарежда без съмнение до едни от най-успешните екранизации по едноименния роман на Шарлот Бронте. Един филм, в който любов, ненавист, тягост и сила на духа изпълват всеки кадър, откликващ по най-адекватен начин на духовния заряд. С поредната доза качествена актьорска игра от младата Мия Вашиковска и талантливия Майкъл Фасбендър, „Jane Eyre” е несъмнено един красив филм, във всеки един смисъл на думата.

# 10. Tyrannosaur

„Tyrannosaur” не е от филмите, които ще ви задушат с отявлени морални поуки и констатации; това е филм, който ще ви остави да правите изводите сами за себе си. Разкрива по невероятен начин една реалистично груба история за трудността и достигащата до бруталност и извратеност комплексност на взаимоотношенията между индивидите. За онази гневност и изолираност, в която горчивият вкус на живота понякога ни поставя. За опората, която може да намерим в лицата на онези, от които най-малко бихме я очаквали. Филм за крехката психика на репресираната личност, едва крепяща се на тънкия лед на емоционалния срив. Прекрасен и силен режисьорски дебют на Пади Консидайн, с изключително органичната игра от страна на Питър Мълан, Оливия Колман и Еди Марсан.

# 9. Martha Marcy May Marlene

„Martha Marcy May Marlene” е от привидно тихите и минималистични филми, които обаче съдържат в себе си сила, която намира своя път навън със всеки изминал кадър. Лента, която спокойно и плавно гради, но не споделя отявлено своята фундаментална същност. Един филм, който тайничко се прокрадва в съзнанието, за да събуди разтревоженост, да изгради психологическия контраст на твоите герои, да размие и преплете границите на минало и настояще. Истински дебютни успехи за режисьора Шон Дъркин и младата Елизабет Олсън.

# 8. The Artist

Спряганият за големия победител на предстоящите награди Оскар, „The Artist” е филм, в който в една изискана опаковка биват замесени чувствата на уважение, сладка носталгия, любов и огромно количество чиста артистичност. Творбата на френския режисьор Мишел Азанависиюс е като отдаване на характерна сама по себе си кинематографична почит към киното от 20-те години на отминалия век. С бушуващата химия между Жан Дюжарден и Беренис Бежо, и хармоничната музика на Людовик Бурс, черно-бялата няма лента е наситена до неузнаваемост с пълната артистична гама на онзи далечен за нас период, когато киното е било създавано с единствената правдоподобна сила и гарант за креативност – любов.

# 7. Drive

„Drive” е един от малкото филми, които почти изцяло и смело оставят потенциала на сюжетното разгръщане в ръцете на актьорския си състав. Изчистен от излишна диалогова натовареност и претрупаност, лентата на Николас Виндинг Рефн „заговаря” в най-точните и отбрани моменти. С поредното магнетично преобразяване от страна на актьора Райън Гослинг, „Drive” е филм за стремглавостта на живота – между правилно и погрешно, между любов и жертвоготовност; едно пътешествие към отстояването на вярванията, честта и всичко онова, което те прави завършена личност.

# 6. The Tree of Life

2011-та беше годината, в която се появиха на един или два филма, които разбуниха духовете на критици, киномани и всякакъв вид хора, които прекарват немалка част от времето си, отдадени на киното. Един от тези филми, събудили явна полемика, беше (и остава до днешна дата) лентата на Терънс Малик „The Tree of Life”. Една рискова продукция, изпълнена с експресивна енергия, която позволява на зрителя да възприеме и почувства всичко онова, което му се предоставя по начина, който сметне за най-правилен. Един филм, в който се срещат дълбоко залегнали в почти подсъзнателно ниво въпроси за зараждането на живота, изживяването му, липсите и емоционалните празнини, за нещата, в който сме свикнали да вярваме, но които можем да поставим под съмнение в повратен момент от житейската трагедия на индивида.

# 5. The Skin I Live In

Провокативен режисьор като Педро Алмодовар винаги е знаел точно как да направи онази дръзка крачка в кино изкуството, с която да предизвиква, да шокира, но и да пленява като истински режисьорски паяк, улавяйки зрителя като жертва в една мрежа, сплетена от тънките и крехки нишки на плътския порив, накърненото его, страстта и разклатената психика на човешкия ум. Един филм, който поставя зрителя нащрек, зарежда своята тиха експлозивна мощ, за да изкрещи в самия край с цяло гърло и така да разбуди, да не позволи на съзнанието да се върне мигновено в своята рутина на лъжливо спокойствие. Издържана лента, която по своя характер прилича на игра на „котка и мишка”, където наградата е да не изгубиш себе си в собствената си емоционална и ментална война.

# 4. Submarine

Още един прекрасен режисьорски дебют и представител на силното британско съвременно кино. Ричард Ейоадей заснема екранизацията по едноименния роман на Джо Дънтхорн с изключителна финес и чар, превръщайки гледането на филма в едно приключенско потапяне в дълбините на куриозите, изненадите, очакванията и спънките по пътя на съзряването. Чрез своята хумористично-драматична първооснова сценарият дава плътност на герои, които събуждат симпатия, интерес и задоволство от остроумния развой на действието в тази обаятелна приказка. В комбинация със стилово издържаната игра от Крейг Робъртс, Ясмин Пейдж, Сали Холкинс и Ноа Тейлър, а не на последно място и всепоглъщащата музика на Алекс Търнър, „Submarine” се превръща в един от онези малки, но красиви филми, в които се влюбваш без капчица свян и разкаяние.

# 3. A Separation

Малко творци владеят до съвършенство похватът да обединяват във филмите си различни жанрови привкуси, без сами да се поставят в задънени улици и смислови капани. „A Separation”, на иранския режисьор Ашгар Фархади, успява да достигне своята драматична точка в историята на едно разпадащо се семейство, поставено в своята социокултурна и нравствена действителност. Със своето повдигане на въпросите за морал, семейни ценности и поставянето им на изпитание, тази съвременна иранска история нито за миг не губи темпото си и задържа вниманието с отмерено подбрана и контролирана режисьорска и сценарийна компетентност.

# 2. Melancholia

Филмът на Ларс фон Триер е може би втората продукция от 2011-та, която събра най-голям арсенал от противоречиви и остри мнение относно своята сюжетна ангажираност. Провокативен както винаги, Триер използва символичността на апокалиптичната опасност като още един начин за отявления си стремеж дръзко да надникне в дълбочината на човешката психология и реакция що се отнася до въпросите за живота и неговата крехкост. С характерна ексцентричност на експресивните средства, деликатният контраст между героините на Кирстен Дънст и Шарлот Генсбург обгръща и дава израз на надвисналата над човечеството меланхолия.

# 1. Beginners

„Beginners” – филм, който триумфира със своята искреност и неподправена емоционална красота. Една вдъхновяваща история, която не задушава зрителя, а разкрива и го прави (съ)участник в откриването на семплата, но така значима идея за огромната сила и смелост, която е необходима, за да превъзмогнеш белезите и следите от миналото и да откриеш здравата основа, на която да изградиш новото си начало. Един филм, в който пълнотата и човечността на образите, „съживени” от  Юън Макгрегър, Кристофър Плъмър и Мелани Лаурент, е до такава степен изчистена от излишна сантименталност, че историите на всеки един от тях будят прекрасното чувство на споделеност, на онази нотка оптимизъм, която се надяваш винаги да собствен спасителен пояс, дори в най-несигурните, но пък така вълнуващи начала.

 

P.S. Prepare for Neli!

 

Етикети:  
 

 
Прочети още...



Цели 9 коментара!  
Добави коментар?

  1. от Зорето
    10.Feb.2012, 11:38

    Честно като ти гледах класацията и първото което си помислих бе „Е чак пък Beginners“ на първо място…. Но после се замислих, че не е важна подредбата на тези 15 филма, а че са точно тези 15.

  2. от Бож
    10.Feb.2012, 11:56

    Аз лично, да си призная без бой, не съм особен почитател на такъв вид класации. По простата причина, че намирам за изключително трудно да сравнявам и подреждам в някакъв сорт последователност филми, които като заряд са ми напълно различни. Ето защо съставям такъв род топ чартове на база личната емоция, а Beginners несъмнено за мен е филмът, който ме очарова максимално през изминалата година. Без колебания бих го добавил в списъка си с филмите, които винаги бих помнил. (:

  3. от Зорето
    10.Feb.2012, 14:07

    Е да, тука като го гледахме у дома всикчи си поплакаха. Аз после си спомних за дядо ми дето вече го няма, за първата любов и за кучето, което ми умря в ръцете. Абе рев си беше.

  4. от Зорето
    10.Feb.2012, 14:17

    Weekend не съм гледала. Ето повод. A за A Separation – ако трябва да правя лична класация и аз него бих го сложила на първо място. Много много финн филм

  5. от lammoth
    10.Feb.2012, 15:15

    Въпреки, че си сложил някои от най-отвратителните филми за 2011, твоята класация ми най-харесва засега :р
    Има най-много филми, които и аз харесвам :)

  6. от Бож
    10.Feb.2012, 19:37

    @ Зорето, да, филмът буди такъв вид спомняне на определени лични моменти от живота. А ‘A Separation’ е от филмите, граничещи със съвършенство, така че челните му позиции са повече от заслужени.

    @ lammoth, имам предположения кои са „най-отвратителните филми за 2011“ за теб, който съм включил, ама сподели за тези, които взаимно харесваме? За един поне съм на 100% сигурен кой е. :Р

  7. от Зорето
    10.Feb.2012, 21:22

    Единствения филм който ще гледам пак е Drive. Харесвам много Райън Гослинг, особено след Half Nelson. Drive като го гледах и ама хич не ме хвана. После обаче започнаха коментарите. Направих си лично запитване към хората които са го гледали какво има в този филм. Изводът бе – ВСИЧКИ мъже го харесват. Приятел, който бачка от 30 години в Ню Йорк, сега е в Сингапур каза, че с който и мъж да си е говорил в различни точки на света всеки харесва този филм. И вчера с моята съквартирантка стигнахме до извода, че просто явно нещо сме изпуснали. И така. Филмът ще бъде гледан пак.

  8. от Зорето
    10.Feb.2012, 21:25

    Но помня какво не ми хареса – музиката( на която всички се кефят) ми беше не на място. Така и не можах д аразбера личната драма на тоя пич – кво пък толкова се е юрнал да спасява мацето. Имах нужда да прочета книгата, за да разбера в дълбочина персонажа. Монтажа ми беше нелеп – особено в асансьора. И накрая изведнъж това насилие което дойде от никъде.
    Може пък тогава така да съм се чувствала. Сега ще го гледам пак пък ще видим….

  9. от Стела
    10.Feb.2012, 21:27

    Определено това е класацията, която е най-близо до моя вкус. :) Радвам се и тук да видя непознато заглавие – Weekend!

Коментирай...