Настоящата лента доразвива образа и историята на Месаря – герой, бележит за творчеството на Gaspar Noe, появяващ се още през 1991 в 40-минутния Carne, а по-късно и в Irreversible.
Всъщност всичко започва от Carne, който се приема добре от критиката, но поради краткостта си не постига никакъв комерсиален успех. Така се ражда идеята да бъдат добавени едни допълнителни 30 минути, които да извадят лентата от рамката на късометражното кино. С течение на работата обаче Noe се увлича все повече и повече, а историята тече… Така се оформя Seul contre tous (I Stand Alone) – изцяло нов филм.

Бътчъра – ако позволиш да го наричаме така за повече колорит – отглежда сам глухонямата си дъщеря. Самотен татко с „повредено“ момиченце – миловидна картинка, която обаче не изтрайва дълго. Един ден той сварва дъщеря си разкървавена там, където не трябва. Вместо да се досети, че това може би е първият ѝ мензис бащата решава, че тя е била изнасилена. Впоследствие убива невинен човек и отива в затвора.

Тук някъде свършва Carne и започва историята на I Stand Alone. Месарят излиза от затвора с намерението да започне нов живот, да постигне нещо значимо. Долу-горе това е и последната нормална и клиширана мисъл, която преминава през главата на нашия герой-социопат. Оттам нататък става страшно. А мислите му ги чуваме всички ние. Залива ни мисловният поток на човек от простолюдието, мачкан от живота и лишен от късмет.

Лесно е първоначално да останеш с впечатление, че това са елементарните мисли на простоват човек, човек от нисшата класа – мразещ, недоволен, националист. Набиращ и таящ злобата вътре в себе си. Мразещ всички и убеден, че всички са му длъжници. Примитивен. Трудно е да съжалиш човек, който сам е предизвикал повечето от несгодите в мизерния си живот – било то директно чрез действия, или посредством мирогледа и настройката си към света.

Паралелно с това, евентуално се прокрадва мисълта, че светът действително е несправедлив, изграден по неясно как определени стереотипи и предразсъдъци. Бътчъра вижда и осъзнава тези неща, превръщайки се в циничен съвременен хейтър. Пропадащ, но горделив.

„Аз нямам майка, нямам жена. Имам единствено дъщеря си“. Нея и обича. Обича я не само по този начин, обича я по онзи начин. Тази любов е забранена и отричана от обществото, но за Бътчъра тя е единственото чисто и истинско нещо.

Gaspar Noe по традиция оставя главния си герой да импровизира. Ролята на човека със сатъра е поверена на никому неизвестния Philippe Nahon, който на стари години прави първото си голямо превъплъщение. Не голямо – огромно! И го прави много по-фино, отколкото предполага визията му на груб месар. Той не е положителен герой, но успява да ни накара да му съчувстваме, да сме с него.

Филмът казва доста за първичната човешка натура, скрита зад наложен морал, правила и норми на поведение, подтискана с годините на цивилизоване, но все още спотаена там, в нас самите.

На втори прочит нещата започват да губят от блясъка си. The Expendables далеч не е събрал всички екшън-легенди, нито дори повечето. В крайна сметка имаме 2-3 от тях в главните роли, и още толкова, които се вясват епизодично. Чичо Брус и Бате Арни се появяват съвсем мимолетно, но за компенсация камерата се тика в тях и ги показва от възможно най-близък план, за да не вземем случайно да изпуснем божественото им присъствие. Трябва обаче да признаем, че именно кратката сценка с Willis, Schwarzenegger и Stallone е една от най-забавните, като тримата изглеждат приятно профански.

Профански, но за съжаление в по-лошия и не толкова забавен смисъл на думата, изглеждат повечето от останалите имена в каста. Разбира се, никой от тях не е известен с кой-знае какви актьорски заложби, и въпреки това е изненадващо колко неадекватно стоят на екрана. Особено Jet Li.

Както може би се досещаш, филмът залага не на качеството, а на количеството… бой. Но в интерес на истината, нито боят беше толкова много и брутален, нито сюжетът беше толкова идиотски. С други думи: това нито е ултимативният екшън, нито е ултимативната тъпня. Историята е опростена, без да се напъва да е интелигентна или оригинална. Именно затова лентата не се проваля с гръм и трясък в този аспект – просто защото не се и опитва.

Основното разочарование идва точно от там, откъдето не трябва: екшън сцените. Бързият монтаж, хвъчащи кадри и тресяща се камера може и да внасят някаква измамна динамика и автентичност, но в пъти повече дразнят. Към края това се пооправя – или просто вече сме свикнали – но пък тъмнината на екрана си остава. Отново към края идва и адското меле, което би следвало да осмисли всичко в един такъв филм… и може би го прави. Но въпреки че имаме няколко култови момента, като цяло индивидуалните битки разочароват. Lundgren и Jet Li правят няколко спаринга, като с всеки следващ задобряват, но преди да стигнат до нужното ниво и… филмът вече е свършил. Най-пропилян обаче е потенциалът в боя между Stallone и Steve Austin, който бой можеше да е нещо епично, нещо от ранга на Godzilla VS King Kong например; но вместо това свършва просто като Рамбо VS Ледения, които се блъскат като стари тирове.

И тъй като това очевидно не е филм, който се взема особено насериозно, The Expendables е пълен с мачовски хумор и „здравеняшки“ шеги. И добре, че Stallone е решил да поеме в тази посока, защото именно това прави лентата напълно гледаема. Иначе най-драматичният и „дълбок“ персонаж е този на Rourke, който така и не се бие, но разказва за опразнената си душа и сръбската сливовица. Statham го зарязват, Li го бият, Stallone не разбира от жени, но всичко това е само между другото.

И въпреки всичко… Споменах ли колко е забавен филмът? Той наистина е, стига да имаш нужната първичност, за да го изтърпиш.

Click here to view the embedded video.

Накратко, страницата има нов дизайн и бих казал, че вече всичко е четимо и наистина удобно. Особено за тези, които не ползват RSS-четци, а искат да поемат информацията бързо и от едно място. Но и за ползващите – сайтът излъчва собствена и културно богата RSS-емисия.

Както е описано и в самия Киноцентър, идеята е да съберем и популяризираме българските блогове за кино. В момента имаме около 30, но със сигурност сме пропуснали доста. Би било чудесно ако споделиш линкове с нас. Дори не е нужно блоговете да са изцяло кино-профилирани – може да са лични такива, в които от време на време се пише за кино. Условието тук е въпросните публикации по някакъв начин да се открояват от останалите – например да са в отделна категория, с характерен етикет (таг). Това е единствения начин да „извлечем“ и отсеем дадени публикации от всички останали.
Също така не е задължително блоговете да са актуални и публикуващи често. За нас са важни и такива с богат архив от съдържание, било то и „остаряло“.

Ще се радваме да допълните списъка! Ако сме пропуснали някого нека не се сърди, а да ни изпрати линкче към своето или друго любимо място.

Ако можем да се абстрахираме от този любим на Холивуд сюжет, то Salt не е чак толкова трагичен, особено сравнен с подобните нему филми. Всъщност по-голям проблем е именно това, че последните са безкрайно много, а и явно още се котират. Иначе недоразумения в случващото се на екрана има колкото щеш (всъщност доста повече отколкото ти се ще), измежду напъните за туист. А интересно впечатление ми направи това, че в целия филм нямаше нито една смешка или хумористичен момент.

Основно качество на „лентата“ е може би динамиката. Макар да не се случва нищо особено или кой знае колко изненадващо, действието поне не е заспало и не отегчава. Има си обичайните там преследвания, престрелки, каскади, яко тупаници. Г-жа Jolie шляпа боса, гази наред, сменя дрехи и прически, говори почти възбуждащо руски. И в общи линии туй то.

Така че – ако се чудиш кое е най-малкото зло, което да избереш от родните киносалони, и същевременно вече си гледал Inception поне два пъти – давай на Salt! Солта е вредна, но пък се харесва.

Зад продукцията стои Неделчо Богданов, един от младите и поуспели български аниматори. Той вече е получавал своите 15 минути слава на страниците на Framespotting с късометражния „Екип 54″, който можеш да видиш тук.

Загрей с трите трейлъра на „Българ“, налични също и на http://balgar.bg:

Ricky Gervais!

(и Stephen Merchant.)

Имената говорят сами за себе си. И който е запознат с тях определено знае какво да очаква. Или поне си мисли, че знае, защото в крайна сметка пак ще бъде изненадан…

Създателите на The Office и The Office се нагърбват с нелекото предизвикателство да сътворят комедийна драма. При това в епизоди.

Резултатът е брилянтния Extras, който излиза в лимитирана серия – два кратки сезона, по един през 2005 и 2006.

Историята се върти около така наречените статисти. Или всъщност е по-правилно да кажем, че въпросните статисти се въртят около историята, малко като мухи без глави. Те са двама, като основната роля Gervais съвсем скромно е поверил на самия себе си, а другата – на чаровната Ashley Jensen. Човекът в скобите (Stephen Merchant) също намира своето място в каста като агент/мениджър на актьори. И макар въпросните да са нещо като „с връзки“ в сериала, тъй като очевидно сами са се поставили там, то превъплъщенията им са повече от безукорни. Изграждат се няколко култови персонажа, а Ashley е перфектна в ролята на един от най-глуповатите герои, които киното е виждало.

Ако си от хората, които с изричането на филмово заглавие, накрая непременно добавят „… с еди-кой-си [актьор]„, то големите имена в Extras тепърва започват. Във всяка серия гостува по някой сравнително именит актьор, който играе себе си и се вписва в сценария по свой си начин. Например в пилотния епизод Ben Stiller залага на солидна доза самоирония, а в следващ Kate Winslet говори мръсотии, достойни за еротичен телефон, а накрая забива пирона с искрена реч за това как се печели Оскар. По-натам се появяват Samuel L Jackson, Patrick Stewart, Orlando Bloom, David Bowie, Daniel Radcliffe, Chris Martin (Coldplay), Ian McKellen и доста други, като повечето от тях изобщо не се свенят да правят непривични и откровено идиотски неща пред камерата. „Гостите“ са много точно подбрани за нуждите на всеки епизод, а Robert De Niro дори не го споменах, че вече звучи съвсем като реклама…

Всяка серия се развива на ново място, като това обикновено са различните снимачни площадки на отделни продукции, в които нашите герои-статисти се снимат… образно казано. Разнообразието от декори и реквизит е най-малкото, което ще видиш. Действието ни отвежда дори до места като церемонията по връчването на наградите BAFTA, както и в Big Brother – където, можеш да се досетиш, сцените и простотиите са неописуеми.

Extras забавлява с широк спектър от британски хумор, вариращ от откровено черен хумор и просташки шеги, до изтънчени и доста деликатни такива. Пародията също е пълна, като обект на ирония са както най-обикновени житейски ситуации, така и цели индустрии като киното и шоубизнеса. За последните две няма прошка, като Ricky (и Stephen) отгръща кулисите за любопитните ни погледи, казвайки сериозни неща на майтап, или пък шеги със сериозен тон. Заигравката продължава с множество препратки към реални лица и събития, някои от които добре познати само на Острова. Безкомпромисно са захапани всякакви обществени стереотипи и предразсъдъци, най-популярните от които – на расова, религиозна и сексуална основа. Същевременно са избегнати някои типични клишета, най-голямото (липсващо) от които оставям да констатираш сам.

Отличителното за всяка серия е неподправимия тематичен хумор, а това, което ги свързва е драмата и (де)градацията на героите. Ако съм те оставил с впечатлението, че това е една брутална комедия, характеризираща се с безконечен и неконтролируем смях от начало до край, то си едва наполовина прав. Защото към края на 30-те си минути всяка серия напомня, че нещата могат да са и дефакто са сериозни. И може би тъжни. Дотолкова, че в крайна сметка да ни пука за героите, а не само да им се смеем. Точно тази сърцевина, спотаена под черупката на брутални шеги прави сериала нещо като жива класика.

Едва ли Christopher Nolan ще надмине шумотевицата, която постигна с The Dark Knight преди две лета, но за сметка на това има шанса за още по-епична и вълнуваща продукция. Е, вярно че ги няма Батман и Heath „Жокера“ Ledger, но пък си има LEO!

Click here to view the embedded video.