Ако Джони Деп не ми беше страст и не бях надъхана до краен предел, този пост вероятно щеше да започне със снимките и евентуално тийзър постера на новия „Кошмари на Елм Стрийт„, където Джаки Ърл Хейли ще създава и поддържа убийствени сънища в главите на старите и нови фенове на поредицата за садистичния Фреди.

Обещания за незабравим ужас се опитва да даде и новият измислен трейлър на поредния (и надявам се последен) Saw. Колко и може ли изобщо този филм да бъде по-зле от предшественика си, ще разберем на 23.10 тази година. Дотогава – учудващо сполучливия първи постер -

Постерът до този на Saw VI е този на най-чаканият от мен филм за 2009 – екранизацията на романът на Денис Лихейн Shutter Island. Постерът може и да не те надъхва кой знае колко, обаче Леонардо ДиКаприо в главната роля, Мартин Скорсезе на режисьорския стол и този невероятен трейлър трябва да докоснат нещо. Ако не, не си човек, сори.

Продължаваме с трейлъра на постапокалиптичния Book of Eli, където Дензъл Уошингтън ще трепе хора в името на някаква свещена книга, в която се крие спасението на света.

Продължение на Wanted беше обещано на тазгодишния Comic Con от легендарния Тимур Бекмамбетов. Чии голи бедра ще занимават зрителите на руско-американския екшън тази година е под въпрос, но пък Джеймс Макавой е здраво стъпил на земята като Уесли Гибсън и обещава да яде бой и бъде неадекватен и в този Wanted.

Pirates of the Caribbean & Batman също са тръгнали към продължения следващата година. Това на Батман е леко под въпрос, освен ако Кристофър Нолън няма 6 ръце и 2 глави, че да може да смогне да го прави паралелно с Inception. За сметка на това от Дисни обещават новите приключения на любимия ни Джак Спароу да се превърнат в съвсем нова трилогия. Обещания, зависещи най-вече от добрия стар рейтинг.

И защото сме истински нинджи, няма как да не завършим с лъхащия на мускули и чест първи трейлър на Ninja Assassin:

Фантастично изглеждат официалните снимки от последния филм на Хийт Леджър – The Imaginarium of Doctor Parnassus. Официални снимки излязоха и на дългоочаквания The Book of Eli. В него Дензъл Уошингтън се разхожда из постапокалиптична реалност, бранейки книга, в която се крие ключът за спасение на света. Свят, който очевидно е напълно спасен в Mr. Nobody, за който вече писахме.

Появиха се нови трейлъри на Surrogates, Pandorum, The Goods и Bad Lieutenant: Port of Call New Orleans, който е такава гавра, че даже линк не заслужава. Трилемата кой точно да се появи в цял ръст в този пост беше трудна и мъчителна. С какво Pandorum ме привлече повече от комедията с любимия Джереми Пивенс от Entourage и новия подозрително напомнящ Minority Report филм с Брус Уилис? Със страх. Ако този филм е поне 1/2 толкова напрегнат, колкото са трейлърите му и това ми коства няколко седмичен сън, то така да бъде. Can’t wait.

Click here to view the embedded video.

Да, един трейлър никога не стига, а и Мила Йовович по бански е гледка, която не бива да се пропуска току така, особено в контекста на трилър с потенциал да бъде убийствен.

Click here to view the embedded video.

Завършваме с малко клюки (това не е Cosmopolitan и никога няма да бъде!) – говори се, че FOX ще правят римейк на Alien. Превърне ли се слухът във факт, Alien ще стане един от петдесетината филма от този списък, 90%, от които са обречени на бъдещи подигравки и грозни асоциации с отрочетата на холивудската креативна мисъл. По принцип нямам нищо против римейковете, но простата статистика показва, че успешните такива са пренебрежимо малко дори на фона на скоростта и количеството, с които младите холивудски ентуасиасти копират филми, достигнали определено ниво на съвършенство, за да се нарекат класики. С нетърпение чакам хубавия ден, в който някой талантлив режисьор ще се сети да направи римейк на нещо, което наистина може да изглежда по-добре само благодарение на техника и възможности, ограничени от времето му. Нещо като това.

Филмът има всички предпоставки да бъде шедьовър, тъй че стискай палци за премиера в България.

Трябва да си гледал достатъчно сериали, за да знаеш, че ‘girlfriend experience’ е такава среща с проститутка, която протича като обикновена вечер с приятелка (или поне американската версия за такава) – вечеря, свещи, секс, приказки, сън в прегръдка. Това предполага, че главната ни героиня не е каква да е компаньонка – тя е ‘sophisticated escort’ или иначе казано – елитна проститутка (тук вероятно някой ще ме цензурира (да, направи го)).

Също така трябва да си гледал и достатъчно порно, че да знаеш коя е Саша Грей, без да питаш гугъл. Аз се затрудних мъничко, признавам, но наваксах бързо. В следващите снимки се съдържат най-добрите таланти на новоосъзналата се актриса. Дупе, гърди и мръснишко изражение. Go go, girl!

За финал трябва да си запознат и с достатъчно от филмите на Стивън Содърбърг, за да подозираш, че Че е бил просто недоразумение и инди проект, включващ известна порноактриса и страхотен плакат ще върне батко ти Стивън отново в играта. Уви, не.

Гледал си сериали, порно и Трафик и въпреки това The Girlfriend Experience те е отегчил до смърт? Твърде вероятно. Филмът не предлага нито блестяща режисура, нито забавни диалози, нито дори голи сцени, с което автоматично убива всякакви шансове да се хареса на който и да е от хората, отговарящи на условията горе. Всъщност, независимо какво гледаш или не гледаш, просто пропусни The Girlfriend Experience. Не става.

От мен да знаеш, че когато на един постер пише, че филмът, който представя е правен по сериал, нищо добро не може да очакваш от него. Изключенията от това правило се броят на пръстите на ръцете, а пък, ако не си и фен на основополагащата за филма поредица, процентите спадат драстично. Драстично, но не и напълно – Suspect X (Yôgisha X no kenshin) е чудесен пример за това как предразсъдъците, независимо от контекста, в който се появяват, са лошо, лошо нещо. Това е един от онези филми, които въпреки куп неоспорими качества остават незабелезяни, поради разнообразни причини. В случая – произход. Японските трилъри с липса на хорър елементи не са вървежни, уви.

Всичко започва с намирането на обезобразено мъжко тяло, чиято самоличност е допълнително размита, заради чифт изгорени ръце и липса на каквито и да е документи. Японските полицаи впрягат целокупните си усилия в намирането на убиеца на неизвестния труп. Разследването (доста забавен процес впрочем) включва и консултациите на брилянтния физик Манабу Юкава ака Галилео. Това, което за Полицията е нерешено убийство, за Галилео се превръща в поредният пъзел. Съвсем скоро той разбира, че загадката идва от стария му приятел и състудент – математикът Ишигами. Геният Ишигами. Тук се появява и въпросът около който се върти целия филм – „Кое е по-лесно – да измислиш ултимативната загадка или да я решиш?“.

Отговорът на този въпрос е представен страхотно от актьорите, играещи Юкава и Ишигами – Фукуяма Масахару и Цуцуми Шиничи. В интерес на истината като за японски актьори, абсолютно всички ми се сториха учудващо убедителни (имам малък проблем с възприемането на сериозни японски персонажи), но въпросният Цуцуми Шиничи направо ме отвя. Има герои, чиито имена, реплики и жестове помниш независимо от контекста на сцени и ситуации и съсухреният Ишигами положително е един от тях.

Филмът е задължителен на фона на холивудските бози напоследък и все по-ужасяващата липса на каквито и да е оригинални истории. Пък и битката математик vs физик винаги е удоволствие за гледане.

Атмосферата малко напомня на Wanted, само дето тук не е забавно и голите крака на Анджелина са заменени от тези на петнайсетгодишната Дакота Фанинг, което, ако не беше толкова грешно, можеше и да се оцени по някакъв начин. Героинята на Дакота – Каси е 13-годишно момиченце със суперсили (и алкохолна зависимост!), което вижда и рисува бъдещето. Освен watcher-и, каквато е Каси, в свръхестествения свят на Push има mover-и, които движат разни неща; pusher-и, които манипулират съзнанието; bleeder-и, които те карат да кървиш до смърт; shifter-и, които не съм сигурна какво точно правят и разни други надарени хора. Лошите са „Отделът“, които искат да изловят нашите хора и да създадат супербойци, възползвайки се от дарбите им. Малката пакостница обаче намира mover-а Ник и двамата тръгват по следите на куфарче, което  можело да разруши Отдела.

Ако си падаш по супергерои и си привърженик на термина „летни филми“ може и да рискуваш 2 часа. Напомням, че още не е лято все пак и рискът не е толкова оправдан.

Историята. Fifty Dead Men Walking е правен по истинската история на Мартин Макгарланд, който в ранните си години е вербуван от Британската полиция, след като е арестуван за дребно провинение. В замяна на свободата си, Мартин започва да шпионира ИРА и да докладва на връзката си в Полицията – тайния агент с кодово име Фъргюс. Постепенно младият шпионин се издига в йерархията на ИРА и благодарение на информацията, която предоставя са спасени около 50 британски офицери и са осуетени няколко атентата. Като всяка реална история обаче и тази стига до мрачната си кулминация, където „лошите“ разбират какво става и Макгарланд е заловен и измъчван. Бягството е скок през затворен прозорец на третия етаж в сграда в Белфаст, след който Мартин по чудо оживява. Следват години на смяна на адреси, работи и имена до 1999, когато в Канада непознат мъж го прострелва 6 пъти. Оживява, да, и продължава да бяга до ден днешен.

Актьорите. Звездата тук е Джим Стърджис, играещ Мартин. Ако си пропуснал Across The Universe, който е всичко, което някой може да иска от съвременен мюзикъл, то бих те посъветвала да го сложиш в челната тройка на must see листа си. Ако си го гледал пък, сигурно вече подозираш колко добре се е справил Стърджис и тук. Прекрасна роля, подплатена с доста забавен ирландски акцент. Ирландски акцент, който също толкова добре докарват Бен Кингсли като Фъргюс (страхотен персонаж впрочем) и Роуз Макгоуaн като изкусителната Грейс. Приятно се откроява и Натали Прес, играеща приятелката на Мартин.

Режисурата. От Кари Скогланд има какво още да се желае, но е факт, че филмът е доста добре разказан и държи вниманието ти ангажирано през почти цялото време. Хареса ми колко добре са разпределени моментите на Мартин със семейството и близките му спрямо тези, в които работи. Вниманието към детайла също прави добро впечатление – сцените, в които атентаторите сменят дрехите си или пък тези, в които се снимат мъчения и разпити можеха спокойно да бъдат избегнати, но е факт, че присъствието им допринася за усещането за автентичност. Подборът на музика и моментите с липса на такава също са добре премерени.

За финал ще кажа, че историята на Fifty Dead Man Walking за мен е по-добра от тази на Hunger, който може и да е режисьорски връх, но си остава по-труден и тежък за гледане. Но пък аз съм наивна и се впечатлявам лесно. Гледай и кажи ти какво мислиш.

Историята. Полицаят Дани Колт е застрелян по време на служба и съвсем логично след това събитие попада в градската морга, където злият учен Octopus се гаври с тялото му и в резултат на това Дани възкръсва. Гонен от Смъртта (която тук е секси мацка), офицер Колт слага малко грим и става The Spirit – маскираният герой, съблюдаващ за мира по улиците на града си, към който самият той се обръща като към жена. Болна работа, знам. Опитвайки се да спаси света и убие злият Octopus, The Spirit яростно дълбае в далечното си минало, няколко красиви жени и едно мръсно блато. В цялата тая история са забъркани и няколко генетични провала, кръвта на Херакъл (!) и разни полицаи.

Актьорите. Самюел Джаксън, Скарлет Йохансон, Ева Мендес, Джейми Кинг и Гейбриъл Махт като The Spirit. Тоя пич сигурно е ходил при същия некадърен логопед като Крисчън Бейл, защото в сцените, в които не шептеше в общи линии звучеше така „rrrr..my citty..rrr…she’s…rrr“. Самюел Джаксън и задникът на Ева Мендес също се справиха задоволително добре. Играта, която следях с най-голямо внимание обаче, беше тази на Скарлет Йохансон. По принцип не ѝ се радвам особено, но тук беше това, което досега не съм виждала особено въздействащо от нея – забавна. Страшна беше, ей!

Друго? Ами, това е. Франк Милър не е успял да избяга от себе си и се е опитал дословно да следва формулата Sin City. Обаче The Spirit няма този потенциал и дори да предположим, че беше по-кадърно режисиран, пак нямаше да е толкова зрелищен. Имаше си своите моменти, разбира се – Самюел Джаксън като нацист, убиващ котенца (бели котенца!), Логос, Патос и другите кръглолики творения на Octopus, няколко красиви сцени и цялото екранно време на Скарлет.

Оценка? Реалната е 6 от 10, ама след шедьовър като Sin City, подобни залитания не се толерират и пада до 5. Става, но можеше и повече.

В откриващата сцена Фреди безгрижно лови пеперуди. Изглежда безвреден, наивен, мил дори. Стига до къщата си и започва със спокоен и уверен глас да разказва за мотивите, стоящи зад покупката на отдалечената от света постройка. Някога бедният и смотан банков чиновник, сега разполага с 80 000 паунда и куп свободно време да практикува хобитата си. А той обича да колекционира. Когато красотата на пеперудите се оказва недостатъчна, Фреди отвлича момичето, което тайно харесва още от детството си – Миранда. 6 дълги седмици той убеждава доста успешно нея и зрителя, че единственото, което иска от нея е шанс да се влюби в него. Липсата на каквото и да е насилие – било то сексуално или физическо допринасят за развитието на вярата у момичето, че изход все пак има.

Ок, филмът е от 1965 и това вероятно го прави труден за гледане за много хора. Обаче има причини понятието класика да съществува и Колекционерът е една от тези причини. Терънс Стамп е образец на актьорска игра и повечето съвременни звезди могат само да гледат с възхищение и да се надяват да достигнат подобно ниво. Има няколко сцени в този филм, където погледът на същия този Терънс всява много повече ужас, отколкото чудовищата от цели поредици модерни хоръри. Перфектното допълнение на тази екранна лудост е изпълнението на Саманта Егар – блестяща смесица от красота, невинност, воля и надежда. Твърде много надежда, както споменах.

Филмът е режисиран от Уилям Уайлър, направил небезизвестния Бен Хур. Уилям Уайлър е режисьорът с най-много оскарови номинации в историята на Холивуд (12) като една от номинациите е именно за този филм.

А, да – и нито една гола сцена!