Джос Уедън е магьосник. Не само е телевизионен факир и е създал сериали, които на пръв поглед са толкова чийзи, че миризмата им ме отблъсква надалеч, но с тях е успял да си изгради солидна фен-база, чиито фенове се просълзяват от умиление, когато името му бъде споменато. Някак си Уедън успява да материализира всичко това под формата на 220 милиона и доверието на Marvel, които му поверяват сценария и режисурата на вече доказания касоразбивач.

Самата история е дело на Уедън и Зак Пен, който също е имал вземане-даване с емоционално подтиснати, генно мутирали създания. Лошият чичо Локи, все още разочарован от края на Тор и факта, че, за разлика от брат си, не е вкусвал кафе, решава, че трябва да владее малката ни планета Земя. Този план започва с инвазия в Щатите, а на помощ му се долитат инопланетяни с неясен произход и още по-неясна мотивация. Не-супер героят Ник Фюри решава, че единствено супер герои, доказали се в бокс офиса, ще могат да се противопоставят на заплахата и тръгва да ги събира с помощта на съмнителния си чар и не чак толкова съмнителните чарове на Коби Смълдърс (която не знам какво прави тук, между другото).

Отмъстителите трае 142 минути, като първите 42 задължително са неприлично скучни (интродукции, какво да ги правиш), а през останалите 100 ми беше трудно да се сетя какво точно се е случило преди 5. Нека перифразирам – няма почти никакъв смисъл да следиш сюжета на „Отмъстителите“, тъй като авторите залагат, че зрителят е там повече да гледа, по-малко да мисли, и, разбира се, се надяват да не заспи по време на въпросните 42 минути. Уедън, който бе съ-автор на Хижа в гората, този път разочарова, а и не съм склонен да му простя. Сюжетът на „Отмъстителите“ няма да е най-трагичното нещо, което ще гледаш тази година, дори предполагам, че повечето хора ще го харесат, но е видимо, че той е най-слабата брънка в цялостната схема. Въпреки че си говорим за лента, която се базира на комикси за относително двуизмерни герои, предполагам, че цялата митология на Отмъстителите, а и на Marvel вселената, има какво да предложи. Единственото утешение е, че Уедън някак си е успял да извлече някаква човечност от всеки герой, благодарение на което те не изглеждат като объркани марионетки с прожектори насочени в лицата им. Това най-вече си личи при Тони Старк/Железният човек и Локи/Локи, които си остават най-интересните персонажи и малко или много изнасят емоционалната част на филма на раменете си.

Уедън обаче има козове в ръкава си. Първият от тях е свежият му хумор, който може да не е най-оригиналното нещо на света, но е ползван умело, в правилния момент и в правилните дози, като визуалните шеги, и най-вече онези включващи Хълк, буквално разсмиваха цялата зала.

Вторият значим плюс на „Отмъстителните“ е визията, а точно в тази сфера няма място за грешки. Джос Уедън е напълно наясно с това и не си е позволил такива (въпреки 3-4 кофти зелени екрана и 1-2 отвратително грозни 3D кадъра). „Отмъстителите“ просто изглежда прекрасно. Уедън режисира с размах, какъвто само 220 милиона могат да му позволят, а крайният ефект се доближава до онези висини, които фенбойчета и гърли биха побързали да категоризират с „epic“. Баталните сцени (нека си признаем, повечето само тях ги интересува) са мащабни, енергични, та дори бих си позволил да вмъкна и емоционални и пълни със съспенс. Със сигурност не са и еднообразни, тъй като се любуваме не само на задължителната Отмъсители vs. всичко, което мърда и не изглежда като човек, но и на вътрешни романтични сблъсъци между почти всички протагонисти. Джос Уедън успешно ескалира действието, започвайки от кратки, но експлозивни схватки, за да експлодира мащабно накрая, което е и един от по-добрите сблъсъци, които Ню Йорк е изстрадал. 3D-то е ненужно, кога е било, но като изключим въпросните 1-2 кадъра, то поне лентата може да се похвали с (по-)добро(то) конвертиране.

Нека прескочим актьорския състав. Там промени (а и в играта им) няма. Мненията за всеки един от тях няма да се променят, само ще се затвърдят. Това, което също се затвърждава е умението ми да говоря повече глупости за негативите, отколкото за плюсовете на един филм, а колкото и да не е за вярване, „Отмъстителите“ заслужават хвалбите си. Въпреки че всичките предпоставки за провал бяха налични, Джос Уедън и Marvel успяха да докарат започнатото до един добър край. Лентата може да не блести сюжетно, но, ако трябва да бъда честен, не се и опитва тъй като не това е целта ѝ. Докато гледах филма, можеше и да не се сещах какво е станало сюжетно преди 5 минути, но този факт се дължеше много повече на случващото се на екрана в момента. А в повечето случаи то беше наситено със смях и coolness – двете неща, заради които се замъкнах до кино залата и които получих.

Но ето че днес излезна вторият/третият трейлър към „The Dark Knight Rises“ – третата и последна част от, смея да кажа, епичната поредица, която Кристофър Нолан и компания успяха създадат и представят. Въпреки че всичко е доста накъсано монтажно, трейлърът успява да покаже много нови сцени, повече от Бейн и Селина Кайл/Жената котка, сюжетът на третата част остава забулен в мъгла… или експлозии, ако предпочитате.

This isn’t a car!

Какво не е? – The Cabin in the Woods не е тийн/слашър/хорър филм, който да следва до болка познатата ни формула. Вътре лоши маскирани хора/зомбита/вампири/върколаци/etc. не подлагат на нощен тормоз лицево симетрични девойки и атлетично скроени юноши, които са решили да се забутат вдън гори Тилилейски, подлагайки се на алкохолен тормоз и обмен на телесни течности.

Какво е? – The Cabin in the Woods е тийн/слашър/хорър филм, който следва до болка позната ни формула (…), но е толкова мета, че не очаквах. И да, вътре умират красиви тийнове (айде добре, в ранни 20те са), кръв се лее прилично, има плоски обрати и познати клишета, но всичко е направено с любов към точно този жанр. Разбира се, първият въпрос, който изскочи в главата ми след като разбрах накъде са се насочили нещата бе „Ама не ни ли е писнало от тези ленти, които свалят звезди на предшествениците си и основоположниците на въпросния жанр/ера, не ни ли омръзна някой да се обяснява в любов на киното като изкуство“. Отговорът при мен бе „да“, но Дрю Годард и Джос Уедън го правят с такъв стил, че още след като заглавието буквално се натресе на екрана, бях готов да им простя това. И им простих като тръгнаха надписите.

Предвид километрите, които изписа предния път, защо си толкова лаконичен? – Защото мисля, че колкото по-малко знаете за филма на Дрю Годард, толкова по-добре ще си изкарате в кино салона. А какъв по-добър начин да прекарате Happy Zombie Jesus Day от малко кръв и добро настроение?

„The Hunger Games“ се базира на едноименния роман на на Сюзан Колинс, по който си припадат толкова много млади девойки (и момци предполагам), та чак се зачудих дали книгата наистина става за нещо повече от оръжие за самозащита. Но тъй като дори не съм и прелиствал въпросното заглавие, сравнение между двете няма да последва и ще спра само на сценария. А той ни запознава с една дистопия, в която някакви хора са разделени на сектори, други живеят охолен живот. В един хубав момент хората от провинцията са се разбунтували срещу тези от столицата, които от своя страна пък са разкървавили носа на първите. И за да не се забравя кой управлява и кой трябва да лъска обувки и да копае въглища, всяка година се организират така наречените игри на глада – гладиаторско тв-шоу, в което участват по едно момиче и момче от всеки един от 12те сектора. Тези младежи трябва да се бият по между си, но не до първа кръв, а докато накрая остане само един. Бърза справка с калкулатора ми подсказва, че общият брой на участниците е 24, което пък ми говори, че трябва да се пролее много кръв. Лично на мен, повече не ми трябва.

Катнис Евърдийн (Дженифър Лорънс) е от последния дванадесети сектор, където пребивават най-най-прецаканите люде. Грижи се за невръстната си сестра и за алкохолизираната (предполагам) си майка. Изключително добра с лъка (та чак се чудя, защо са взели мъж за Отмъстителите) и още по-добра в убеждаването на сестричката си, че младото момиче няма да бъде избрано като трибут за предстоящите 74и игри на глада. Можете да си представите шока ми, когато то всъщност, не на шега бе избрано да се коли с други 23 връстници. Туист. Но Катнис не се е бъхтила цял живот да опази невръстната си сестричка жива, захранена с катерици и яребици и няма желание да гледа как ще се гаврят над трупа ѝ по телевизията, така че се предлага като доброволец, който да се бие за сектор 12. Сърцето ми се пръсна от тъга в този момент на сестринска обич и най-висша саможертва.

Около един час по-късно, кръвопролитията наистина започват.

За разлика от романтичния епос за любовния триъгълник между рошаво, блещукащо и кухо, в „The Hunger Games“ сме свидетели на конфликт, който въпреки че не е представен по най-оригиналния начин, би подтикнал зрителя към размисъл, би изискал неговото внимание и съпреживяване на случващото се, стига хората зад камерата и писалката да бяха успели да предадат всичките си идеи по един по-задоволителен начин. Но уви, зрителят е хвърлен в един гьол от идеи, които е трябвало да бъдат представени в дълбочина, но водата се оказва плитка, а сблъсъкът е болезнен и грозен. Власт имащите са представени най-вече чрез лъскави дрешки, а делата им никакви ги няма, за да си кажем „Хей, виж ги тея лицемери, искам да ги мразя“ (или от сорта). Намекът за нарастващ бунт и недоволство е убит в зародиш и лично аз не останах с впечатлението, че Катнис ще поведе революция в предстоящите продължения, а любовната ѝ заигравка с Пийта беше толкова изкуствена, та се зачудих дали всичко е просто фасада или истина. Липсата на този отговор (който вероятно ще разберем след година-две) само осакатява персонажите и не им придава нужната дълбочина, която е задължителна, за да имаме каквото и да е отношение към тях. Измежду имената на тримата сценаристи се е намърдала и самата Сюзан Колинс, а аз се питам как е позволила книгата ѝ да бъде доведена до това повърхностно, лишено от каквато и да е емоционалност и съспенс подобие на сюжет.

Но да зарежем текста. Кой в днешно време изобщо ходи на кино, за да слуша/чете субтитри? Там сме за да гледаме, а именно в това дистопично общество хората са се събрали покрай екраните заради зрелищата. То е ясно, че хляб няма. Гари Рос успешно пресъздава анти-утопичната атмосфера, в която се развива действието. Сектор 12 изглежда мизерно, къщите са съборетини, хората са навъсени, дрехите им изпокъсани. Ако не беше летящото нещо в началото на филма, като нищо бих си помислил, че гледам сюжет, който се развива през средновековието. От другата страна е Столицата, където се развива втората част на лентата. Модерна архитектура примесена със сай-фай елементи, невероятно бързи превозни средства и, разбира се, много шик фешън дрешки, които успяват да накарат дори и Лени Кравиц да изглежда леко гей, но ако трябва да бъда напълно откровен – палци горе за столичната визия със всичките ѝ завъртяни мустаци, горящи рокли и тежък грим.

Оператор е Том Стърн, който се справя отвратително предвид проектите, в които е участвал. До момента, в който стигнем до Столицата (а и някои кадри там), всичко изглежда ужасно. Гари Рос и Том Стърн са се спрели на любимата ни shaky камера, която в случая е по-скоро пияна. Погледът се движи от един елемент към друг, никога не се решава къде да се спре, какво да покаже, а близките кадри изобщо не помагат. Фокусът блуждае напред назад и не един кадър е завършвал фокусиран буквално в голямо празно пространство. И тъй като Стърн не е Вал Уаксман, аз няма да бъда неговата Франция. С тези кадри са се затруднили и монтажистите, които явно са се чудили какво да правят с предоставения им материал, тъй като трудно нацелват ритъма, който са се старали да постигнат. За щастие нещата се подобряват значително в Столицата и когато започнат същинските игри на глада, но въпреки това няма нищо кой знае колко визуално впечатляващо.

Повечето персонажи звучат интересно на хартия и ако не бяха принизени до еднослойни картонени шаблони, щеше да се получи един интересен и най-вероятно завършен продукт. Въпреки това Дженифър Лорънс е прекрасна в ролята на Катнис Евърдийн, но това не е изненада, тъй като вече ни е доказано, че може да играе силни женски персонажи, които знаят какво искат и за какво се борят, а ние може само да се радваме, че г-ца Лорънс се оказа нещо повече от one-movie-wonder. Уди Харелсън е очаквано добър в ролята Хеймич Абърнати – победител в игрите на глада и ментор на протагонистите ни. Лени Кравиц е мъж на място, което не можем да кажем за Джош Хъчерсън, който е в ролята на Пийта Меларк (мъжкият трибут на сектор 12), но това бих го приписал повече на неадекватния сценарий. Елизабет Банкс, Доналд Съдерланд и Станли Тучи също имат малки роли и се справят отлично (до колкото им позволяват отредените плоски персонажи).

Това, което ме дразни и ядосва е, че „The Hunger Games“ има потенциал, най-вероятно голям потенциал, който за съжаление остава нереализиран и прахосан. Донякъде бих преглътнат лошата операторска работа в първата половина, но осакатеният сценарий наистина прелива чашата и ми развали удоволствието, а имах наистина добри предчувствия. В крайна сметка останах с горчивото усещане, че човек може да се наслади на лентата само и единствено ако е предварително запознат с литературния първоизточник, за да усети персонажите, да се стресне от обстоятелствата, в които те се намират и да започне да им съчувства за изборите, които им предстоят. В сегашния си вид „The Hunger Games“ по-скоро силно се обляга на книгата, надявайки се да изцеди още и още от заклетите фенове, с надеждата да придърпа нови. А това не трябва да си позволява нито едно творение на изкуството, ако наистина има претенции да е такова.

10. Dragon / Wu Xia

Peter Chan пренася „A History of Violence“ в Китай, началото на 19ти век. Камерата и палитрата, с които снима са перфектни. Такеши Канеширо както винаги е обаятелен и е достатъчно просто да застане пред камера, а бойната хореография на Дони Йен е една от най-добрите му.

09. Moneyball

Лентата на Бенет Милър изглежда измамно простичка, но зад цялата тази семплост се крие един майсторски сценарий, който знае как да изгради пълнокръвни герои, независимо колко безинтересни може да ни се струват на пръв поглед. Прекрасната режисура на Милър занимава зрителя в почти всеки един момент, а Брад Пит е толкова добър в ролята си, че чак спечелва номинация за Оскар за поддържаща роля на Джона Хил.

08. Warrior

На едно сценарийно ниво „Warrior“ е толкова клиширан, че чак не е забавно, а претупването на взаимоотношенията между персонажите към края направо си дразни. Това, с което блести обаче е една емоционалност, която струи от екрана, благодарение на сърцераздирателната игра на машината Том Харди, за която той, разбира се, бе прилично пренебрегнат.

07. Beats Rhymes & Life: The Travels of A Tribe Called Quest

Предвид че най-добрият албум за 2011 е може би най-тежката и мрачна музика, която съм имал удоволствието да слушам, нараства въпросът защо ми е да гледам документален филм за чернокожи джентълмени, които най-вероятно говорят твърде бързо, за да може моето ухо да ги разбере. „Beats Rhymes & Life“ разказва за култовите хип-хоп пионери от A Tribe Called Quest. Печелившият кос се крие във факта, че Michael Rapaport концентрира вниманието си повече върху сложността на характерите на рапърите, отколкото върху тяхната музика. Не е Banksy, но е резултатът е повече от задоволителен.

06. Mission: Impossible – Ghost Protocol

Пиксилизирано дървено взривяване на Кремъл? Не, мерси. Всичко останало – насам моля. И за да се опитам да бъда скандален – най-добрата невъзможна мисия до момента.

05. The Adventures of Tintin

Поне един от двата филма на Спилбърг от миналата година трябваше да бъде добър, нали? Оскаровите номинации може и да твърдят едно, но Конят е толкова далеч от добър филм (макар че си има качествата), колкото ние от първата световна война. Тинтин също си има кусурите, но тях с удоволствие ги забравям на момента в името на забавата, удоволствието и перчема.

04. Drive

Лек и тежък. Тих и експлодиращ. Мрачен и забавен. Меланхоличен и задъхан. „Drive“ е много неща едновременно, но това, което не е, е лошо кино. След прожекцията може и да бях останал леко разочарован, но това се дължи на зверските очаквания, които имам към Николас Виндинг Рефн, а той в една голяма степен ги оправда. Гослинг и Мълиган не изостават.

03. Take Shelter

По време на един от кошмарите на Къртис се усетих как съм се свил в стола си, прибрал ръцете към гърдите и се мъчих да махна ръцете, стиснали ме за гърлото, установих, че това е един от филмите на годината.

02. The Woman

Хора напускат залите, карат се на персонала, че това не е кино, че им се предоставят разни извращения за гледане и какви ли ни още глупости. Само като чуеш тези истории си заслужава да обърнеш поглед към лентата на Lucky McKee.

01. The Tree of Life

(╯°□°）╯︵ ┻━┻)

¯\_(ツ)_/¯

P.S. Prepare for Batman!

Досущ по батмански краят на първия филм открито заяви, че новият свръх интелигентен злодей, с който Холмс и ко. ще трябва да се сблъскат, е професор Джеймс Мориарти – белобрад дядo, шампион по бокс, изключително начетен и не на последно място богаташче с предприемачески планове. Отгоре на това и професор, което трябва да подкрепи множеството твърдения, че Мориарти е достатъчно интелигентна личност, че да е стабилна заплаха и предизвакелство за детектив Холмс. Явно нашият човек на закона този път ще се поизпоти малко докато нареди всичките парчета от пъзела, в последните 20тина минути на филма разбира се, което пък от своя страна ще доведе до един стабилен final showdown.

Момент. Какъв ще да е този пъзел, след като ние вече знаем кой е злодеят на филма? Нещо не е съвсем наред тук. Мислех си, че детектив Шерлок Холмс ще трябва да разследва поредица от убийства и престъпления, които да го отведат до проф. Мориарти. В един момент обаче осъзнах, че няма да стана свидетел на прилично заплетен и мистериозен случай, който да изисква от Холмс и Уотсън нещо повече от мускули и издръжливост, а именно инетелект и дедукционни умения. Вместо това двамата другари и циганската им компания (в лицето на Номи Рапас и др.) пътуват до Франция, Германия и Швейцария, а към средата на лентата почнах да се прозявам, клепачите ми взеха да натежават. Господин и госпожа Mulroney са нахвърляли по сценария повече екшън и предпоставки за ръкопашни схватки, та са забравили, че сюжетът трябва някак си да е навързан и да има смисъл, което пък често изисква пълнокръвни и интересни герои. И за двете трябва да им напиша по един минус, което за съжаление няма да направи плюс. Обикалянето из Европа определено ни дава повод да се радваме на шарени гледки и битки по влакове и подобни, но болезненият хумор, който се носи от устата на Холмс и д-р Уотсън притъпява всичко, включително и умението ни да се радваме и на най-големите глупости.

Момент. Отново. Защо ни е да имаме интересна история и сюжет, след като в каста ни преобладават звезди като Джъд Лоу, Номи Рапас, Рейчъл МакАдамс (щастливката, сигурно има 2-3 снимачни дни общо) и Робът Дауни младши? Предполага се, че такъв талант събран в единица кадър ще успее някак да изнесе целия товар на плещите си или поне да ни разсее и убеди, че гледаме нещо по-стойностно. МакАдамс ще я прескочим поради скобите по-горе. Името на героинята на Ропас го забравих веднага след като го споменаха, така че остават само Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Ако трябва да призная нещо на първата част е, че въпреки гаврата, която претърпяха Дойловите герои, химията между Дауни младши и Лоу определено я имаше, което направи детективските им премеждия една идея по-поносими, да не кажа чак забавни. В „Игра на сенки“ идиотизмът на Холмс е сведен до камп/драг, което Дауни е успял да засили още повече с играта си (която, предполагам, в случая може да мине за добра). Резултатът е един детектив, който във версията на Ричи трябва да бъде хем интелегинтен, хем наперен и екстравагантен, но в крайна сметка през по-голямата част от лентата е досаден, а в останалата просто бяха насам натам. Сега си представете колко интересен е д-р Уотсън, щом по-добрата половина от дуото е свалено на това ниво. Точно така. Не особено.

На режисьорското столче отново се е наместил Гай Ричи, който ако продължава да се продава на Холивуд по този начин, ще бъде запомнен не като човека заснел „Гепи“ и „Две димящи дула“, а просто като един от мъжете на Мадона. Може би малко прекалявам. Британецът се е постарал, защото „Игра на сенки“ определено изглежда красиво. Ричи е успял да пресъздаде един Лондон (и останалите държави) по подобаващ начин и всичко, което е попаднало в кадър прилича наистина като изкарано от края на 19-ти век. Камерата му от време на време си позволява и някое друго нестандартно завъртане, а по-интересното е, че винаги това завъртане е на място и ефектно. Черешката на тортата пък е бягството на Холмс и компания в онази мрачна гора, което помните от трейлъра. Сцената в немската гора е приятно стилизирана, а slow-motion-ът наред с всичките лятящи отломки бих го нарекъл чак красив, макар и да не допринася с нищо. Моментът с разсъждението и предварително визуализиране на боксовите схватки отново го има, но Ричи и уважаемите сценаристи се се усетили, че да покажат една сцена два пъти е тъпо, така че са прибягнали до друго тъпо решение, но тази изненада ще я оставя на вас.

7.8 средно при 13,5к гласуващи е стабилна оценка, което пък ще рече, че шансовете на вас да ви хареса са сравнително високи. А ако наистина така стане, мога да само да ви завидя за приятно прекараните 2 часа. Към средата на лентата лично аз бях силно ангажиран да преборя желанието си да дремна към един час, отколкото от действието на екрана. Заслугата за това приписвам много по-малко на актьорския състав и Гай Ричи, и го лепвам почти изцяло на дуото сценаристи, които в безсилието си дори са успели да вмъкнат пластична хирургия и маски. Това, за бога, не е „Мисията невъзможна“. Колкото и да ми се искаше.

(Иска ми се и трейлърът на The Dark Knight Rises да беше толкова епичен)

Никол създава една дистопия, в която единствената валута, с която човек разполага, е времето, което му остава за живеене. Чаша кафе? 3 минути, моля. Фенси стая във фенси хотел? Чувам, че имаш два месеца излишни. Разбира се, големи корпорации управляват къде ще отиде времето, кой ще го ползва и зорко следят ако случайно се опиташ да се сдобиеш неправомерно с повече време, отколкото ти се полага. Или с други думи богатите са супер богати и залагат по 1000 хиляда години на Покер игри, докато бедните са искрено благодарни на малки дарения от по 5 минути. Средната класа се е загубила някъде между страниците на сценария, но тя не е и важна в случая.

Социалната критика и паралелите, които Никол си позволява да направи между света на „In Time“ и САЩ (че и навсякъде другаде), са доста прозрачни, но предполагам, че заслужават едно кратко ръкопляскане, че показва загриженост. Друг е въпросът, че милионите, които лентата му ще спечели няма да бъдат раздадени по робинхудски на произволни хора от гетото, а ще се засилят към следващия голям студиен проект, който ще цели да ги удвои, утрои etc. Малко лицемерно, но този заслуга ще я препиша по-скоро на 20th Century Fox, отколкото на Никол (макар че той е и продуцент не лентата, %*&№$@%^).

Целият проект може да се опише с две ключови думи. Първата е „неориентиран“. Никол изгражда един анти-утопичен свят, в който технологията е толкова напреднала, че генетичния код на живущите може така да бъде преустроен, че те автоматично да си умират след определено време. Това време също така може да бъде проследявано откъде идва, накъде се е запътило, от кого към кого бива прехвърляно и прочие. Хората карат ретро коли, които са леко замаскирани като футуристични, заводите все още са населени от човешки създания, а не от по-продуктивни роботи. Архитектурата е същата, игрите са същите. Дори хората с по-няколко века в биологичните часовници не се радват на футуристични забавления, а пропиляват годинки на покер. Никол силно се старае да изгради един интересен свят, който е повече от прилично заснет от Roger Deakins (човек зад камера в повечето филми на братята Коен), но в крайна сметка остава сух, постен и безинтересен за зрителското око.

„Неориентиран“ е и стикерът, който се е лепнал за сценария, който също е дело на Андрю Никол. Запознаваме се с Уил Салас (Джъстин Тимбърлейк) – общ работник, който живее ден за ден (буквално); майка му умира, защото автобусните билетчета са твърде скъпи; уморено от живота богаташче му дава подарък под формата на 1 век живот, което автоматично праща местната банда гамени и времевата полиция по дирите му; печели някаква игра на покер; губи годините си и някак успява да убеди дъщерята на богаташчето, че богатите не трябва да са богати, а бедните не трябва да тънат в мизерия. Също така животът и действията на баща му, който той не познава, започват да тормозят сънищата му. All is cool в първите 20 минути, докато зрителят се ориентира в този нов, но познат свят. Самата концепция е достатъчно интересна и съдържа много потенциал, който да се развие в един стойностен продукт. Никол успява да изплаши и изгони всякакво развитие от текста си. Сюжетът прави завои, които са на моменти малко нелогични, но винаги силно безинтересни. Господин сценаристът е бил заинтересован да запълни текста си с много действие (и отегчителни лафове за времето), но е забравил да изгради пълнокръвни персонажи, които да оправдаят времето ни прекарано пред екрана, като това най-много си личи при бандата дребни разбойници, времевия полицай Реймънд Леон (Силиан Мърфи) и героя на бащата на Уил Салас. 2/3 от тях са до такава степен неразвити, че по-скоро изглеждат като инструмент за лесно удължаване на времетраенето на лентата.

Лицево приятните хора, които наблюдаваме през повечето време, са Джъстин Тимбърлейк и Аманда Сейфрид. Протежето на Timbaland е здраво яхнал вълната на успеха, която се надигна с ролята му в „The Social Network“ и докато все още може да се спори дали е добър актьор или не, аз съм по-скоро склонен да повярвам, че Тимбърлейк наистина има (солидни) актьорски умения. Тях обаче няма да видите в „In Time“. Ролята му изисква да играе горе-долу нахакан хубостник, което разбира се му се отдава, но Никол е вмъкнал и 1-2 емоционални момента, в които неориентираната игра на Тимбърлейк предизвиква по-скоро тихо хилене, отколкото да ни просълзи. Госпожица Сейфрид може да я пропуснем, тъй като тя е в лентата, поради същата причина, поради която е и Оливия Уайлд. Силиан Мърфи е както винаги на ниво, който успява да направи някаква роля от иначе несъществуващия му персонаж. Приятна изненада ми направи Алекс Петифер (I Am Number Four, Beastly, макар че никое от тези заглавия е за цитиране), който се вмъква в ролята на красивото гангстерче Фортис. Петифер с такова удоволствие застрелва хора и краде време, че спасението на кариерата му се крие най-вероятно в типажните роли.

Втората ключова дума е „пропилян“, а допълнението, което върви към нея е „потенциал“. Но времената в Холивуд са тежки и оригиналните и смислени идеи трудно се пласират на пазара. Никол е решил да балансира комерсиалното в едната ръка и интелектуалното в другата, но за съжаление някой го е ударил здраво през мислещата ръка, в резултат на което везните са се преобърнали, потъркаляли са се по пода и е станало мазало.

Най-новата жертва на тази некрофилска вълна е псевдо хоръра с комедийни (под въпрос) елементи „Fright Night“, пръкнал се в тъмния свят на кино салона в далечната 1985. Негов режисьор е Том Холанд. Бърз поглед към филмографията му обяснява защо името не ми говори нищо – тя просто няма какво да каже или с какво да се похвали. За да е в тон с миналите събитията, новият „Fright Night“ е режисиран е широко неизвестния Крейг Гилеспи. Да, разбирам, че един киноман със сигурност е гледал приключенията на Раян Гослинг и надуваемата му кукла, а ако трябва да бъда честен, ме е страх да се докосна до „Mr. Woodcock“.

Ще си призная – фен съм на „Lars and the Real Girl“, но ако не бях погледнал в imdb никога нямаше да се досетя, че човекът зад режисьорското столче е един и същ. Визуално филмът е жалък – като започнем от смешната лицева трансформация, която претърпява Колин Фарел в миг на агония, или ярост, или whatever, та стигнем до безумните опити за long-shot сцени в пътуваща кола на син екран. Гилеспи не е Куарон и заслужава да бъде зашлевен през лицето, за да се осъзнае. Дали се е опитал да копира сцената от „Children of Men“, дали е искал да ѝ направи голям реверанс или просто скришно намигване – това е от без значение, защото филмираното е филмирано, а то не трябва да бъде показвано на голям екран. А тъй като сезонът е лято, законите повеляват 2/3 от кино заглавията да ни слагат пластмасови очила, за да може кино преживяването ни да е 2 пъти по тегаво. Освен евтините 3D-тикове под формата на летящи отломки и подобни, Гилеспи изобщо не си е направил труда да оправдае бонус измерението, тъй като през по-голяма част от 106те минути екранно време филмът е болезнено двуизмерен, макар че и това ме съмнява.

Откъм сценарий „Fright Night“ е жалък. Името на Марти Ноксън се среща под кредитите за сценарий на „I Am Number Four“ и това би трябвало да е достатъчно, но нека задълбаем малко повече. Желанието ѝ да попромени и модернизира историята Том Холанд е похвално, но би било прекрасно ако опитът беше и сполучлив. Зрителят отново се сблъсква с Чарли Брустър (Антон Йелчин) – гимназист, който се радва на хладни съседски взаимоотношения с кръвопиещото създание на нощта Джери (Колин Фарел). Тънките елементи от оригинала се радват на забит кол в сърцето – Чарли вече не страда от сексуална нерешителност и опасения, че изгората му ще избяга при някой Мъж; Джери се е отървал от всякакви нотки на хомоеротизъм, а убиецът на вампири Питър Винсент се е трансформирал от B-актьор в гот-рок-звезда. В името на лесното храносмилане Ноксън е извадила едно измерение от иначе двуизмерните герои.

Йелчин взема ролята си твърде сериозно, в следствие на което цялото ми представяне страда. Видно е, че е имал желание за работа и да покаже нещо, но нито текстовият материал му е предложил нещо съществено, нито режисьорът е успял да го напъти в правилната посока. Imogen Poots изглежда секси, така че всичко друго и е простено. Героинята на Тони Колет е точно толкова безсмислена колкото и в оригинала. Дейвид Тенант (Dr. Who!) впечатлява, но той е англичанин и ако беше показал нещо друго щеше да е просто непростимо.

(Съвсем умишлено пропускам Кристофър Минц-Пласе)

Звездата на шоуто, разбира се, е Колин Фарел, който е успял дори само с поглед да накара всички прилични и не толкова благоприлични девици да споменават името му в екстаз. Фарел по принцип си е пич и не е учудващо, че успява да изкара много от иначе малкото, което му се предлага, успявайки да представи успешно както комедийната страна на персонажа си, както и нощния ужас, който всъщност е героят му.

Fright Night (2011) се оказа неприятно и отегчително преживяване и на няколко пъти се надявах някоя кръвосмучеща дама да обитава кино салона и да ми прегризе гърлото, спеставяйки ми цялата тази агония, но уви имах късмета да гледам лентата през дневните часове, когато всички прекрасни нощни създания се любуват на добре заслужена почивка. Поне Колин Фарел и героят му не блещукаха.

Но не! Джейк е мъж, а и трябва да бъде такъв предвид жанра (уестърн?) и заобикалящата го среда (дивия запад). Героят му трябва да може да стреля (прилично добре и с двете си ръце), да е на границата на закона (той си е престъпник, но успява някак да изкупи греховете си), а защото си говорим за модерен Холивуд – да се бори за жена (при това вече загинала). Виждате ли, в дивия запад няма място за нежните ни половинки. Жената на доктора (един от многото ненужни/неразвити протагонисти) бива отвлечена почти след появяването ѝ не екрана, а е единствения влиятелен женски персонаж. Не ми се впуска в джендър глупости и жанрови описания, но Джон Фавро и компанията му от хиляда сценариста (най-вероятно без да искат) са уцелили мястото на жената в уестърна.

Но някой ще се провикне и запита „Чакай малко сега? Последно като проверих не сънувах Оливия Уайлд заради бицепси и коремни плочки?“. И ще бъде донякъде прав, но госпожица Уайлд няма ролята на жена. Тя играе звезда, а като такава ѝ се полага солиден хонорар, минимални актьорски усилия/умения и утрояване на фенската база. Даниел Крейг и Харисън Форд са твърде заети да се давят в собствената си храчка и да ръмжат един на друг, но пък и двамата успяват да пренасат на екрана някакво подобие на чар, който за съжаление е омаял сценаристите. Опитите им да развият героите на екшън звездите са толкова жалки, че лентата щеше да спечели ако беше минала без тях. Единствено Пол Дейно (за малкото екранно време, с което разполага) успява да придаде на плоския си персонаж живец и органичност, че чак да ти се прииска да му бяха отредили поне тройно повече присъствие на екрана. Нищо че през тези минути ще ти се иска да го забършеш с опакото на ръката.

Джон Фавро режисира със затворени очи и запушени уши, или просто е оставил всичко в ръцете на някой second unit director, който не е такъв по професия, но просто е нямал друга работа на снимачната площадка. Фавро така и не успява да намери правилния ритъм и преход между комичните и драматичните сцени, от което комедията в „Каубоу и извънземни“ издиша, а Сам Рокуел най-вероятно е мразел живота си по време на снимките, тъй като имено на него се пада задачата да бъде забавен. Драмата в лентата пък е била убита в зародиш от господата сценаристи, така че когато някой говори на екрана се чудех дали да се фейспалмна или да си запуша ушите.

Екшънът е прилично второразряден, което е интересно предвид опитът на Фавро с най-различни тенекиени пособия. Поне аз се надявах той да съумее да заснеме нещо прилично и най-малкото интригуващо, но престрелките често са скучни, тук там разкрасявани от някоя хаотична експлозия, но Фавро не е Бей, така че цялата тази пиротехника изглежда просто евтино. Единствените схватки, които изглеждат прилично, са ръкопашните, в които юмруците на Крейг се стоварват като десет тонови чукове (ах този звуков монтаж!), а и самият монтаж беше приличен. Което не може да се каже за сцените, в които Крейг започва да си спомня времето, което е прекарал в извънземната лаборатория за домашни любимци. Сменят се тъмни кадри с изпепеляващо бели такива, а очите ми почваха вече да се бунтуват. Предполагам, че Фавро е искал да накара зрителите да се чувстват като героя на Крейг в тези тежки сцени на лична драма. И е успял, защото аз наистина се чувствах ужасно.