Обичайните заподозрени тази година ще са „Хюго“ на Мартин Скорсезе и „Артистът“ на Мишел Азанавичус, съответно с по 11 и 10 номинации. Във врата им ще диша „Боен кон“ на Спилбърг (6 номинации), както и филмите „Кешбол“ (6) и „Потомците“ (5). От Академията вече предвкусват епичната драма, която са ни запретнали – 3D-пиршество срещу черно-бяла носталгия, тема с потенциал за безброй полемики и анализи.

Истинското разочарование предстои на 26 февруари, когато е церемонията по връчването на наградите. Но, разбира се, и целият сарказъм на света не може да ни попречи въпреки всичко да следим Оскарите с интерес и да ги отразяваме за теб.

Следват номинациите в основните категории.

Най-добър филм:

• The Artist
• The Descendants
• Extremely Loud & Incredibly Close
• The Help
• Hugo
• Midnight in Paris
• Moneyball
• The Tree of Life
• War Horse

Най-добър актьор в главна роля:

• Demián Bichir в „A Better Life“
• George Clooney в „The Descendants“
• Jean Dujardin в „The Artist“
• Gary Oldman в „Tinker Tailor Soldier Spy“
• Brad Pitt в „Moneyball“

Най-добра актриса в главна роля:

• Glenn Close в „Albert Nobbs“
• Viola Davis в „The Help“
• Rooney Mara в „The Girl with the Dragon Tattoo“
• Meryl Streep в „The Iron Lady“
• Michelle Williams в „My Week with Marilyn“

Най-добър актьор в поддържаща роля:

• Kenneth Branagh в „My Week with Marilyn“
• Jonah Hill в „Moneyball“
• Nick Nolte в „Warrior“
• Christopher Plummer в „Beginners“
• Max von Sydow в „Extremely Loud & Incredibly Close“

Най-добра актриса в поддържаща роля:

• Bérénice Bejo в „The Artist“
• Jessica Chastain в „The Help“
• Melissa McCarthy в „Bridesmaids“
• Janet McTeer в „Albert Nobbs“
• Octavia Spencer в „The Help“

Най-добър режисьор:

• Michel Hazanavicius за „The Artist“
• Alexander Payne за „The Descendants“
• Martin Scorsese за „Hugo“
• Woody Allen за „Midnight in Paris“
• Terrence Malick за „The Tree of Life“

Най-добър оригинален сценарий:

• „The Artist“ на Michel Hazanavicius
• „Bridesmaids“ на Annie Mumolo & Kristen Wiig
• „Margin Call“ на J.C. Chandor
• „Midnight in Paris“ на Woody Allen
• „A Separation“ на Asghar Farhadi

Най-добър адаптиран сценарий:

• „The Descendants“ на Alexander Payne, Nat Faxon и Jim Rash
• „Hugo“ на John Logan
• „The Ides of March“ на George Clooney, Grant Heslov и Beau Willimon
• „Moneyball“ на Steven Zaillian и Aaron Sorkin
• „Tinker Tailor Soldier Spy“ на Bridget O’Connor и Peter Straughan

Награда за операторско майсторство:

• Guillaume Schiffman за „The Artist“
• Jeff Cronenweth за „The Girl with the Dragon Tattoo“
• Robert Richardson за „Hugo“
• Emmanuel Lubezki за „The Tree of Life“
• Janusz Kaminski за „War Horse“

Най-добър саундтрак:

• „The Adventures of Tintin“ на John Williams
• „The Artist“ на Ludovic Bource
• „Hugo“ на Howard Shore
• „Tinker Tailor Soldier Spy“ на Alberto Iglesias
• „War Horse“ на John Williams

Най-добър анимационен филм:

• A Cat in Paris
• Chico & Rita
• Kung Fu Panda 2
• Puss in Boots
• Rango

Най-добър чуждоезичен филм:

• Bullhead, Белгия
• Footnote, Израел
• In Darkness, Полша
• Monsieur Lazhar, Канада
• A Separation, Иран

Пълен списък на всички номинирани можеш да видиш тук.

Но не.

Единственото, което този тип филми целят е да ти вземат парите, носейки се по инерцията на Коледно-новогодишната истерия. А празничното настроение и тем подобните изчерпват предназначението си с измамването на клетия зрител и вкарването му в киносалона, след което губят смисъл. Нещо повече – за има-няма два часа прожекция те се израждат, размити в море от болезнени клишета и криворазбрани ценности.

Всичко в New Year’s Eve започва и завършва с каста. Друго просто няма. Режисура – йок, кинематография – пфу, музика – ем ти ви. А сценарият е ужасяващ, като напъните за хумор, „заплетеност“ и туистове са направо травмиращи. Но това, както казахме, няма никакво значение, понеже кастът е наблъскан от горе до долу с холивудски знаменитости и по-точно с т.нар. селебритита, целящи да впечатлят най-големите кино-лаици само с имената си. Всъщност актьорският състав е много важен и да, не е лошо да гледаме съзвездие от големи имена, стига въпросните поне малко да си пасват и да има цялостна концепция при избора и образите им. Но да натъпчеш половин Холивуд – част от който с доста съмнителна репутация, да обречеш и малкото останало на слабоумен сценарий, да дадеш на всеки по няколко минути екранно време и накрая да заформиш една безформена консистенция, безлична и лишена от съдържание – това е гавра. Гавра, която режисьорът Garry Marshall и сценаристът Katherine Fugate поднасят за втори пореден път, но този път е дори по-зле. Вината обаче не е само тяхна. Robert De Niro примерно, за пореден път се изплюва на реномето си, като самоироничните му шегички по време на церемониални речи едва ли залъгват някого.

Опитвам се да отлича поне нещо положително от цялото това безобразие, на което станах безучастен свидетел, ала не е лесно. Една Michelle Pfeiffer пролет не прави, въпреки, че някога може и да е работело. Насред вялата игра има и други освен нея, които все пак се стараят и играят „като за последно“, макар и според възможностите си: например Katherine Heigl, с финеса и самочувствието на титан в романтичните комедии.

„Новогодишна нощ“ определено е сред най-слабите филми на годината, а посланията, които оставя за новата година са разнопосочни. От една страна е отчаянието от това какви филми се и ще се правят. От друга – надеждата, че скоро няма да гледаме нещо толкова трагично. Поне до другия декември… Ако вярваме в чудеса.

„Аве“ започва доволно обещаващо. В перфектен ритъм и въздействаща атмосфера първите тридесетина минути ни въвеждат в действието, преплирайки съдбите на героите с ненатрапчив хумор и доза мистериозност. Божанов измества клишето за пътуващия влак и наместо това почти ни кара да заобичаме пътуването на стоп. А стопът невинаги е просто придвижване от точка до точка, понякога и за някои – метафорично или банално – е начин на живот. Със солидна, премерена режисура лентата преминава през няколко абсурдни и клинични за българското ежедневие ситуации, но без някоя от тях да „натежи“ и дойде в повече.

В повече е единствено времето, отделено на няколко от сцените към средата на филма, както и няколкото леки преигравания, за които можем да виним сценария. Това обаче са едни от малкото критики към заглавието. Като цяло „Аве“ е сравнително минималистичен филм с компактна, добре оформена история. Сценарият е на ниво и почти не си позволява излишни отклонения, пазейки някакъв баланс между реализма и имагинерното – по същия начин, по който героите се взаимодопълват с хладнокръвие и импулсивност.

Tяхното изражение са Ованес Торосян и Анжела Недялкова. Този тандем не е съвсем нов – двамата се появяват още през 2009 г. в Източни пиеси, което би могло да бъде прието и като забавно намигане към настоящата история, ако тя не беше снимана чак впоследствие. Във филма на Камен Калев младите актьори, макар и за краткото си екранно време заедно, загатват за химия помежду им. Разбира се, в „Аве“ персонажите са други и освен това са по-развити, противопоставящи се на много нива по плоскостта рационалност-емоционалност, ала химията отново я има. По свой и доста специфичен начин и двамата са харизматични, което, заедно с убедителната им игра „поглъща“ зрителя насред техните взаимоотношения и неволно го кара ту да бъде съпричастен, ту да взема страни. Режисьорът и сценарист Константин Божанов нееднократно заявява, че историята – макар и бегло – се базира на истински случки от неговия живот. Персонажът на младата Анжела е почти патологичен – и не непременно негативен: емоционална и лабилна, тя е колкото енигматична, не по-малко и (само)разрушителна, непредсказуема, нелогична. От онзи тип хора, които преобръщат живота ти и го тласкат към неопределени посоки. Екзотичната чантичка JAMAICA, с която героинята се размотава е гениално решение и не просто изпъква като топъл цвят на фона на магистралната сивота, а сякаш именно тя е най-голямото олицетворение за пълния асинхрон на момичето със заобикалящата го среда и обществено-социалните стереотипи и норми.

Тази година филмът остана скрит от широката аудитория. И докато в кината по кецове вършаха шменти-капелени недоразумения, „Аве“ обиколи едва няколко родни фестивала и то със съмнителен успех. В това време обаче бе номиниран на Европейските филмови награди и в Кан, а от фестивалите в Хамбург, Сараево и Варшава се върна с отличия. В този ред на мисли можем само да се надяваме, че филмът ще стигне до хората през март-април 2012, когато е официалната му премиера в България. Защото посланията на „Аве“ са разбираеми, историята – универсално трогателна. А за тези, които вярват в нея, магията беше там…

Под мотото „презареждане“ 25-тото издание на фестивала е ориентирано към повече хитови и популярни заглавия, сред които изпъкват новите ленти на Педро Алмодовар и Ларс фон Триер – съответно The Skin I Live In (2011) и Melancholia (2011). Освен тези и други интересни филми от последната година, зрителите ще могат да се насладят и на някои безспорни класики като A Clockwork Orange (1971), Breakfast at Tiffany’s (1961), A Streetcar Named Desire (1951).

Изключително радващо е присъствието на фестивала и в други градове – Варна, където той идва за пръв път, и Пловдив.

• Пълна програма на Киномания 2011
• Програма за Пловдив (11 – 20 ноември)
• Програма за Варна (18 – 27 ноември)

Vincent Gallo влиза в образа на предполагаем ислямски фундаменталист – погрешно възприеман като талибан – който след кървавата си среща с трима янки се превръща в обект на преследване от Американските войски. Действието започва в пустинния и горещ арабски свят – Афганистан, Ирак или може би Пакистан, а по-натам се пренася някъде в предполагаема Средна Азия, може би дори в бивша СССР-република, където песъчинките са се превърнали в снежинки. Неслучайно казвам предполагаеми, защото филмът е лишен от всякаква конкретика и фактология – липсват имена, места, дати. Причини.

Режисьорът и сценарист Jerzy Skolimowski запазва пълен неутралитет, неподдавайки се на анти-терористичните, нито на анти-американските настроения. Историята на главния герой виси във въздуха, като лентата проектира само един отрязък от негови преживявания. Той не бива съден за предишни страници от живота си – за него говорят настоящите му действия. Там нищо не е спестено, а съдник е зрителят. Това обаче не е просто една лична история, а история за оцеляване: общовалидна и общочовешка, история за първичното във всеки от нас, за инстинктите и самосъхранението, за борбата за живот. Затова и колкото и обективен и безпристрастен да е погледът, то настроенията към проатагониста все пак се появяват – от симпатия в моментите, когато неволите му се стоварват една след друга, до отвращение, когато, готов на всичко за своето оцеляване, той действа почти животински и без сантименти.

Докато животинското начало и първичност лесно може да се намери във всеки, именно тук идва и асоциацията с военнополитическите и ислямистки мотиви – правеща паралел между личната борба за оцеляване и тази в глобален план, намекваща, че нещата не са само черни или бели, а „виновните“ не винаги сами са избрали този път.

Лентата е заснета основно в Норвегия и Полша, където Skolimowski е снимал около дома си. Наред с човешката природа, цялостната такава в Essential Killing също е жестока и безскруполна, ала и примамващо красива. Бродейки из необятните гори и снежни полета, героят изпитва целия студ и болка не просто физически, но и психически. Попаднал на едно ново и непознато място, диаметрално различно от неговия роден свят, той е загубен не само буквално: той губи и себе си.

Vincent Gallo е сравнително убедителен в ролята си, за което говори и наградата му от миналогодишния фестивал във Венеция. Безспорно персонажът е екзотичен и това създава предпоставки, но и пречки за доброто изпълнение. Американецът с италиански корени обаче е бил достатъчно отдаден и това личи в моментите, където той ходи бос в снега при температура от порядъка на -30 градуса, както и в притеснително натуралистичната сцена, за която изрично е настоявал да бъде използвана реална кърмачка. Актьорът успява адекватно да изрази фазите, през които героят му последователно преминава, в това число уплаха и борбеност, объркване, тиха паника, отчаяние, а накрая и прекланяне на глава пред безсилието. И всичко това без нито една изречена от него дума. Също толкова тиха и едновременно казваща много с мълчанието си е Emmanuelle Seigner – съпругата на Polanski, която се появява за кратко в края.

А той – точно както и обрисуващата го камера, на която от време на време ѝ бяга фокуса – е размит и отворен.

Трейлърът не можеше и да бъде по-различен от предшестващия го (и размазващ) тийзър. Времетраенето е близо четири минути и издава разни моменти, но това сякаш е логично – немалко хора вече са запознати с шведския филм, романа или поне в общи линии с историята.

Тези четири минути обаче ни дават звученето на Trent Reznor, загатват за изпълнението на Rooney Mara… И не оставят съмнение за безкомпромисната атмосфера и визия с марка „Финчър“. Не че някой изобщо се е съмнявал:

Click here to view the embedded video.

Макар и ограничен от жанра си, в който забавното в един момент свършва, темпото забавя и започва една шаблонна и ужким сериозна драма, филмът надскача средното ниво. Kunis и Timberlake сформират един симпатичен тандем, като първата даже успява да изпъкне със солидно изпълнение – което няма как да остане незабелязано дори въпреки факта, че постоянно ни разсейва с полуголото си тяло. За протокола, всъщност Kunis е използвала дубльор в няколко от сцените, но и така лентата се отъждествява като своеобразен трибют към брюнетката с дълбоки очи.

Friends with Benefits започва и завършва с внушението, че на някои неща не бива да се гледа толкова насериозно и понякога всичко е просто за забавление… И ако направиш паралел със самия филм и подходиш към него по подобен начин, то той несъмнено ще ти докара приятните емоции.

Разгледан като детски филмът можеше да мине за сносен. Можеше, но не вярвам дори децата да се впечатлят от абсурдната наивност, с която тече действието. Разбира се, че тук говорим за фантастика, но дори и най-смелата фантастика трябва да е базирана на някаква реалистична плоскост – било то основни физични закони или поне общочовешки принципи, бледи следи от логика. Точно тук Green Lantern се проваля, представяйки ни една долнопробна фантасмагория, изтъкана от напълно нереалистични и инфантилни моменти. Летенето в космоса, кадрите със Слънцето, зареждането за пръстена – всичко това трудно може да бъде обяснено, но за сметка на това е и слабо реализирано.

Интересно е, че Зеленият фенер в лицето на Ryan Reynolds (както междувпрочем и останалите близо 3600 зелени фенера) използва силата на въображението си и на теория може да прави всичко. Това, макар и да е недомислено и да отнема част от тръпката, поне дава голяма свобода на сценаристите… които обаче не се възползват, ограничени от собственото си въображение и безидейност. Няма нито едно загатване за нещо по-сериозно от гореспоменатата инфантилност, а сценарият се лее клиширан и написан като по учебник… за първолаци.

Феновете на главоболието – известно още като 3D – няма да са чак толкова разочаровани: Green Lantern е относително красив и визуално претрупан, като за ефекти е харчено на поразия. На моменти дори не прилича на лента, а на компютърна игра. Но колкото и триизмерен да е филмът, персонажите си остават едноизмерни, а сюжетът – плосък, та чак вдлъбнат.

Лентата обещава стандартната за такъв тип филми история, но с една идея по-забавна… и с една Mila Kunis в повече. Партнира ѝ Justin Timberlake, който – изненадващо или не – се оказва далеч по-поносим като актьор, отколкото като певец. Освен тях се вясват Woody Harrelson и Patricia Clarkson, а за кратко се появява и Emma Stone, позната от предишния филм на режисьора Will Gluck – Easy A.

Click here to view the embedded video.

Това е поредната версия на трейлъра, която излезе сравнително наскоро, а до премиерата на Friends with Benefits почти не остана време.

А споменах ли Mila Kunis?!

Същото постепенно се задава и сега, този път по повод третата и последна част на Нолановата трилогия за Батман: The Dark Knight Rises! Наред с обещаващия каст дойде и обещанието, че филмът няма да е в 3D-формат. Премиерата се очаква някъде по това време догодина, но първият тийзър постер вече е факт:

И за да не е толкова постно следват няколко неофициални плаката, правени от фенове. Повече от тях – тук.