Досущ по батмански краят на първия филм открито заяви, че новият свръх интелигентен злодей, с който Холмс и ко. ще трябва да се сблъскат, е професор Джеймс Мориарти – белобрад дядo, шампион по бокс, изключително начетен и не на последно място богаташче с предприемачески планове. Отгоре на това и професор, което трябва да подкрепи множеството твърдения, че Мориарти е достатъчно интелигентна личност, че да е стабилна заплаха и предизвакелство за детектив Холмс. Явно нашият човек на закона този път ще се поизпоти малко докато нареди всичките парчета от пъзела, в последните 20тина минути на филма разбира се, което пък от своя страна ще доведе до един стабилен final showdown.

Момент. Какъв ще да е този пъзел, след като ние вече знаем кой е злодеят на филма? Нещо не е съвсем наред тук. Мислех си, че детектив Шерлок Холмс ще трябва да разследва поредица от убийства и престъпления, които да го отведат до проф. Мориарти. В един момент обаче осъзнах, че няма да стана свидетел на прилично заплетен и мистериозен случай, който да изисква от Холмс и Уотсън нещо повече от мускули и издръжливост, а именно инетелект и дедукционни умения. Вместо това двамата другари и циганската им компания (в лицето на Номи Рапас и др.) пътуват до Франция, Германия и Швейцария, а към средата на лентата почнах да се прозявам, клепачите ми взеха да натежават. Господин и госпожа Mulroney са нахвърляли по сценария повече екшън и предпоставки за ръкопашни схватки, та са забравили, че сюжетът трябва някак си да е навързан и да има смисъл, което пък често изисква пълнокръвни и интересни герои. И за двете трябва да им напиша по един минус, което за съжаление няма да направи плюс. Обикалянето из Европа определено ни дава повод да се радваме на шарени гледки и битки по влакове и подобни, но болезненият хумор, който се носи от устата на Холмс и д-р Уотсън притъпява всичко, включително и умението ни да се радваме и на най-големите глупости.

Момент. Отново. Защо ни е да имаме интересна история и сюжет, след като в каста ни преобладават звезди като Джъд Лоу, Номи Рапас, Рейчъл МакАдамс (щастливката, сигурно има 2-3 снимачни дни общо) и Робът Дауни младши? Предполага се, че такъв талант събран в единица кадър ще успее някак да изнесе целия товар на плещите си или поне да ни разсее и убеди, че гледаме нещо по-стойностно. МакАдамс ще я прескочим поради скобите по-горе. Името на героинята на Ропас го забравих веднага след като го споменаха, така че остават само Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Ако трябва да призная нещо на първата част е, че въпреки гаврата, която претърпяха Дойловите герои, химията между Дауни младши и Лоу определено я имаше, което направи детективските им премеждия една идея по-поносими, да не кажа чак забавни. В „Игра на сенки“ идиотизмът на Холмс е сведен до камп/драг, което Дауни е успял да засили още повече с играта си (която, предполагам, в случая може да мине за добра). Резултатът е един детектив, който във версията на Ричи трябва да бъде хем интелегинтен, хем наперен и екстравагантен, но в крайна сметка през по-голямата част от лентата е досаден, а в останалата просто бяха насам натам. Сега си представете колко интересен е д-р Уотсън, щом по-добрата половина от дуото е свалено на това ниво. Точно така. Не особено.

На режисьорското столче отново се е наместил Гай Ричи, който ако продължава да се продава на Холивуд по този начин, ще бъде запомнен не като човека заснел „Гепи“ и „Две димящи дула“, а просто като един от мъжете на Мадона. Може би малко прекалявам. Британецът се е постарал, защото „Игра на сенки“ определено изглежда красиво. Ричи е успял да пресъздаде един Лондон (и останалите държави) по подобаващ начин и всичко, което е попаднало в кадър прилича наистина като изкарано от края на 19-ти век. Камерата му от време на време си позволява и някое друго нестандартно завъртане, а по-интересното е, че винаги това завъртане е на място и ефектно. Черешката на тортата пък е бягството на Холмс и компания в онази мрачна гора, което помните от трейлъра. Сцената в немската гора е приятно стилизирана, а slow-motion-ът наред с всичките лятящи отломки бих го нарекъл чак красив, макар и да не допринася с нищо. Моментът с разсъждението и предварително визуализиране на боксовите схватки отново го има, но Ричи и уважаемите сценаристи се се усетили, че да покажат една сцена два пъти е тъпо, така че са прибягнали до друго тъпо решение, но тази изненада ще я оставя на вас.

7.8 средно при 13,5к гласуващи е стабилна оценка, което пък ще рече, че шансовете на вас да ви хареса са сравнително високи. А ако наистина така стане, мога да само да ви завидя за приятно прекараните 2 часа. Към средата на лентата лично аз бях силно ангажиран да преборя желанието си да дремна към един час, отколкото от действието на екрана. Заслугата за това приписвам много по-малко на актьорския състав и Гай Ричи, и го лепвам почти изцяло на дуото сценаристи, които в безсилието си дори са успели да вмъкнат пластична хирургия и маски. Това, за бога, не е „Мисията невъзможна“. Колкото и да ми се искаше.

(Иска ми се и трейлърът на The Dark Knight Rises да беше толкова епичен)

Никол създава една дистопия, в която единствената валута, с която човек разполага, е времето, което му остава за живеене. Чаша кафе? 3 минути, моля. Фенси стая във фенси хотел? Чувам, че имаш два месеца излишни. Разбира се, големи корпорации управляват къде ще отиде времето, кой ще го ползва и зорко следят ако случайно се опиташ да се сдобиеш неправомерно с повече време, отколкото ти се полага. Или с други думи богатите са супер богати и залагат по 1000 хиляда години на Покер игри, докато бедните са искрено благодарни на малки дарения от по 5 минути. Средната класа се е загубила някъде между страниците на сценария, но тя не е и важна в случая.

Социалната критика и паралелите, които Никол си позволява да направи между света на „In Time“ и САЩ (че и навсякъде другаде), са доста прозрачни, но предполагам, че заслужават едно кратко ръкопляскане, че показва загриженост. Друг е въпросът, че милионите, които лентата му ще спечели няма да бъдат раздадени по робинхудски на произволни хора от гетото, а ще се засилят към следващия голям студиен проект, който ще цели да ги удвои, утрои etc. Малко лицемерно, но този заслуга ще я препиша по-скоро на 20th Century Fox, отколкото на Никол (макар че той е и продуцент не лентата, %*&№$@%^).

Целият проект може да се опише с две ключови думи. Първата е „неориентиран“. Никол изгражда един анти-утопичен свят, в който технологията е толкова напреднала, че генетичния код на живущите може така да бъде преустроен, че те автоматично да си умират след определено време. Това време също така може да бъде проследявано откъде идва, накъде се е запътило, от кого към кого бива прехвърляно и прочие. Хората карат ретро коли, които са леко замаскирани като футуристични, заводите все още са населени от човешки създания, а не от по-продуктивни роботи. Архитектурата е същата, игрите са същите. Дори хората с по-няколко века в биологичните часовници не се радват на футуристични забавления, а пропиляват годинки на покер. Никол силно се старае да изгради един интересен свят, който е повече от прилично заснет от Roger Deakins (човек зад камера в повечето филми на братята Коен), но в крайна сметка остава сух, постен и безинтересен за зрителското око.

„Неориентиран“ е и стикерът, който се е лепнал за сценария, който също е дело на Андрю Никол. Запознаваме се с Уил Салас (Джъстин Тимбърлейк) – общ работник, който живее ден за ден (буквално); майка му умира, защото автобусните билетчета са твърде скъпи; уморено от живота богаташче му дава подарък под формата на 1 век живот, което автоматично праща местната банда гамени и времевата полиция по дирите му; печели някаква игра на покер; губи годините си и някак успява да убеди дъщерята на богаташчето, че богатите не трябва да са богати, а бедните не трябва да тънат в мизерия. Също така животът и действията на баща му, който той не познава, започват да тормозят сънищата му. All is cool в първите 20 минути, докато зрителят се ориентира в този нов, но познат свят. Самата концепция е достатъчно интересна и съдържа много потенциал, който да се развие в един стойностен продукт. Никол успява да изплаши и изгони всякакво развитие от текста си. Сюжетът прави завои, които са на моменти малко нелогични, но винаги силно безинтересни. Господин сценаристът е бил заинтересован да запълни текста си с много действие (и отегчителни лафове за времето), но е забравил да изгради пълнокръвни персонажи, които да оправдаят времето ни прекарано пред екрана, като това най-много си личи при бандата дребни разбойници, времевия полицай Реймънд Леон (Силиан Мърфи) и героя на бащата на Уил Салас. 2/3 от тях са до такава степен неразвити, че по-скоро изглеждат като инструмент за лесно удължаване на времетраенето на лентата.

Лицево приятните хора, които наблюдаваме през повечето време, са Джъстин Тимбърлейк и Аманда Сейфрид. Протежето на Timbaland е здраво яхнал вълната на успеха, която се надигна с ролята му в „The Social Network“ и докато все още може да се спори дали е добър актьор или не, аз съм по-скоро склонен да повярвам, че Тимбърлейк наистина има (солидни) актьорски умения. Тях обаче няма да видите в „In Time“. Ролята му изисква да играе горе-долу нахакан хубостник, което разбира се му се отдава, но Никол е вмъкнал и 1-2 емоционални момента, в които неориентираната игра на Тимбърлейк предизвиква по-скоро тихо хилене, отколкото да ни просълзи. Госпожица Сейфрид може да я пропуснем, тъй като тя е в лентата, поради същата причина, поради която е и Оливия Уайлд. Силиан Мърфи е както винаги на ниво, който успява да направи някаква роля от иначе несъществуващия му персонаж. Приятна изненада ми направи Алекс Петифер (I Am Number Four, Beastly, макар че никое от тези заглавия е за цитиране), който се вмъква в ролята на красивото гангстерче Фортис. Петифер с такова удоволствие застрелва хора и краде време, че спасението на кариерата му се крие най-вероятно в типажните роли.

Втората ключова дума е „пропилян“, а допълнението, което върви към нея е „потенциал“. Но времената в Холивуд са тежки и оригиналните и смислени идеи трудно се пласират на пазара. Никол е решил да балансира комерсиалното в едната ръка и интелектуалното в другата, но за съжаление някой го е ударил здраво през мислещата ръка, в резултат на което везните са се преобърнали, потъркаляли са се по пода и е станало мазало.

Най-новата жертва на тази некрофилска вълна е псевдо хоръра с комедийни (под въпрос) елементи „Fright Night“, пръкнал се в тъмния свят на кино салона в далечната 1985. Негов режисьор е Том Холанд. Бърз поглед към филмографията му обяснява защо името не ми говори нищо – тя просто няма какво да каже или с какво да се похвали. За да е в тон с миналите събитията, новият „Fright Night“ е режисиран е широко неизвестния Крейг Гилеспи. Да, разбирам, че един киноман със сигурност е гледал приключенията на Раян Гослинг и надуваемата му кукла, а ако трябва да бъда честен, ме е страх да се докосна до „Mr. Woodcock“.

Ще си призная – фен съм на „Lars and the Real Girl“, но ако не бях погледнал в imdb никога нямаше да се досетя, че човекът зад режисьорското столче е един и същ. Визуално филмът е жалък – като започнем от смешната лицева трансформация, която претърпява Колин Фарел в миг на агония, или ярост, или whatever, та стигнем до безумните опити за long-shot сцени в пътуваща кола на син екран. Гилеспи не е Куарон и заслужава да бъде зашлевен през лицето, за да се осъзнае. Дали се е опитал да копира сцената от „Children of Men“, дали е искал да ѝ направи голям реверанс или просто скришно намигване – това е от без значение, защото филмираното е филмирано, а то не трябва да бъде показвано на голям екран. А тъй като сезонът е лято, законите повеляват 2/3 от кино заглавията да ни слагат пластмасови очила, за да може кино преживяването ни да е 2 пъти по тегаво. Освен евтините 3D-тикове под формата на летящи отломки и подобни, Гилеспи изобщо не си е направил труда да оправдае бонус измерението, тъй като през по-голяма част от 106те минути екранно време филмът е болезнено двуизмерен, макар че и това ме съмнява.

Откъм сценарий „Fright Night“ е жалък. Името на Марти Ноксън се среща под кредитите за сценарий на „I Am Number Four“ и това би трябвало да е достатъчно, но нека задълбаем малко повече. Желанието ѝ да попромени и модернизира историята Том Холанд е похвално, но би било прекрасно ако опитът беше и сполучлив. Зрителят отново се сблъсква с Чарли Брустър (Антон Йелчин) – гимназист, който се радва на хладни съседски взаимоотношения с кръвопиещото създание на нощта Джери (Колин Фарел). Тънките елементи от оригинала се радват на забит кол в сърцето – Чарли вече не страда от сексуална нерешителност и опасения, че изгората му ще избяга при някой Мъж; Джери се е отървал от всякакви нотки на хомоеротизъм, а убиецът на вампири Питър Винсент се е трансформирал от B-актьор в гот-рок-звезда. В името на лесното храносмилане Ноксън е извадила едно измерение от иначе двуизмерните герои.

Йелчин взема ролята си твърде сериозно, в следствие на което цялото ми представяне страда. Видно е, че е имал желание за работа и да покаже нещо, но нито текстовият материал му е предложил нещо съществено, нито режисьорът е успял да го напъти в правилната посока. Imogen Poots изглежда секси, така че всичко друго и е простено. Героинята на Тони Колет е точно толкова безсмислена колкото и в оригинала. Дейвид Тенант (Dr. Who!) впечатлява, но той е англичанин и ако беше показал нещо друго щеше да е просто непростимо.

(Съвсем умишлено пропускам Кристофър Минц-Пласе)

Звездата на шоуто, разбира се, е Колин Фарел, който е успял дори само с поглед да накара всички прилични и не толкова благоприлични девици да споменават името му в екстаз. Фарел по принцип си е пич и не е учудващо, че успява да изкара много от иначе малкото, което му се предлага, успявайки да представи успешно както комедийната страна на персонажа си, както и нощния ужас, който всъщност е героят му.

Fright Night (2011) се оказа неприятно и отегчително преживяване и на няколко пъти се надявах някоя кръвосмучеща дама да обитава кино салона и да ми прегризе гърлото, спеставяйки ми цялата тази агония, но уви имах късмета да гледам лентата през дневните часове, когато всички прекрасни нощни създания се любуват на добре заслужена почивка. Поне Колин Фарел и героят му не блещукаха.

Но не! Джейк е мъж, а и трябва да бъде такъв предвид жанра (уестърн?) и заобикалящата го среда (дивия запад). Героят му трябва да може да стреля (прилично добре и с двете си ръце), да е на границата на закона (той си е престъпник, но успява някак да изкупи греховете си), а защото си говорим за модерен Холивуд – да се бори за жена (при това вече загинала). Виждате ли, в дивия запад няма място за нежните ни половинки. Жената на доктора (един от многото ненужни/неразвити протагонисти) бива отвлечена почти след появяването ѝ не екрана, а е единствения влиятелен женски персонаж. Не ми се впуска в джендър глупости и жанрови описания, но Джон Фавро и компанията му от хиляда сценариста (най-вероятно без да искат) са уцелили мястото на жената в уестърна.

Но някой ще се провикне и запита „Чакай малко сега? Последно като проверих не сънувах Оливия Уайлд заради бицепси и коремни плочки?“. И ще бъде донякъде прав, но госпожица Уайлд няма ролята на жена. Тя играе звезда, а като такава ѝ се полага солиден хонорар, минимални актьорски усилия/умения и утрояване на фенската база. Даниел Крейг и Харисън Форд са твърде заети да се давят в собствената си храчка и да ръмжат един на друг, но пък и двамата успяват да пренасат на екрана някакво подобие на чар, който за съжаление е омаял сценаристите. Опитите им да развият героите на екшън звездите са толкова жалки, че лентата щеше да спечели ако беше минала без тях. Единствено Пол Дейно (за малкото екранно време, с което разполага) успява да придаде на плоския си персонаж живец и органичност, че чак да ти се прииска да му бяха отредили поне тройно повече присъствие на екрана. Нищо че през тези минути ще ти се иска да го забършеш с опакото на ръката.

Джон Фавро режисира със затворени очи и запушени уши, или просто е оставил всичко в ръцете на някой second unit director, който не е такъв по професия, но просто е нямал друга работа на снимачната площадка. Фавро така и не успява да намери правилния ритъм и преход между комичните и драматичните сцени, от което комедията в „Каубоу и извънземни“ издиша, а Сам Рокуел най-вероятно е мразел живота си по време на снимките, тъй като имено на него се пада задачата да бъде забавен. Драмата в лентата пък е била убита в зародиш от господата сценаристи, така че когато някой говори на екрана се чудех дали да се фейспалмна или да си запуша ушите.

Екшънът е прилично второразряден, което е интересно предвид опитът на Фавро с най-различни тенекиени пособия. Поне аз се надявах той да съумее да заснеме нещо прилично и най-малкото интригуващо, но престрелките често са скучни, тук там разкрасявани от някоя хаотична експлозия, но Фавро не е Бей, така че цялата тази пиротехника изглежда просто евтино. Единствените схватки, които изглеждат прилично, са ръкопашните, в които юмруците на Крейг се стоварват като десет тонови чукове (ах този звуков монтаж!), а и самият монтаж беше приличен. Което не може да се каже за сцените, в които Крейг започва да си спомня времето, което е прекарал в извънземната лаборатория за домашни любимци. Сменят се тъмни кадри с изпепеляващо бели такива, а очите ми почваха вече да се бунтуват. Предполагам, че Фавро е искал да накара зрителите да се чувстват като героя на Крейг в тези тежки сцени на лична драма. И е успял, защото аз наистина се чувствах ужасно.

Нека обаче да започнем със суперлативите. Ако да посочим едно единствено нещо, в което Дж. Дж. е наистина е добър, то това било способността му да изгражда една запомняща, донякъде оригинална, но най-вече консистентна визия. Тук, разбира се, нямам предвид чисто визуалния аспект на филмите/продукциите му, а целия микс от образ, идея и атмосфера. „Super 8″ забърква един коктейл от жанрове – в него се срещат комедията с хорърът (макар и не по начина, по който го прави Сам Райми), екшънът със семейната драма, детският приключенски филм с научната фантастика. Всичко това предразполага към един приличен дисбаланс, който да доведе до кино катастрофа, и ако трябва да бъда абсолютно честен Ейбрамс не винаги успява да нацели златната среда (особено при комедийните моменти), но го прави с хъс и любов към киното, което струи от всеки един негов кадър. Именно това е и един от най-силните плюсове на лентата – тя просто те въвлича в своята реалност, най-вече те забавлява в една от голяма част от двучасовата си продължителност, припомняйки ти, че киното е една добре конструирана магия.

Бих искал да се върна за момент една стъпка назад и да се спра именно на чисто визуалната страна на нещата. Lens flare. Отново. Макар и в по-малки количества от „Star Trek“. Отношението ви към тях може да се поеме две различни посоки – или ще ги намразите след петото проблясване на екрана и тихичко ще псувате Ейбрамс за тази му прищявка, или ще спрете да им обръщате внимание. Лично аз ги намирам за леко чаровни, и май съм един от малкото щастливци, на които те не пречат. Самата камера е поверена на Лари Фонг, който е забавял каданс в последните три филма на рекламния режисьор Зак Снайдер. За наше щастие, „Super 8″ е лишен от slow-motion и други камерни извращения (на които „Sucker Punch“ се радваше) и е заснет сравнително прилично. Единствената ми забележка е насочена към някои диалози, които са заснети по Тони Скоткси маниер, но това е лесно за преглъщане. Самата операторска работа в комбинация от специалните ефекти са дали живот на няколко незабравими сцени, измежду които най-вече се откроява дерайлирането на влака. В началото на въпросната катастрофа започнаха да се прокрадват мисли от сорта на „твърде раздухано, та чак комично“, но сцената продължава да си тече, с което възхищението и чистото ми изумление нарастваха пропорционално.

Но не всичко в „Super 8″ е толкова прекрасно и розово, и да, разбира се, че имам предвид сценария. Кредитите посочват Дж. Дж. Ейбрамс като единствения сценарист, който е работил над текста (което силно ме съмнява), така че само върху него ще си излея разочарованието. Лентата със сигурност започва интересно и завладяващо – децата са приятен микс от coolness+nerdness, а и снимат noir-филм за зомбита, което почти задължително им дава няколко бонус точки. На по-възрастните си второстепенни герои Ейбрамс дава малко по-тежка лична драма, с която да се преборят, което си е похвално. Все пак не искаме да ни занимават със захаросани тийн проблеми почти два часа. За съжаление, през целия филм Ейбрамс толкова е зает да гради съспенс и мистерия, че е забравил да развие героите си, в резултат на което имаме просто едни скицирани персонажи, които остават твърде плоски и скучни, че да задържат интереса ни.

Третият акт на лентата пък си е чиста катастрофа. Не съм сигурен къде точно се крие причината. Бързал е да започне снимки или просто не е знаел как да завърши историята си, но Ейбрамс така претупва края на филма си, че чак е престъпно. Вместо балонът, който толкова време е бил надуван с напрежение, действие и съспенс да се пръсне в експлозия от емоция и екшън, той просто издишва, вдигайки много шум.

Издишат и актьорите, които нямат солиден материал, с който да работят. Дебютантите Joel Courtney (момчето за всичко Джо) и Riley Griffiths (пишман режисьорчето Чарлс) със сигурност са се забавлявали по време на снимките, но ролите им са по-скоро ставащи (клонящи към „забравящи се“ ако искаме да бъдем непоколебими хейтъри). Персонажите на Kyle Chandler (бащата на Джо) и Ron Eldard (този на Алис) носят със себе си приличен емоционален товар, и двамата се опитват да го покажат. В една по-голяма част от лентата дори успяват, но Ейбрамс им отнема шанса наистина да блеснат, орязвайки въпросния трети акт. Единствено Ел Фанинг (оскаровата претендетка Алис) си струва да се спомене в една позитивна светлина. По-добрата измежду сестрите Фанинг изглежда доста по-голяма за скромните си 13 години, което е нищо, но и успява да придаде плътност на ролята си и да удари едно рамо в знак на подкрепа на тази видима зрялост.

След като горе долу успях да балансирам хвалбите и хейта, мисля че е редно да тегля една черта и да ви кажа, че „Super 8″ наистина си струва да се гледа (на кино). Вярно е, бях се хайпнал малко повече от здравословното и бях очаквал някакво голямо събитие, заради което останах леко разочарован, но въпреки това лентата на Дж. Дж. Ейбрамс е дъх свеж въздух, от който всеки киноман напоследък жадно се нуждае.

Fuck nostalgia!

–

Специалния  благодарности на Никс за неповторимата помощ, оказана при написването на този текст./

Нещата стоят по съвсем друг начин при „Brave“ – следващото заглавие на анимационните гиганти, което е запланувано за 2012. По-рано днес дебютира първият тийзър постер към пълнометражния дебют на г-н Марк Андрюс, който преди това е работил по късометражните „Violet“ и „One Man Band“. Постерът загатва до известна степен епика, фантастични елементи и една по-мрачна атмосфера, с която Pixar не се славят особено, а малките сини духчета (?) ми навяват спомени за един японски аниматор, пред който май всички в Pixar се кланят.

„Brave“ ще разказва за немирната принцеса на шотландските земи Мерида, която с буйния си характер успява да се противопостави на родителите си и да наруши древен обичай, с което довежда на кралството само беди. Разбира се, балансът в Силата трябва да бъда възстановен и младата принцеса тръгва на пътешествие с идеята да оправи предизвиканата от нея каша.

Иде реч за Film Studies For Free, които са толкова добри, че да следят академичния свят на киното вместо нас и да ни снабдяват с плодовете на неговия труд. Напълно съм наясно, че това животно почти не вирее в България, но нищо. It’s for free. Линковете по-долу са дословен copy/paste от колекцията на Catherine Grant от разсъжденията на разни умни хора върху творчеството на Уонг Кар Вай.

Видео:

Brian Hu, ‘Pop Music and Wong Kar-wai (visual essay)’ Mediascape, Winter 2011

Soraya Sélène, ‘Decoding Wong Kar-wai’, Vimeo, March 4, 2011

Vicky Thai, ‘Wing Kar-wai’s Notion of Time’, Vimeo, December 15, 2010

Quentin Tarantino on Chungking Express on YouTube

Текст:

Acquarello on Wong Kar-wai at Strictly Film School

Matt Bautch, ‘The Cultural Aesthetic of Wong Kar-wai’, Latent Image 2003

Gary Bettinson, ‘Wong Kar-wai and the Aesthetics of Disturbance’, David C. Lam Working Paper Series, 105, November 2010

Giorgio Biancorosso, ‘Romance, Insularity and Representation: Wong Kar-wai’s In the Mood for Love and Hong Kong Cinema’, Shima: The International Journal of Research into Island Cultures Volume 1, No. 1, 2007

Allan Cameron, ‘Trajectories of identification: travel and global culture in the films of Wong Kar-wai’, Jump Cut, 49, 2007

Felicia Chan, ‘In Search of a Comparative Poetics: Cultural Translatability in Transnational Chinese Cinemas’, PhD, Nottingham University 2007, (chapter 3 – p. 147-201 – treats Wong Kar-wai)

Christopher Doyle and Wong Kar-wai interview for Interview Magazine on Ashes Redux

Wendy Gan, „0.01cm: Affectivity and Urban Space in Chungking Express.“ Scope: An Online Journal of Film Studies, November 2003

John Christopher Hamm, ‘Review of Wong Kar-Wai’s Ashes of Time by Wimal Dissanayake’, MCLC Resource Publication, October 2005

Ian Johnston, ‘Unhappy Together: Wong Kar-Wai’s 2046′, Bright Lights Film Journal, vol. 47, February 2005

Jo C. Law, ‘Time without end: exploring the temporal experience of wong kar-wai’s 2046 through Walter Benjamin’, In A. Benjamin and C. Rice (Eds.), Walter Benjamin and the architecture of modernity (pp. 159-173). Melbourne: re.press.

Anthony Leong, ‘Meditations on Loss: A Framework for the Films of Wong Kar Wai’, Asian Cult Cinema 1999

Trish Maunder, ‘Interview with Tony Leung’, Senses of Cinema 2001

Kathryn Millard, ‘Writing for the Screen: Beyond the Gospel of Story’, SCAN, Vol. 3, No. 2, 2006

Martha Nochimson, ‘Ashes of Time Redux’, Cineaste,Vol.XXXV No.1, 2009

Robert M Payne, ‘Ways of seeing wild: the cinema of Wong Kar-Wai’, Jump Cut 44, 2001

Mark Peranson, ‘The Numbers Game: Wong Kar-wai finally finishes 2046′, Cinemascope, 19

Tony Rayns, ‘The Innovators 1990-2000: Charisma Express’, Sight and Sound January 2000

Mina Shin, ‘Review of Planet Hong Kong’, Framework, 42, 2000

Donato Totaro, ‘My Blueberry Nights: Love Drives Full Circle’, Offscreen Journal, July 31, 2008

Fiona A. Villella (symposium ed.), ‘The Cinema of Wong Kar-wai – A ‘Writing Game’, Senses of Cinema 2001

Flannery Wilson,’Viewing Sinophone Cinema Through a French Theoretical Lens: Wong Kar-Wai’s In the Mood for Love, 2046, and Deleuze’s Cinema’, Modern Chinese Literature and Culture, Volume 21, Number 1 (Spring 2009)

Elizabeth Wright, ‘Profile of director Wong Kar-wai’, Senses of Cinema 2002
Laurel Wypkema, ‘Corridor Romance: Wong Kar-wai’s Intimate City, Synoptique, August 1, 2005

Xuelin Zhou, ‘On the Rooftop: A Study of Marginalized Youth Films in Hong Kong Cinema’, Sungkyun Journal of East Asian Studies. Vol. 8, No. 2, 2008

Emilie Yueh-yu Yeh, ‘Transcultural Sounds: Music, Identity and the Cinema of Wong Kar-wai’, David C. Lam Working Paper Series, 69, November 2007

–

Докато сме на темата бих ви насочил и към блога на David Bordwell. Както и към Undead Links to George A. Romero Studies, защото знам, че наоколо се навъртат нездравословно количество зомбофили. Желая ви приятно четене за следващата една година.

В крайна сметка „Дървото на живота“ е личен филм, каквото е всяко истинско изкуство. Личен е за Малик, който твърдо отказва да говори за него, да даде каквито и да е разяснения; да допусне зрителя в личните му идеи. От това така или иначе няма нужда, тъй като лентата крие в сърцевината една простичка и семпла идея, която Малик успява да предаде и за която да разкаже по един грандиозен начин. Буквално и преносно. Именно тази идея прави филма личен и за зрителя, който е оставен на свобода сам да тъче тълкувания и да намери това, което търси и желае.

Разбира се, първо трябва да имаш това желание. В противен случай лесно би могъл да наречеш победителя от Кан помпозен, повърхностен, незначителен и да напуснеш залата (както направиха шестима по време на прожекцията, която посетих). Защото ако имаш това желание и се оставиш в ръцете на Малик (най-вероятно) ще станеш свидетел на толкова много случки и събития. Като нямам предвид просто да ги видиш, а да ги почувстваш. С „Дървото на живота“ Малик успя да ме разгради на атоми и молекули, да ме засили и преведе през безрой вселени, след което ме накара да усетя раждането на света. Превърна ме в малко камъче, което е въртяно от океански вълни. В есенно листо откъснато от първия порив на октомврийски вятър. В ято птици без цел и посока, движени от ударите на сърцето. Накара ме да почувствам как невиността умира в едно дете и се преражда отново.

Не съм особено сигурен, че бях подготвен за „Дървото на живота“. Със сигурност не очаквах да видя това, което ми бе показано, но започвам да се чудя дали въобще някой е гледал именно това, което е очаквал. Лентата на Малик се изкачва над драматургичното и документалното, и приема една поетично импресионистична форма, представяйки живота разпнат между началото и края, с цялата му красота посредата.

Мисля да ви спестя резюмирането на сюжета, защото 1/ със сигурност сте гледали поне един трейлър и сте наясно за какво се борят протагонистите, 2/ историята е бездарно сглобена от епизодични случки, съшити с помощта на дрънчене на мечове и 3/ – най-голямото престъпление – дори и капитан Спароу не се интересува от фонтана на младостта, но тактично изчаква края на филма, за да ни го изплюе в лицето. Моят въпрос съответно е: Ако дори и главния протагонист не го е еня за този извор с минерална вода, защо на мен трябва да ми пука?

Гор Вербински е станал от режисьорското столче, а като негов заместник се подвизава Роб Маршал, но, ако трябва бъда честен, ако не му бях прочел името някъде по плаката или в надписите никога не бих разбрал, че режисьорът на „Chicago“ е виновника за „В непознати води“. Режисурата му, доколкото я има, е семпла и безидейна, без никакъв стил, който да кресне „Хей, аз съм Роб. Дойдох и покорих“. Да, визията на лентата е много приятна, което се дължи най-вече на прекрасните декори, но това не трябва да се изкарва като много голям плюс, тъй като би било престъпление ако филм от такъв ранг ни бе предложил да гледаме пластмаса и картон. Екшън сцените сигурно биха минали за ставащи, ако не бях вече супер оттегчен от случващото се на екрана, но изглежда че господин Маршал не е искал (къде нарочно, къде без да иска) да ни предостави адреналин и съспенс.

Пълната незаинтересованост и липсата на желание за работа царуват и при актьорите, но предвид сценария, с който те трябва да работят, ги разбирам. Прилично количество сцени изглеждат като лоша импровизация, а повечето, да не кажа всички, „забавни моменти“ увисват във въздуха, като единственото, което успяваха да придизвикат у мен, бе въпросително повдигане на вежда. Единственият плюс в цялата тази каша е, че кастът е съставен от добри (че и отгоре) актьори и често успяват да прикрият факта, че по време на снимането им се е искало да бъдат някъде другаде, но в следващия момент им се е наложило да почнат да говорят пред камера. Повечето просто се носят по течението, като това впечатление прави най-много Джони Деп (а тъй като той уж е движещата сила на заглавието, въобще не мисля да си правя устата за другите), който до толкова се е слял през годините с персонажа си, че вече просто му се налага само да се поклаща и да си отваря устата. Жалко, че от там не излизат смислени реплики. За всичко, разбира се, може да обвиним Кийт Ричардс. Ако любовта между Деп и него не съществуваше, то най-вероятно китаристът с божествен статус нямаше да се снима във филма, Деп нямаше да има причина да се съгласи да участва, с което най-вероятно щеше да ни бъдат спестени около 137 минути.

Но те не ни бяха спестени, а безсрамно откраднати. Скокът от „At World’s End“ към „On Stranger Tides“ сюжетно е толкова голям, че между двата филма има материал за поне още един. Не мисля, че е нужно да споменавам, но краят на „В непознати води“ ясно ни показва, че още продължения ще следват. Все пак си говорим за франчайз, но от ония гадните, чиято единствена цел са златните монети (за бога, русалките са вампирки!), но ние вече знаем, че те са прокълнати и лишени от живот.