Blue Valentine (2010)

Понякога не е нужно да дълбаеш в сантиментална оригиналност, иноваторска креативност или трудноразбираема артистичност. Как се създава една добра история, която не претендира остро за своеобразна уникалност, нито пък за гениална идентичност? Blue Valentine се явява като един от онези специални, докосващи и емоционални филми, които въпреки семплата сценарийна структура и сюжет, са достатъчно обосновани на идеята си с перфектно организирана емоционалност, зряла гледна точка и задълбочено вникване в човешката вселена.

Филмът на Derek Cianfrance притежава изключителна сила във всяко едно от смисловите си ядра. И тази сила не е постигната с фрапиращи сценарийни обрати и претендиращи сантиментални режисьорски прищявки. Лентата е перфектно организирана и се движи строго по това, което иска да ти каже. Нито повече, нито по-малко. Един изключително правилен филм, който стерилно е изчистен от всякакво холивудско лицемерие.

И именно това разпределя достатъчната сила за достигане на най-осезаемата емоция, най-силната болка, най-нежната любовна ласка. Това от своя страна става достатъчното режисьорско и сценарийно оръжие за разказване на една любовна история. Нищо повече от една история за влюбването и краят на любовта.

В две хронологични линии, при това.

Защото, когато нещо може да се изследва с хода на времето, ефектът е по-голям, истината по-категорична. Упражнение по брутална искреност. Натуралистична правдоподобност, разрушителна емоционалност.

Зрителите стават очевидци на една оголена любовна история, проследяват първите стъпки към създаването на връзката – страстта, контакта, влюбването и стигат до нейния край – напрежението, отблъскването, тежестта – всичко, съгласувано в непрестанни прескачания във времето. Един разказ в настоящето с ретроспекции „когато всичко беше наред“. И още по-жестоко – разказ в миналото, в пълен контраст с този в настоящето – плод на сбъркани преценки и лъжливи реалности, където всичко изглежда щастливо, неочаквайки черния си завършек. Посланието е ясно, инфантилно и категорично: истинската любов е лъжа. Но след като достигне този фундамент филмът, зрителят остава да мисли дали наистина любовта между двамата е била истинска и защо се случва така.

Историята се разлива в хипотезите си за разрушената хармония във връзката на Дийн и Синди. В тяхната връзка няма хлопане на врати, зверски крясъци, насилие и разминаване на идеи, а неудобна тишина, алкохол и патетични драми, чиито корени се крият в насълзените им очи. В болката, която таят. Защото се оказва, че бидейки заедно, са обречени на нея и колкото и да вярват в силата на любовта си, става ясно, че е дошло време за трезви решения и категорични преценки. И тогава се появява единственият изход – краят.

Въпреки че могат да споделят заедно половин цигара, да танцуват несъществуващ танц, да се смеят на брутални вицове, любовта просто изчезва. А реалността не спира да оказва натиска си – те са млади родители; винаги са били лишени от пълното щастие; драмата като че ли винаги ги преследва и всъщност няма какво да се направи  – любовта изчезва, драмата възтържествува, оставяйки впечатление за пронизваща скръб, която ужасяващо много стои естествено и на двамата. Сякаш ги обрича на страдание, резултат от собствените си грешки. И тогава идва най-страшното – и двамата се питат „къде сбъркахме?“.

Тонът на филма непрестанно вибрира в дълбочината на интимността. Натуралистичността, с която е представена човешката природа е поразителна – филмът не залага толкова на сценарийните си събития, колкото на визуалните си образи. Мрачно и потискащо е всичко, сексуалните мотиви са тромави, тревожни деликатно режисирани и пълни с отчужденост. Откровението, искреността е нещото, което движи филма без никакво сантиментално състрадание. Напрежението нараства все повече и повече, и краят, който е очевиден още в самото начало, оправдава позицията си, става логичен, затваря цикъла, започнал с едно красиво влюбване…

Райън Гослинг и Мишел Уилямс правят изключителни роли, закрепват пулса на филма на плещите си и с необикновена психологическа дълбочина изпълват образите на двама души, губещи любовта си. Лирични, изтънчени, деликатни образи, лишени от всякаква посредственост и разработени с внимателно проникване в човешката същност, изправена пред криза.

Blue Valentine е като антология на влюбването и обратните чувства след него. История, която колкото и да бъде експлоатирана, няма да се клишира в посредственост, ако се разказва правилно, с деликатна прецизност. И точно тук Blue Valentine достига своята перфектност.

Оцени »  Трагедия...Не си заслужава.Средна работа.Добър е!Страхотен, препоръчвам!
Рейтинг 4.60/5 от 10 глас(а)
Loading...
Етикети:  
 

 
Прочети още...



Цели 7 коментара!  
Добави коментар?

  1. от Val
    18.Feb.2011, 12:59

    Изключителен филм !
    За съжаление малко гледан !

  2. от Иво
    18.Feb.2011, 13:17

    Дали е малко гледан – не знам. Но след „Социалната мрежа“, това е моят американски фаворит тази година. :)

  3. от Иво: Най-добрите филми на 2010 | F r a m e s p o t t i n g
    18.Feb.2011, 14:41

    […] Blue Valentine Отдавна не се бях влюбвал толкова много в американски […]

  4. от MCFOXXX
    18.Feb.2011, 21:10

    Лично на мен не ми хареса. Обаче не мога да отрека, че актьорските изпълнения са страхотни.
    Предполагам многото рев и сълзи ми дойде в повечко.
    Обаче пък това е поредното прецизно ревю. Поздравления :)

  5. от Бож: Най-добрите филми на 2010 | F r a m e s p o t t i n g
    19.Feb.2011, 19:16

    […] 2nd Place:  Blue Valentine […]

  6. от mariola
    6.Mar.2011, 23:37

    разкошно ревю на филма.
    току-що го гледах и съм впечатлена от играта и на двамата. мишел не ми е любимка, но ми хареса, за раян няма какво да се говори, той е просто разкошен.

  7. от Zoreto
    7.Aug.2012, 11:44

    Всъщност във щатите всички връзки са такива. Добре, че ри нас нещата са малко по различни. Тъжен филм. С горчив привкус те оставя.

Коментирай...